Общоприетото мнение сред фермерите, макар и изричано рядко на глас, е, че съседите им винаги биха могли да вършат работата си малко по-добре. Винаги има някой, който е засял пшеницата твърде рано или е изпуснал плевелите. Този дух на мълчаливо надмощие обаче вече може да се приложи и към цели държави. Докато повечето правителства по света продължават да изливат милиарди в неефективни подпомагания, Англия си извоюва правото да гледа на останалите отвисоко. Причината е радикална: тя се отказа от най-старата и инертна форма на подкрепа – директните плащания на площ.
Привържениците на Брекзит, които твърдяха, че напускането на Европейския съюз ще отвори път за по-умни политики, грешаха по много въпроси, но по отношение на земеделието се оказаха прави. В рамките на Общата селскостопанска политика (ОСП), Великобритания, подобно на останалите в блока, плащаше на фермерите основно заради това, че притежават земя. Днес Шотландия, Уелс и Северна Ирландия все още следват тази инерция. Англия обаче избра друг път – тя безмилостно оряза плащанията на хектар, които догодина ще изчезнат напълно.
Публични средства срещу обществени блага
Новата английска стратегия почива върху прагматичен принцип: за да получат държавно финансиране, фермерите трябва да произведат нещо, което пазарът сам по себе си не оценява, но обществото иска. Това включва изграждане на живи плетове, възстановяване на почвеното здраве или засаждане на култури, които подхранват насекомите и птиците. Такива „агроекологични“ схеми не са нови, но Англия е първата голяма икономика, която пренасочва почти целия си аграрен бюджет към тях. За сравнение, в Европейския съюз едва една четвърт от плащанията са обвързани с подобни изисквания.
Ранните признаци на тази промяна показват интересен икономически модел. Вместо да спрат да произвеждат храна, фермерите започнаха да оптимизират ресурсите си. Те отделят най-лошите си земи – склоновете, блатата и неудобните ъгли на полетата, където маневрирането с трактор е скъпо и трудно – и ги включват в екологичните схеми. В резултат на това производството на храна остава стабилно, докато природата получава пространство за възстановяване.
Митът за неизбежния колапс
Страховете, че секторът няма да оцелее без директните субсидии, се оказаха силно преувеличени. Едва малка част от фермерите приеха държавните грантове за отказване от дейност. Останалите се адаптираха, като започнаха да използват земята и сградите си по нов начин – от инсталиране на слънчеви панели до развитие на селски туризъм. Иронично, печалбите се задържаха високи, подкрепени и от глобалния ръст в цените на зърното.
Премахването на гарантираните плащания на площ охлади и пазара на земя, правейки го по-реалистичен. Докато в Шотландия и Уелс цената на обработваемата земя скочи драстично, в Англия ръстът е далеч по-умерен. Това създава възможност за добрите и иновативни фермери да се разширяват по-лесно, вместо земята да бъде блокирана от собственици, които я държат единствено заради субсидията.
Английският път срещу новозеландския шок
Светът вече познава един радикален пример за премахване на субсидиите. През 80-те години Нова Зеландия спря всякаква подкрепа за земеделието буквално за една нощ. Резултатът беше създаването на изключително иновативна и пазарно ориентирана индустрия, но и сериозни екологични щети поради липсата на регулаторен контрол върху емисиите и замърсяването.
Английският модел се опитва да намери „средния път“. Вместо да остави сектора на произвола на пазара, държавата използва финансовите си инструменти като „моркови“, за да насочва производството в екологично устойчива посока. Въпреки че политиките винаги могат да бъдат подобрени – например чрез по-смело наддаване за екологични резултати – постижението на Англия е скоростта, с която тя промени парадигмата.
Големият въпрос, който този експеримент оставя, е дали земеделието може да съществува извън неолибералния модел на „храната като евтина стока“. Англия залага на тезата, че фермерът вече не е просто производител на калории, а мениджър на жизненоважна национална инфраструктура. Дали това ще се превърне в новия глобален стандарт, зависи от това дали природата и икономиката ще успеят да намерят баланс в пост-субсидийната ера.
