По време на семинара на Съюза на зърнопроизводителите в Пловдив, Аделина Стоянова, директор на Дирекция „Директни плащания“ изказа тезата, че България е твърде малка държава за прилагане на регионален принцип при директните плащания през следващия Програмен период на ОСП 2027-2032 . „Целият механизъм на подпомагане позволява различните групи и категории стопанства да получават различен размер на подкрепа. Втората възможност е разпределение на регионален принцип, но България е твърде малка държава, за да прилага ефективно такъв подход. Затова на този етап не го разглеждаме като приложим“, каза Стоянова. Нека обаче да погледнем отвъд административното удобство и да анализираме икономическата ефективност на подобно решение.
Географският срещу икономическия мащаб
Административният аргумент е, че разделянето на страната на региони (например Северна, Южна, Планинска) ще създаде „гранични ефекти“ и ще усложни контрола. Но икономическият мащаб на различията в България е огромен.
Сравнението на един декар в Добруджа с един декар в Родопите или в района на Хасково показва коренно различна диференцирана рента. Когато плащаш една и съща сума на хектар (flat rate) в цялата страна, ти на практика субсидираш рентата в богатите региони и не помагаш ефективно на изостаналите.
Проблемът с „Капитализацията на субсидиите“
В икономиката е добре известно, че директните плащания бързо се „капитализират“ в цената на наема на земята. В „малката“ България имаме едни от най-високите ренти в ЕС в определени райони.
Единната ставка поддържа изкуствено високи нива на рентата в зърнопроизводствените райони.
Регионалната ставка би позволила на държавата да калибрира подпомагането така, че да стимулира интензивното земеделие (зеленчуци, плодове) в Южна България, където имотите са раздробени, без да „пренапомпва“ икономиката на големите стопанства на Север.
Опитът на другите „малки“
Белгия (Фландрия и Валония) или дори Гърция прилагат регионализация. Гърция, която е със сходен на нашия релеф, раздели плащанията на четири региона: обработваеми земи, постоянни насаждения, пасища и островно земеделие. Това не доведе до административен колапс, а до по-справедливо разпределение. Следователно, проблемът не е в територията (km²), а в дигиталната готовност. При наличието на системата „Сентинел“ и пълната цифровизация на ИСАК, софтуерното разделение на страната на 3 или 4 икономически региона е въпрос на няколко алгоритъма, а не на армия от чиновници.
Истинската причина: Политическият риск
Регионализацията означава преразпределение. За да дадеш повече на производителите на плодове в Тракия или на животновъдите в Балкана, трябва да вземеш от зърнопроизводителите в Дунавската равнина. Това е „горещ картоф“. Г-жа Стоянова е права, че министерството не го разглежда като приложим вариант, но не защото страната е малка, а защото политическата цена на конфликта между регионите в момента изглежда твърде висока за МЗХ.
Рискът от „Националния план за партньорство“
Тук Аделина Стоянова е изключително точна в опасенията си. Ако ОСП се размие в общия бюджет за регионално развитие, земеделието ще стане „заложник“ на общината или на други сектори. Регионализацията на плащанията в рамките на ОСП е всъщност единственият начин земеделието да покаже, че самото то е двигател на регионалната икономика, а не просто консуматор на фондове.
И трябва да си го кажем:
България не е малка, тя е икономически разнородна. Продължаването на политиката на „единна ставка за всички“ е административно лесно, но икономически несправедливо. То задълбочава пропастта между Северна и Южна България и между едрото зърнопроизводство и интензивните сектори.
Регионалният принцип е приложим, но изисква икономическа смелост, която администрацията в момента не може да си позволи.
Ася Василева
