Интервюто на председателя на Националната асоциация на зърнопроизводителите (НАЗ) Илия Проданов от тази сутрин по БНТ освети един икономически парадокс, който вече не може да бъде пренебрегван. Когато лидерът на най-мощния земеделски бранш признае публично, че секторът просто „върти едни пари“, без да оставя нищо в икономиката, това вече не е поредното оплакване за субсидии. Това е диагноза за системен провал.
Данните са стряскащи: само за месец и половина разходите за горива са вдигнали себестойността на пшеницата с 10 евро на декар. „Себестойността на продукцията ни около 12-15% се формира от горивата“, обясни Проданов и илюстрира шоковото поскъпване на суровините с пример от практиката: „80% е ръстът в цените на тръбите за напояване само за 30 дни“. В същото време цените на продукцията са на дъното отпреди 17 години. Изводът е болезнен – българското земеделие произвежда суровина, която светът вече „произвежда повече, отколкото изяжда“, и го прави на цена, която не покрива разходите му.
Икономиката на инерцията: Защо само зърно вече не е достатъчно?
Абсурдът, за който Проданов сигнализира, е в основата на националния ни аграрен модел. Години наред България залагаше всичко на картата „зърнопроизводство“ – сектор, който е лесен за администриране, но генерира ниска добавена стойност. Днес виждаме резултата: фермерите плащат европейски цени за торове, горива и техника, а продават на цени от миналия век.
Въпросът, който това интервю поставя на масата, е фундаментален: докога държавата ще поддържа модел, в който милиарди евро субсидии преминават през ръцете на фермерите само за да бъдат преведени към търговците на петрол, торове и препарати и собствениците на земя? „България в следващите няколко години трябва да намери решение на това какво правим с това зърно. Какво се случва с него, за да може да бъде продадено на цени, които да покрият разходите“, категоричен е Проданов. Ако нищо не остава в икономиката, ако няма преработка, ако няма затворена верига – тогава ние не развиваме земеделие, а просто обслужваме чужди индустрии. Държавата трудно би могла да вдигне и цените на световните борси.
Предизвикателството пред новата власт: Време за реформи, не за оцеляване
Сега, когато политическото безвремие приключи и страната има правителство с пълно мнозинство, оправданията за „липса на устойчиви решения“ вече не важат. Новата власт разполага с целия наличен политически ресурс да извърши тежката реформа, която секторът отлага от десетилетие.
Реформата не означава просто „повече пари за акциз“. Тя означава стратегическо преориентиране. Държавата трябва да намери отговор на въпроса: какво правим с това зърно?
- Преработка на място: Вместо да изнасяме суровина през пристанищата, трябва да стимулираме индустрии, които я превръщат в продукт.
- Диверсификация: Край на монокултурното земеделие, което ни прави заложници на световните борси и локалните конфликти в Близкия изток.
- Напояване и интензивност: Инвестиции в сектори с висока добавена стойност (зеленчуци, плодове, животновъдство), които реално „хранят“ икономиката.
Краят на „въртенето на пари“
Илия Проданов беше изключително честен: производителите в България в момента не покриват разходите си. „Просто произвеждаме една пшеница, която просто въртим едни пари и нищо не остава в икономиката ни“, призна той. Когато един бизнес не е печеливш, той или фалира, или се променя. Българското земеделие не може да фалира – то е въпрос на национална сигурност. Остава единствено промяната.
Новото правителство трябва да реши дали ще продължи да гаси пожари с по 10 евро на декар, или ще използва мандата си, за да изгради нова аграрна архитектура. Моделът, в който „просто произвеждаме пшеница“, е мъртъв. Светът се е променил, цените са се променили, войната е на прага ни. Ако държавата не изведе сектора от омагьосания кръг на „въртенето на пари“, рискуваме следващият сигнал от полето да бъде не за поскъпнало гориво, а за окончателен структурен колапс.
