Анализът на професорите Алън Матюс и Емил Ерявец поставя диагноза на един от най-големите стратегически рискове пред европейското земеделие: прехода към Национални и регионални партньорски планове (NRPP) и модела на Единния фонд. За България този преход се случва в условията на двойна криза – на време и на капацитет. Докато Брюксел чертае новата архитектура на Многогодишната финансова рамка (МФР), София е изправена пред парадокса да загуби последната си година за реално планиране поради вътрешнополитическа нестабилност и системно елиминиране на експертните нива.
Институционалният разрив: Битката между „кохезионисти“ и аграрни интереси
Основната теза на Матюс е, че новата структура изважда земеделието от неговия досегашен „балон“ на изключителност. С въвеждането на NRPP, планирането вече няма да бъде секторен монопол на Министерството на земеделието и храните (МЗХ). Решенията се местят към координиращи органи на ниво Министерство на финансите или ведомствата, управляващи кохезията.
Матюс осветява дълбокото напрежение между „кохезионистите“, които предпочитат градски и индустриални проекти, и аграрното лоби. Този институционален разрив означава, че земеделските приоритети ще трябва да се конкурират за един и същ ресурс в рамките на Единния фонд. Без експерти, които да преведат нуждите на фермерите на езика на кохезионната логика (фокусирана върху индикатори за растеж и регионална устойчивост), аграрният сектор рискува да бъде маргинализиран още на ниво проект.
Рискът на 2026-та: Загубената година на архитектурата
Институционалният график на Брюксел е безпощаден. Споразумението за МФР 2028–2034 трябва да бъде финализирано до началото на 2027 г. Това означава, че 2026 година е фактически последният прозорец, в който държавата може да „налее основите“ на своя Национален план. Това е времето за SWOT анализи, за договаряне на специфични интервенции и за защита на националните „огради“ пред ЕК.
Реалността у нас обаче е състояние на „административна летаргия“. Системният цикъл от служебни кабинети и предстоящите избори блокират вземането на дългосрочни решения. Докато другите държави членки вече изграждат междуведомствени екипи за NRPP, българската администрация е заета с вътрешни преструктурирания. Загубата на 2026 г. означава, че България ще влезе в преговорната 2027 г. без готова стратегия, което автоматично я поставя в ролята на пасивен приемател на общи европейски рамки, неприложими към локалната ни реалност.
Административното „чегъртане“ и рискът от институционална амнезия
Най-големият вътрешен риск е политическият натиск върху експертните нива. Процесът на елиминиране на кадри, които са в течение на техническите детайли по Стратегическия план, води до състояние на „институционална амнезия“. Новите екипи, които тепърва влизат в материята, няма да разполагат с време да наваксат натрупаното закъснение.
Матюс предупреждава, че NRPP изисква много по-високо качество на доказателствената база в сравнение с досегашните планове. Ако експертите, познаващи механизмите на DG AGRI и спецификите на българското производство, бъдат подменени по партиен признак, държавата губи способността си за аргументирана съпротива. Липсата на професионална памет превръща администрацията в „куха черупка“, която просто изпълнява заповеди от Брюксел, без да разбира тяхното икономическо въздействие.
Капанът на 10-те процента и „пътната зависимост“
Един от ключовите моменти в анализа на Матюс е т.нар. „политическо успокояване“ – предложението на Урсула фон дер Лайен да отдели 10% от NRPP за развитие на селските райони. Матюс обаче разкрива, че този ресурс е „извън оградата“ на сигурните плащания. Без стабилна експертиза, тези 10% ще бъдат първите, които ще бъдат „изядени“ от други сектори при първата бюджетна криза.
При липсата на време и подготвен персонал, България е застрашена от феномена „пътна зависимост“ (path dependency) – механично копиране на текущите, често неработещи мерки в новия период. Вместо ОСП 2028-2034 да бъде инструмент за решаване на проблемите с добавената стойност и конкурентоспособността, тя рискува да бъде просто „copy-paste“ на Стратегическия план 2023-2027. Това ще консервира системните дефекти за още седем години, просто защото няма кой да проектира по-добри инструменти в зададения краен срок.
Цената на експертната немощ
Мисията на ОСП след 2027 г. е да предложи навигация в хаоса. Но за да се случи това, държавата трябва да притежава суверенна експертиза. Ако България продължи да жертва специалистите в името на политическата конюнктура, цената ще бъде платена от земеделския сектор през следващия стопански цикъл. Времето не просто изтича – то вече работи срещу тези, които не могат да излъчат стабилен и компетентен екип в последната минута на мача.
