Докато световното земеделие се дави в излишъци и геополитическо напрежение, в Брюксел тихо се подготвя една от най-опасните реформи в историята на Общата селскостопанска политика (ОСП). Анализът на проф. Алан Матюс върху предложенията за периода 2028–2034 г. изважда на преден план критичен риск: превръщането на ОСП от единна европейска стратегия в разпокъсана национална политика. Ако това се случи, буквата „О“ (Обща) ще остане само на хартия, а българските фермери ще се окажат в пряка конкуренция не с пазара, а с бюджетите на богатите западни държави. Проф. Матюс задава фундаменталния въпрос дали ОСП може да продължи да носи „европейска добавена стойност“, или ще дегенерира в обикновен механизъм за финансово преразпределение без дългосрочни перспективи.
Ренационализация под маската на „гъвкавост“
Големият капан в предложението на Комисията е думата „гъвкавост“. На пръв поглед звучи логично – предизвикателствата в България, където се борим за оцеляване на родното производство, не са същите като в Нидерландия. Проблемът е, че тази свобода дава право на държавите членки сами да „доливат“ средства от своите национални фондове и сами да дефинират понятия като „активен фермер“. Проф. Матюс сравнява тази гъвкавост с еластична лента: тя може да се разтяга, за да поеме различията, но има критична точка, в която просто се къса. В момента ОСП е опасно близо до тази граница, след която Единният пазар престава да съществува.
Когато пазарът спре да бъде „единна сцена“ с общи правила, той дегенерира в сбор от протекционистични анклави. Първата пукнатина е подмяната на пазарната ефективност с бюджетна мощ. В една нормална икономика печели най-продуктивният, но при „ренационализирана“ ОСП печели този, чиято национална хазна може да извади повече пари. Така конкуренцията вече не е между фермери, а между министерства на финансите. Ако Берлин или Хага решат да „помпат“ своите производители с национални бонуси под маската на гъвкавост, българският оператор губи мача още преди да е излязъл на терена, независимо колко е модерен.
Вторият удар по Единния пазар е разкъсването на общите дефиниции. Когато всяка държава получи правото сама да определя кой е „активен фермер“ или какви точно са „екологичните изисквания“, правилата престават да бъдат универсални. Това създава зони с по-леки регулации и по-ниски административни разходи, което е чиста форма на нечестна конкуренция. Към това добавяме и обвързаната подкрепа, която Матюс нарича „отрова“ за пазара – тя изкуствено стимулира производства, които пазарът не иска, заливайки съседите с излишъци и сривайки цените на регионално ниво, без това да е продиктувано от реалното търсене.
Според Матюс, това неизбежно ще доведе до фрагментация. Когато нивата на подпомагане започнат да се разминават драстично, понятието „равнопоставеност“ (level playing field) изчезва. За българския оператор това означава, че дори да е по-ефективен и модерен, той може да бъде изхвърлен от пазара от германски или френски колега, който просто получава по-висока национална „добавка“ към субсидията си. Още по-тревожно е предложението за вдигане на тавана на обвързаната подкрепа (coupled payments) – инструментът, който най-силно изкривява конкуренцията. Парадоксът е, че същите държави, които се оплакват от ренационализацията, често са тези, които най-силно лобират за повече обвързани плащания, за да защитят собствените си сектори на гърба на общия бюджет.
Новата схема DABIS: Математиката на неравенството
Един от малкото конкретни икономически инструменти в новата ОСП е плащането DABIS (Degressive Area-Based Income Support). Комисията предлага диапазон между 130 и 240 евро на хектар. На пръв поглед това изглежда като опит за „сближаване“, но Матюс доказва чрез цифри, че различията остават огромни. В момента средните плащания варират от 630 евро/ха в Гърция до 273 евро/ха в Латвия.
Данните от графиките на проф. Матюс (Фигура 1) ясно илюстрират пропастта в общото подпомагане. Докато Малта е статистическо изключение (outlier) с над 3700 евро/ха PEA (поради малкия размер на стопанствата и специфичния им интензитет), страни като Гърция (€630) и Холандия (€450) оставят България в долния край на скалата с малко под 300 евро на хектар потенциално допустима площ. Това неравенство се задълбочава при разглеждането на конкретното DABIS плащане.
За България е критично разграничението, което професорът прави между PEA (Potentially Eligible Area) – площта, която държавата е заявила като потенциално допустима за подпомагане, и UAA (Utilized Agricultural Area) – реално използваната земеделска площ. В държави като България, Румъния, Испания и Франция обработваемата земя (UAA) е значително по-голяма от площта, която реално получава директни плащания (PEA). Това създава статистически капан, видим в приложената таблица: за България плащането DABIS пада от 133 евро на база PEA до едва 101 евро на база UAA. Това е под предложения от Комисията минимум от 130 евро. Още по-драстичен е случаят с Румъния, където подпомагането се срива до 86 евро/ха UAA. Тази асиметрия поставя българския фермер в неизгодна позиция в едно състезание, което се води на хартия с едни цифри, но се плаща с реална продукция върху много по-големи площи.
Бюджетната надпревара и краят на „Европейската стойност“
Най-тежката диагноза на Матюс е свързана с бъдещето на ОСП като идея. Професорът подчертава, че ОСП е оправдана само ако носи реална „европейска стойност“, която националното финансиране не може да осигури: обща рамка за сигурност, честна конкуренция и координирана защита при кризи. Ако се позволи прекалена гъвкавост, ОСП ще се превърне в обикновен финансов превод, лишен от дългосрочна визия. Богатите икономики ще могат да вдигнат своите DABIS плащания до максимума от 240 евро, докато държави с по-слаби бюджети ще останат близо до санитарния минимум от 130 евро. Така субсидията се превръща в надпревара между националните хазни.
Нещо повече – неяснотите около чл. 38 (фондовете за бедствия) подсказват, че Брюксел се опитва да прехвърли отговорността за кризите изцяло на национално ниво. Матюс изразява сериозни съмнения относно т.нар. „механизъм за управление“ на Комисията – той се опасява, че Брюксел няма да има сили да удържи държавите, които искат да превърнат земеделието си в затворена национална крепост. В свят, в който Русия използва зърното като оръжие, а Китай затваря пазарите си, разпокъсаната аграрна политика е рецепта за системен провал.
Изводите на Матюс: Между гъвкавостта и икономическия реализъм
В заключителния си анализ проф. Матюс подчертава, че макар опасенията за нарушаване на равнопоставеността да са основателни, дебатът трябва да бъде по-нюансиран. Той признава, че архитектурата от типа „един размер за всички“ вече е неприложима и натискът от държавите членки за повече автономност е огромен. Парадоксално, неговите изчисления показват, че новата схема DABIS всъщност може да намали степента на диференциация между държавите в сравнение с настоящата ОСП – факт, който често остава в сянката на политическите дебати.
Матюс обаче е категоричен в едно: ако искаме реална защита на пазара, трябва драстично да намалим таваните за обвързаната подкрепа (с изключение на протеиновите култури), тъй като тя е най-директният инструмент за изкривяване на конкуренцията. В същото време той отбелязва иронията, че най-гласовитите критици на ренационализацията в Европейския парламент често са тези, които настояват за запазване и дори увеличаване на именно тези обвързани плащания.
Битката за „О“-то в ОСП
Големият въпрос, който остава след 2027 г., е как да се гарантира, че ОСП ще продължи да носи реална европейска добавена стойност. Без нея политиката рискува да се превърне в чисто финансов механизъм за преразпределение, който няма бъдеще в дългосрочен план. Очаква се „механизмът за управление“ на Комисията да играе ролята на кормило, но Матюс изразява опасения, че тежестта на националните интереси може да се окаже непосилна за Брюксел.
За българския агросектор това е битка за запазване на общите правила на играта. Ренационализацията е най-голямата заплаха за държавите с по-малки финансови възможности, защото тя подменя пазарната конкуренция с бюджетна такава. Както отбелязва Алан Матюс, ако ОСП спре да доставя общоевропейска стойност, тя става политически неустойчива и обречена на бавно затихване. 2026-а е последната възможност да се защити „Общата“ част на политиката, преди тя да се е превърнала в набор от 27 враждуващи помежду си аграрни стратегии.
