Кризата с горивата и торовете поставя българското земеделие пред реална опасност от нови вълни на фалити. От Националната асоциация на зърнопроизводителите (НАЗ) алармират за критичното състояние на сектора. Илия Проданов, председател на Националната асоциация на зърнопроизводителите, подчертава огромната разлика между производствените разходи и изкупните цени на продукцията.
Според браншовата организация ножицата между себестойността и приходите се отваря застрашително в ущърб на фермерите. Изкупната цена на пшеницата остава на нива отпреди две десетилетия, варирайки между 330 и 350 лева на тон. В същото време геополитическото напрежение в Украйна и Иран допълнително оскъпява енергийните ресурси. Секторът изпитва огромен натиск, тъй като скъпите горива и торове притискат земеделците ежедневно.
Илия Проданов, председател на Националната асоциация на зърнопроизводителите, заявява:
„Да, със сигурност кризата се отразява върху себестойността и разликата между войната в Украйна и войната в Иран – всички трябва да си дадем сметка, че най-вече ножицата сега се отваря само в посока вдигане на себестойността, а изкупната цена на нашата продукция не е мръднала, дори тя е в една стабилна плоскост от годините между 2008 и 2011 година. Говорим за цени около 330 до 350 лева на тон за пшеница, което е – преди 20 години беше такава цената.“
Проблемите се задълбочават от драстичното поскъпване на основните суровини. Фермерските разходи за ток, торове, семена и ренти са се удвоили за последните пет години. В същото време държавните субсидии почти не растат, което задълбочава финансовия дефицит в стопанствата. Скъпите торове и горива застрашават не само производителите, но и дългосрочната продоволствена сигурност на страната.
Кризата вече води до реални последици за големите играчи на пазара. Най-големият зърнен търговец в Добруджа, „Фарм сенс“, подаде молба за несъстоятелност поради натрупани дългове. Продажбите на нова селскостопанска техника в България са спаднали с 27%, което блокира модернизацията на сектора. Илия Проданов допълва:
„Това, което ще се случи, е, че тези фалити, които обявяваме вече няколко години – за последните 5 години 35% от стопанствата в България са приключили дейност или са препродадени заради фалити, със сигурност тази тенденция ще се увеличи заради войната в Иран и най-вече заради липсата на адекватни мерки от страна на държавата, за разлика от всички другите европейски държави.“
Браншовата камара „Плодове и зеленчуци“ също предупреждава за риск и предлага спешни държавни мерки. Те настояват за данъчна ваканция върху субсидиите и освобождаване от лихви по кредитите. За последните пет години 35% от стопанствата в България са преустановили дейност или са били препродадени. Земеделците очакват 12-месечен гратисен период за лихвите и ускорено изплащане на директните плащания. Венцислав Върбанов от АЗПБ потвърждава, че българското земеделие е на ръба след поредица от загуби.
И какво ще кажат тук градските ни читатели. Това се говори от години. И ще са прави. Донякъде. Имаме проблем, но вече сме го дъвкали до посиняване. Да. Елементарно банално за писане. И точно затова е трудно да се пише за него. Защото е скучен. Няма злодей, няма драма, няма обрат. Има просто аритметика, която не излиза. Разходи, които са повече от приходите. Навсякъде. Войната в Иран добавя нов слой към същия проблем – не го създава, а го задълбочава. Торовете поскъпват върху вече скъпи торове. Горивото поскъпва върху вече скъпо гориво. Пазарите стават още по-непредвидими върху вече непредвидими пазари. Вносът се увеличава върху вече висок внос. Нищо качествено ново. Само повече от същото.
На макро ниво — изглежда нормално
Консолидацията в земеделието е глобална тенденция. По-малко, по-големи, по-ефективни стопанства. Икономиката на мащаба работи. 35% по-малко стопанства не означава 35% по-малко производство — вероятно производството е останало сходно или дори е нараснало. На това ниво икономистът казва: пазарът се пречиства. Неефективните излизат. Нормален процес.
На микро ниво — картината е различна
Но тези 35% не са абстракция. Те са конкретни хора, конкретни семейства, конкретни общности. Изкупната цена на пшеницата е 330-350 лева на тон — същата като преди 20 години. Разходите са се удвоили за пет години. Най-големият зърнен търговец в Добруджа е подал молба за несъстоятелност. Продажбите на земеделска техника са паднали с 27%. Последното е особено тревожно. Когато секторът спре да инвестира в техника, той не само свива — той остарява. Производителността ще пада допълнително.
Защо никой не вярва
Земеделците предупреждават за фалити от години. Фалитите се случват. И пак — храна има, животът продължава, никой не е огладнял. Така предупреждението губи сила с всяко повторение. Това е класически проблем на постепенния колапс. Той не прилича на криза — прилича на нормалност, защото всеки следващ ден е само малко по-лош от предишния. Хората се адаптират. Прагът се измества.
Фалитите са едновременно естествен процес и причина за тревога. Но не по причините, за които обикновено се говори. Не само защото 35% от стопанствата са изчезнали. А защото никой не знае кога процесът спира. И дали спира изобщо.
Пазарната логика казва, че ще остане достатъчно производство. Историята обаче показва, че когато дадена дейност стане нерентабилна структурно, тя не се свива до устойчив минимум — тя се срива под него. И тогава възстановяването отнема поколения, не години. България е изгубила животновъдство по точно този начин. Не с едно решение, не с една криза. С постепенно свиване, което изглеждаше управляемо — докато изведнъж не беше. Зърнопроизводството може да върви по същия път. По-бавно, защото мащабът е по-голям. Но посоката е същата.
Земеделието е едновременно икономическа дейност, начин на живот и връзка с територията. Когато моделът работеше, земеделецът имаше място в него — може би скромно, може би зависимо от субсидии, но реално. Когато моделът се разпада, земеделецът е сред първите, които усещат това — защото е директно изложен на глобалните пазари без буфер.
Протестите на фермерите във Франция, Германия, Индия, България не са случайни и не са несвързани. Те са един и същи симптом на едно и също явление.
Има ли решение?
Не изглежда. Защото дори фрeнският модел – най-защитеният в Европа – не решава фундаменталния проблем. Само го забавя. Франция харчи повече за земеделие от всяка друга европейска страна. Има „produits du terroir“, защитени наименования, силни кооперативи, дългогодишна традиция на държавна намеса. И пак фермерите блокират магистралите с трактори. Защото субсидиите компенсират, но не трансформират. Френският фермер получава повече пари — но себестойността му расте, пазарите се променят, конкуренцията от Южна Америка и Украйна е реална, и бюрокрацията на ЕС го задушава с регулации.
Което означава нещо важно. Дори „добрият модел“ — с повече пари, по-добра организация, по-силна държава — не е достатъчен когато структурните сили са глобални. Франция може да защити фермера от румънската конкуренция. Не може да го защити от бразилското соево брашно. Може да субсидира млякото. Не може да контролира цената на енергията след Ормузкия проток.
И тук е може би най-честното заключение
Проблемът на земеделието навсякъде — в България, Франция, Германия, Индия — не е лоша политика, която може да се замени с добра политика. Той е структурен сблъсък между глобална икономическа логика и локална човешка реалност.
Глобалната логика казва: произвеждай евтино, там където е най-ефективно, транспортирай, разпределяй. Локалната реалност казва: хората живеят на конкретни места, имат конкретни умения, конкретни традиции, конкретна връзка със земята.
Тези две неща са в противоречие. И никоя субсидия, никоя реформа, никоя политическа програма не може да го разреши напълно. Може само да управлява напрежението.
Което обяснява защо фермерите протестират дори там където получават най-много. Не защото са неблагодарни. А защото усещат, че получават болкоуспокоително, не лечение.
Ася Василева
