Между 1 763 и 1 932 милиарда евро — но в реалност нито една от двете цифри няма да оцелее. Анализ на проф. Алан Матюс и какво следва от него за следващите седем години.
На 29 април 2026 г. Европейският парламент гласува позицията си за следващия дългосрочен бюджет на Европейския съюз — този, който ще действа от 2028 до 2034 г. Това е техническо, безшумно събитие, което не привлече медийно внимание извън специализираните бюлетини. Но именно през този бюджет ще се определят реалните условия, при които българските фермери ще оперират през следващите седем години. Колко субсидии ще получат, при какви условия, кои програми ще бъдат отворени за тях, какви европейски пари ще има за модернизация, за обучение, за инфраструктура. Тези въпроси изглеждат далечни в момент, в който секторът се занимава с фалити и неплатени фактури — но решенията, които ще се вземат през следващите осем месеца в Брюксел, ще действат до 2034 година.
Един от най-уважаваните анализатори на европейската селскостопанска политика — професор Алан Матюс от Trinity College Dublin — публикува тези дни анализ на двете предложения, които вече са на масата. Заключението му е недвусмислено: нито едно от двете няма да оцелее в предложения вид. И това не е скептицизъм, а структурно наблюдение за това как реално работи бюджетната машина на Европейския съюз. Тъй като този анализ почти не присъства в българския информационен поток — а заслужава да присъства — си струва да се обясни внимателно какво казва той и защо има значение.
Двете позиции — Комисията и Парламентът
Бюджетът на Европейския съюз се изготвя за периоди от седем години, наречени многогодишна финансова рамка. Текущият период е от 2021 до 2027 година. Следващият — от 2028 до 2034 година. Преди да започне новият период, всички институции на ЕС трябва да се споразумеят за общата сума, за нейното разпределение между приоритети и за това откъде ще дойдат парите. Споразумението трябва да бъде постигнато до края на 2026 г., за да може новият бюджет да започне да работи навреме.
Към днешна дата на масата има две предложения. Първото е на Европейската комисия, представено през юли 2025 г. То предвижда обща сума от 1 763 милиарда евро в цени за 2025 г. Това включва и около 149 милиарда евро, които ще трябва да се изплатят като лихви и главница по ковид-възстановителния фонд Next Generation EU — заемът, който ЕС вдигна през 2020-2021 г., за да финансира мерките срещу пандемията. Реалната нова разходна способност на бюджета следователно е малко по-малка, но цифрата от 1 763 милиарда е тази, която държавите членки ще трябва да гарантират.
Второто предложение е това на Европейския парламент, гласувано тази седмица. То предвижда обща сума от 1 932 милиарда евро в цени за 2025 г., тоест със 169 милиарда евро повече от предложението на Комисията. Парламентът също включва изплащането на ковид-дълга, но иска то да бъде отчетено отделно от основните тавани на бюджета — техническа подробност, която обаче няма да промени реалния натиск върху държавите членки, защото някой все пак ще трябва да плати.
За сравнение, текущият бюджет за 2021-2027 г. е около 1 247 милиарда евро в същите цени. Това означава, че Комисията предлага увеличение от 41 на сто, а Парламентът — увеличение от 55 на сто. И двете цифри са огромни. Но има и друг начин те да се измерят, който показва нещата по-точно от ъгъла на държавите членки — не като абсолютна сума, а като дял от техния собствен брутен национален доход. И тук картината става още по-силна.
Какво плащат държавите членки и колко ще плащат
Бюджетът на Европейския съюз се финансира основно от вноски на държавите членки, изчислени като дял от техния брутен национален доход. През 2025 г. този дял е около 1,02 на сто. До 2027 г. се очаква да слезе до 0,94 на сто — не защото бюджетът намалява, а защото икономиките на държавите членки растат малко по-бързо, отколкото беше прогнозирано в началото на текущия период.
За да се финансира предложението на Комисията за следващия период, делът трябва да скочи на 1,26 на сто от брутния национален доход. За да се финансира предложението на Парламента — на 1,38 на сто. Това може да изглежда като малки числа, но в реално измерение разликата е огромна. За държава с икономика като германската това означава около двадесет милиарда евро допълнителни вноски годишно. За българската икономика, при текущ брутен национален доход от около 100 милиарда евро, разликата между сегашната вноска и тази, която Парламентът иска, е около 440 милиона евро на година. Това е приблизително четвърт от целия бюджет на Министерството на земеделието.
Тук стигаме до първата от тезите на проф. Матюс. Тя е, че държавите членки в 2026 г. са в по-тежко финансово състояние, отколкото през 2020 г., когато беше договорен текущият бюджет. Тогава ковид кризата беше изключителна ситуация, която оправдаваше изключителни мерки — и именно затова успя да премине заемът Next Generation EU. Сега ковид кризата мина, но финансовите ѝ последици остават. Полша одобри тази седмица бюджет с дефицит от 6,8 на сто от брутния си вътрешен продукт за 2026 г., главно заради разходи за отбрана. Франция върви към подобни цифри. Германия е в осма поредна година със стагнация и нарастваща задлъжнялост. И в България, по непотвърдени засега данни, се очертава бюджетен дефицит от над 7 на сто за 2026 г. Това е средата, в която държавите членки трябва да се споразумеят за увеличение на ЕС-вноските си с тридесет до петдесет процента в реални условия.
Заключението на Матюс е директно. Дори по-скромното предложение на Комисията е малко вероятно да оцелее в предложения размер. Реалната борба ще бъде колко да бъде намалено, не дали да бъде намалено.
Двата вида разходи и защо това е най-важното
Тук идва най-интересното наблюдение в анализа на Матюс — наблюдение, което рядко се обяснява публично, защото изисква познаване на това как реално функционира машината на ЕС бюджета. Разходите в бюджета се делят на два вида, които се държат фундаментално различно при преговори.
Първият вид са предварително разпределени по държави. Това означава, че още преди да започне периодът на бюджета, всяка държава знае точно колко пари ѝ се полагат от съответната програма. Общата селскостопанска политика е в тази категория — всяка държава знае предварително какъв пакет ще получи за директни плащания, за развитие на селските райони, за пазарни мерки. Кохезионните фондове, които финансират изграждането на инфраструктура и развитие на по-бедните региони, също са в тази категория. Тоест когато се обсъжда намаляване на тези пера, всяка държава вижда конкретна загуба за себе си — еди-колко си милиарда по-малко за нейните фермери, еди-колко си по-малко за нейните пътища.
Вторият вид разходи са общи европейски — те финансират цели на ниво ЕС, без да са разпределени предварително между държавите. Програмите за научни изследвания, за конкурентоспособност, за отбрана, за зеления преход, за външна политика. От тези програми всяка държава получава толкова, колкото нейните институции, фирми и университети успеят да спечелят чрез конкурси. Никой не знае предварително какъв ще бъде нейният дял. Може да е голям, може да е малък. Зависи от качеството на проектите, от лобирането, от късмета.
И тук проф. Матюс прави своето второ съществено наблюдение. Когато дойде момент за намаляване на бюджета — а той ще дойде — държавите членки ще се борят със зъби и нокти срещу намаляване на първия тип разходи, защото виждат конкретна загуба за себе си. Срещу намаляване на втория тип разходи те ще се борят много по-меко, защото никой не вижда какво губи лично. Резултатът е парадоксален: точно онези приоритети, които европейските политици защитават най-силно с реториката си — отбрана, конкурентоспособност, зелен преход, изследвания — ще бъдат най-вероятните жертви на бюджетното намаляване. А традиционната Обща селскостопанска политика, за която всеки сезон се чува, че „ще претърпи реформа“ или „ще бъде намалена“, всъщност ще бъде една от най-добре защитените части на бюджета.
Това не е защото някой обича особено много фермерите. Това е защото архитектурата на самия бюджет защитава ОСП в моменти на криза — и я защитава именно от логиката, която стои зад начина, по който се вземат решенията в Съвета на ЕС.
Какво това означава конкретно за българското земеделие
От казаното дотук следват няколко извода, които си струва да се направят ясно.
Първо, малко вероятно е общата селскостопанска политика да понесе драматично намаление в номинален размер за периода 2028-2034 г. Тя най-вероятно ще остане приблизително същата като сега, плюс-минус няколко процента. Това е добра новина за тези, които очакваха катастрофа. Българските директни плащания, агроекологичните схеми, мерките за развитие на селските райони — всички тези пера ще съществуват и през следващия период.
Второ, и това е по-неприятната част, „приблизително същата“ означава нещо различно от „реално същата“. Когато една сума остава непроменена в евро, докато инфлацията на цените на торове, гориво, труд и техника продължава да расте, реалната покупателна сила на тази сума намалява. По текущи прогнози инфлацията на земеделските вложения в Европа за периода 2026-2034 г. ще бъде между четири и седем на сто годишно — със значителна вариация между добри и лоши години. Дори ако приемем средната стойност от пет на сто годишно, една субсидия от хиляда евро на хектар през 2028 г. ще има същата реална покупателна сила като субсидия от около 660 евро в края на периода. Това е намаляване с една трета без нито един формален документ да го е разпоредил.
Трето, програмите за модернизация на стопанствата — дигитализация, прецизно земеделие, обновяване на техника, инвестиции в иновации — ще бъдат под особен натиск. Тези пари идват предимно от програми, които не са предварително разпределени по държави, и точно тези програми ще бъдат намалени най-силно при битката за бюджета. Тоест точно онези инструменти, които биха помогнали на българското земеделие да компенсира ерозията на покупателната сила на класическите субсидии чрез модернизация и повишаване на производителността, ще бъдат свити.
Четвърто, образователните и квалификационни програми също са под напрежение. Erasmus+, програмите за обмен на млади земеделци, схемите за обучение на ниво ЕС — всички те са в общата европейска кошница, не в предварително разпределената национална. Тоест техният бюджет вероятно ще остане под този, който Парламентът иска днес.
Пето, и това е може би най-важното, всичко казано дотук означава, че България ще оперира в селскостопанска среда, в която номиналните субсидии са запазени, но реалните условия са по-тежки. И в която инструментите за модернизация — които биха могли да компенсират — ще са по-ограничени. Изводът от това не е, че няма какво да се прави. Изводът е, че националната политика за земеделие ще трябва да направи това, което европейската политика няма да може да направи: да създаде местни механизми за подкрепа на адаптацията на сектора. А българската политика днес е далеч от такава готовност.
Институционалната диагноза на Матюс
Има и едно по-широко наблюдение в анализа на проф. Матюс, което заслужава внимание, защото обяснява структурно защо системата работи така, както работи.
Европейският парламент има право на вето над целия бюджет. Той не може да променя отделни части — може само да приеме или отхвърли предложението на Съвета. Това дава на Парламента сериозна преговорна сила. Но Парламентът не носи отговорност за това откъде ще дойдат парите. Тази отговорност лежи изцяло на държавите членки и на техните национални парламенти, които трябва да ратифицират увеличените вноски в съответствие с конституциите си. Това създава структурно неравновесие. Парламентаристите в Брюксел могат да обещаят на всеки заинтересован сектор по нещо повече, без да трябва да обясняват пред собствените си избиратели защо данъците им се вдигат. Резултатът е предложение, в което всеки приоритет е укрепен, всяка група лобисти е удовлетворена, и общата сума е практически неизпълнима.
Когато Дирекция „Бюджет“ на Европейския парламент публикува тази седмица съобщението си за позицията на парламентаристите, то описва тази позиция като „балансирана“. Тя засилва традиционните приоритети — кохезия, земеделие, социални инвестиции. Тя засилва новите приоритети — изследвания, отбрана, конкурентоспособност, климат. Тя увеличава средствата за глобалната роля на ЕС. И иска украинският дълг да бъде извън таваните, за да не „изяжда“ другите приоритети. Гледано отвън, тази позиция действително изглежда балансирана. Гледано отвътре, тя е резултат от точно онази логика, която Матюс описва — агрегиране на всички желания, без отговорност за финансирането.
Реалните решения ще се вземат другаде. На заседание на Европейския съвет в Кипър на 23-24 април 2026 г. лидерите вече започнаха предварителното обсъждане. Президентът на Европейския съвет Антониу Коща в публично изявление след срещата каза, че „все още има много работа за вършене“ и че Кипърското председателство ще представи първа версия на „преговорната кутия“ — документа с конкретни числа — до Европейския съвет през юни 2026 г. Тоест истинската битка ще започне след шест седмици. Но реалната власт е там, не в Парламента.
Какво да следим оттук нататък
Бюджетните преговори на ЕС обикновено остават под радара на медиите до момента, в който се направи окончателно споразумение. После се прави общо съобщение за „исторически постижения“ или „трудни компромиси“, и темата изчезва от обществения интерес. За българското земеделие това е лоша система, защото когато се разбере какво е постигнато, вече е твърде късно да се повлияе.
Следващите ключови моменти, които си струва да се проследяват, са пет. Първо — публикуването на „преговорната кутия“ от Кипърското председателство през юни 2026 г. Това ще бъде първият документ с конкретни числа от страна на Съвета. Второ — заседанието на Европейския съвет през юни, на което ще се обсъди тази кутия. Трето — началото на преговорите между Парламента и Съвета през втората половина на 2026 г., обикновено наречени „триалог“. Четвърто — окончателното споразумение, което трябва да бъде постигнато до края на 2026 г., за да може новият бюджет да започне навреме. И пето — националните дискусии в България за това какво ще бъде нашето позициониране в тези преговори. Този момент още не е настъпил публично. Но той трябва да настъпи.
Ако трябва да обобщим…
Битката (да, тук можем с основание да използваме този героичен термин, станал досадно ИИ клише) за бюджета на ЕС за 2028-2034 г. ще бъде определена от противоречие, което не е ново, но е особено остро в текущия момент. От една страна, ЕС се сблъсква с предизвикателства, които никога не е имал в такъв мащаб — война на собствените си граници, военен натиск от Близкия изток, геополитическо съревнование със САЩ и Китай, климатичен преход, демографско стареене. От друга страна, държавите членки никога не са били във фискално по-затегнато положение от сега. Идеалната политика би изисквала по-голям бюджет, реалната политика налага по-малък.
Резултатът, най-вероятно, ще бъде компромис, който запазва традиционните приоритети — включително Общата селскостопанска политика — като изважда повече от новите европейски амбиции. Това означава, че българското земеделие ще оперира в свят, в който европейската подкрепа е стабилна по форма, но ерозираща по реална стойност. Дали България ще отговори на това с национална политика, която компенсира — или ще остави сектора да се изхабява — е въпрос на политически избор, който още не е направен. Но точно затова тези преговори, които ни изглеждат далечни, заслужават внимание днес. След две години ще бъде късно.
Ася Василева
