В навечерието на Великден, с наближаването на празника отново излизат едни и същи въпроси – защо агнешкото е толкова скъпо, българско ли е месото на щанда и какво всъщност остава за фермера от тази цена. На пръв поглед картината изглежда проста: потребителят вижда висока крайна цена и логично допуска, че производителят печели добре. Разговорът с Кристина Дъвкова, собственик на индустриална овцеферма в с. Ляхово, Пазарджишко, показва друго. Според нея разликата между цената в магазина и цената във фермата е толкова голяма, че двете вече не могат да се разглеждат като части от една и съща икономическа логика.
„Цена от 7 и 8 евро на килограм важи за фермите, които имат кланица или кланичен пункт, в който имат право да колят. За съжаление това са единични ферми. Голяма част от колегите колят и продават животни без документи. Според мен трябва да се работи в тази посока. За да се изсветли сектора, всичко трябва да се прави, съгласно закона“, казва тя. В това изречение са събрани няколко от големите проблеми на сектора – малкият дял на стопанствата, които могат да затворят цикъла, наличието на сив пазар и невъзможността масовият производител да стигне сам до крайния клиент.
Себестойност и нетен резултат при продажба към кланица
Когато разговорът стигне до реалната сметка, празничният пазар започва да изглежда по различен начин. При продажба към кланица, казва Дъвкова, нетният резултат за фермера е минимален. „При 5 евро продажна цена към кланица, при фермера остават не повече от 10-15 евро на брой животно.“ Това е изречението, което най-добре обяснява защо по-високата цена на агнешкото в магазина не означава автоматично по-добра година за овцевъдите. Между изкупната цена и крайния етикет стоят клане, транспорт, разфасоване, съхранение, търговска надценка и загуби по веригата. Фермерът влиза в тази верига като първи, но не и като най-силния участник.
Тук разликата между отделните типове стопанства става решаваща. В малките семейни ферми, където не се плащат заплати и осигуровки, а животните се гледат основно на паша, себестойността може да бъде по-ниска. Част от тези производители не са регистрирани по ДДС и това също променя крайната сметка. Но този модел не е приложим навсякъде и не може да се използва като мярка за целия сектор. Индустриалните ферми работят по друга логика – с по-високи разходи, по-строги изисквания и по-малко възможности за импровизация.
„Тези ферми като моята купуват всичко, от фуражи (концентриран и груб), ток, вода, заплати и осигуровки, поддръжка на техниката, препарати за хигиена, ваксини. За да може да се предлага целогодишно мляко и месо, разходите са в пъти по-високи“, казва Дъвкова. Именно тук е и същинското разминаване – в сектора съществуват различни производствени модели, но пазарът често ги сравнява по един и същи начин. Така ниската цена изглежда постижима за всички, а всъщност при част от стопанствата тя означава работа на ръба.
Регионални ограничения и ефект върху пазара на разплод
Към тази икономика през последните години се добавят и ограниченията, свързани със заболяванията. Дъвкова посочва като един от най-тежките удари огнището на чума във Велинград и последвалите рестрикции, които променят самата логика на реализацията. Заради наложените ограничения от ноември 2024 г. фермите в област Пазарджик могат да продават животни само за кланица в същата област, но не и за разплод. Това е важно уточнение, защото именно пазарът на разплодни животни дава на големите и инвестиращи ферми възможност да реализират по-висока стойност от вложеното в генетика, селекция и продуктивност.
„Животните за разплод могат да се продават с до 50% по-висока цена, но в момента това е невъзможно.“ В това изречение стои не просто оплакване, а ясна икономическа диагноза. Когато пазарът се сведе само до кланицата, производителят губи не просто алтернативен купувач, а цял сегмент с по-висока добавена стойност. Това означава, че фермата е принудена да реализира по-скъпия си ресурс по най-ниската възможна логика – като месо, а не като селекционен потенциал.
Биосигурност и допълнителни разходи при заболявания
След чумата идват и други болести, които налагат допълнителни разходи и допълнителна несигурност. Дъвкова говори за това през разхода, който остава за сметка на фермата. „Предизвикателствата с шарката по овцете беше следващия шамар за всички нас. Разходите ми за препарати за дезинфекция и биосигурност на месечна база възлизат на около 600 евро. За съжаление има колеги, които дори нямат ограда около обора. За какво говорим?“ Така в разговора ясно се вижда още една разлика в сектора – между стопанства, които инвестират в контрол, и такива, които функционират при значително по-нисък стандарт.
Този контраст има пряко значение за пазара. Когато един производител плаща за дезинфекция, биосигурност, ваксини, поддръжка и проследимост, а друг работи с минимални разходи и минимален контрол, двамата не би трябвало да бъдат сравнявани по една и съща изкупна цена. На практика обаче точно това се случва. Така натискът върху коректните производители се усилва двойно – веднъж от болестите и втори път от пазара.
Конкуренция от внос и неравни пазарни условия
Според Дъвкова българските фермери трудно могат да бъдат конкурентни на евтиния внос, особено когато съседни държави подпомагат директно реализираната продукция. Това не е просто въпрос на усещане за нелоялност, а на различна изходна позиция още преди животното да е стигнало пазара. Ако един производител работи с държавна подкрепа на продадено животно, а друг поема цялата тежест сам, ценовата конкуренция не започва от едно и също място.
Точно тук се появява и другият голям проблем – крайният потребител не вижда тази разлика. Той вижда само етикета и се опитва да избере между „скъпо“ и „по-евтино“, без да има реална яснота как е произведено месото, какви са били условията на отглеждане и какви разходи стоят зад него. В този смисъл ниската цена много често не е знак за ефективност, а за компромис някъде по веригата.
Канали за реализация и проследимост на продукта
Темата за преетикетирането и фалшивите печати също не е нова, но по думите на Дъвкова най-сигурната гаранция остава директната покупка от ферми със собствен кланичен пункт. Там месото е прясно, животните са с проследим произход на храната, минали са ветеринарен контрол и са съхранявани при ясни условия до момента на продажбата. Това не е романтична идея за „покупка от фермата“, а практичен отговор на въпроса как клиентът може да знае какво плаща.
Същевременно този модел е все още ограничен и не може сам да реши проблема на сектора. Повечето ферми нямат собствен кланичен пункт, а изграждането и поддържането на такъв изисква капитал, администрация и постоянен обем, който не всяко стопанство може да осигури. Така дори добрият модел остава по-скоро изключение, отколкото правило.
Инвестиции, технологии и целогодишно производство
Фермата на Дъвкова е сред онези, които през последните години инвестират в технологии и автоматизация, но и тук тя прави важно уточнение – това не е въпрос на престиж, а на необходимост. „Ако искаме да имаме прясно мляко и месо през цялата година, а не само покрай Великден, това са фермите, които могат да го предложат. Тези инвестиции със сигурност оскъпяват продукцията, но осигуряват целогодишен добив на мляко с едно и също качество и добра хигиена.“ Това е сърцевината на разговора – по-високата цена на индустриалното производство не идва от „скъп производител“, а от опит да се поддържа постоянство, качество и контрол през цялата година.
Именно тези ферми могат да осигурят ритъм на пазара, а не сезонни пикове. Но когато инвестицията в качество не се разпознава в цената, а се наказва с натиск от по-евтин внос и ограничени канали за реализация, се получава парадокс: най-организираните и най-видими стопанства се оказват и най-изложени на пазарните удари.
Ликвидност и зависимост от кредитиране
Финалът на разговора е най-ясната диагноза за сектора. „За съжаление не сме конкурентноспособни. Покриваме загубите с кредити, които се надяваме да успеем да върнем, когато ситуацията се нормализира“, казва Дъвкова. Това вече не е въпрос на отделен празник, а на модел, при който част от стопанствата не работят с печалба, а с надеждата, че следващият сезон ще бъде по-поносим от предишния.
Точно тук е и големият въпрос зад цената на агнешкото – не защо месото е скъпо в магазина, а защо тази цена не стига до фермата. Защото ако секторът продължи да покрива дефицитите си с кредити, а не с доход, тогава проблемът не е в отделната кампания, а в това как е подредена цялата верига.
Снимки: Кристина Дъвкова
използвани са материали от медии
