Първият парламентарен дебат за пакета срещу спекулата показа политически консенсус, който прекосява лагерите — почти всички парламентарни групи ще го подкрепят. Показа и едно тихо несъответствие, което преобръща цялата постановка: големите търговски вериги в България работят с марж от 4-5%, докато концентрацията в производството на основни хранителни групи е значително по-висока. Защо законът натиска маржа в дребното, а не структурата в производството.
Парламентарният консенсус
На 12 май, ден след внасянето им, законопроектите за изменение на Закона за защита на конкуренцията и Закона за защита на потребителите бяха разгледани от Временната парламентарна комисия по бюджет и финанси. Само две парламентарни групи декларираха, че няма да ги подкрепят на първо четене — „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Всички останали — ГЕРБ-СДС, ДПС, „Възраждане“, разбира се „Прогресивна България“ — ще ги подкрепят, въпреки изразените резерви.
Тази политическа конфигурация заслужава внимание, защото е по-сериозен сигнал от безпрецедентното мнозинство на ПБ. Мнозинството може да се разпадне след избори. Това, което се вижда сега, е по-устойчиво — рамката „спекула — справедлива цена — регистър“ е приета като обща политическа платформа от почти целия парламент. Лявото я приема, защото съответства на идеологическата му рамка. Дясното я приема, защото се страхува да изглежда защитник на „веригите“. Центризмът я приема, защото няма какво друго да предложи. „Възраждане“ я приема, защото е популизъм. ДПС я приема по обичайната си логика.
Несъгласните формации са тези с пазарно-либерална идентичност. Мартин Димитров от „Демократична България“ предупреди, че основната причина за инфлацията е поскъпването на горивата след конфликта в Близкия изток — и че именно там трябва да бъдат насочени усилията. Асен Василев от „Продължаваме промяната“ заяви, че законопроектът няма да постигне целите си, подкрепи единствено текстовете срещу нелоялната конкуренция и определи останалите като „зловредни и противоречащи на принципите на пазарната икономика“.
Това е политическата изолация на пазарната позиция в българския парламент в момента — два гласа срещу шест. Тя ще се отрази не само на този закон, но и на следващите. Защото когато консенсус прекоси политическите лагери, той произвежда устойчивост, която преживява смяна на правителство.
Аритметика, която не работи
Във време на изслушването Асен Василев направи едно наблюдение, което заслужава да се извади от стенограмата и да се постави в центъра на дискусията. В малките супермаркети има поне 3200 артикула. В големите хипермаркети — до 60 000.
Това число прави цялата идея за „наблюдение на цените“ аритметически невъзможна. Дори ако всяка верига подава ежедневно данни за всичките си артикули, обемът е такъв, че алгоритмично откриване на „подозрителни модели“ ще произведе хиляди фалшиви сигнала ежедневно. Сегашната Комисия за защита на конкуренцията има около 100 служители. За контекст — Bundeskartellamt в Германия има около 400, и тя обслужва пазар, който е 30 пъти по-голям от българския. Дори при значително разширение на щата, КЗК няма да може да обработва ежедневен поток от десетки хиляди ценови сигнала.
Това означава, че регистърът ще работи селективно. От 60 000 артикула КЗК ще избира тези, които политическата конюнктура изисква да бъдат проверени. Това е известен страничен ефект на алгоритмичния надзор — не задължително зло, а структурно. Когато една административна система получи правомощия, които не може да упражни равномерно, тя ги упражнява избирателно. Изборът кои случаи да се разглеждат и кои не става сам по себе си политическо решение.
Това има практическо следствие. Производителите и търговците, които имат добри отношения с настоящото управление, ще получават по-малко проверки. Тези, които не — ще получават повече. Това не е злоупотреба. Това е природата на ресурсно ограничен надзор. Българската история с подобни инструменти — данъчни проверки, ДНСК, селективни проверки на КЗП — показва тази закономерност в продължение на десетилетия.
Какво каза самият регулатор
По време на изслушването председателят на КЗК Росен Карадимов направи едно изречение, което заслужава отделно внимание. „Комисията е регулаторен, а не контролен орган“, каза той, и подчерта, че срещу ръста на цените трябва да се действа „съвместно между КЗК, КЗП и НАП“.
Това е техническо разграничение с тежест. Регулаторен орган установява правилата и санкционира конкретни нарушения по жалби или секторни анализи. Контролен орган следи за ежедневно спазване — той има инспектори, които обикалят, проверяват, констатират. Двете функции изискват различна институционална структура, различни компетенции, различни ресурси.
Сегашната КЗК е първото, не второто. Тя е малка по щат, експертна по характер, насочена към сложни случаи. През последните шест месеца, по думите на Карадимов, е извършила два секторни анализа за аграрното производство. Това е работа на регулатор, не на контролен орган. Превръщането ѝ в институция, която следи ежедневно цените на 60 000 артикула, изисква фундаментална промяна на природата ѝ.
Заявлението на Карадимов е тихо признание, че самата КЗК не вижда себе си в ролята, която законопроектът ѝ възлага. Регулаторът ще изпълни задачата, защото е длъжен. Но реално вярва, че проблемът трябва да се решава с междуведомствена координация, не с раздуване на собствените му правомощия. Това е експертна позиция, която политическата реторика заглушава.
Гласът на сектора, който не се чува
Извън парламентарната зала, в коментарите на земеделски производители, се очертава друг тип несъгласие — по-конкретно от политическото, и по-болезнено за самата идея на пакета.
Производител, който е доставчик на търговски вериги и затова не пожела името му да бъде назовано (което само по себе си е симптом на зависимостта), посочи две съществени липси в законопроекта. Първата — отсъствието на изискване за минимален дял на българска продукция на рафта в сезоните, в които има родно производство. В неприетия миналата година Закон за веригата на доставки имаше предложение поне 50% от плодовете и зеленчуците в сезон да са с произход България. „Това би дало достъп и на по-малките производители до рафтовете на най-високооборотните търговци“, посочи той. В сегашния пакет такъв текст няма. Втората — отсъствието на твърди срокове за плащане към доставчиците. Това е реално странно, защото такива срокове съществуват в действащата Глава VII „б“ от ЗЗК — 30 дни за нетрайни и 60 дни за други продукти. Когато производител казва „няма срокове“, той вероятно има предвид не липсата на закон, а липсата на прилагане. Което подкрепя извода от предишните анализи в тази поредица — разширяването на черния списък от 13 на 33 практики няма да работи, защото механизмът на жалбата изисква производителят да се изобличи срещу единствения си купувач.
Друга група производители посочват специфичен пропуск, който е практически важен. Когато бързо разваляща се продукция (домати, краставици, листни зеленчуци, плодове в пик на узряване) трябва да бъде продадена за кратко време, фермерът няма механизъм да поиска намаление от веригата. Структурата на договорите фиксира цените за дълги периоди и инициативата за промоции е изцяло на търговеца. В резултат — продукция изгнива в стопанството, при положение, че би могла да се реализира на по-ниска цена, ако имаше гъвкавост в системата. Това е реална асиметрия — рискът от бързо разваляне е на производителя, а контролът над разпродажбата е на търговеца. Сегашният законопроект не я атакува.
Опитен производител от Пловдивско, Красимир Кумчев, обърна внимание на конкретен технически проблем в дефиницията на „прекомерно висока цена“. Член 21б, алинея 2, точка 2 от законопроекта дефинира прекомерността чрез сравнителен критерий — „когато цената съществено надвишава цените на същите или сходни стоки или услуги в други държави членки на Европейския съюз“. Това звучи разумно. Но Кумчев е прав да го оспори. Българският фермер получава около 150-180 евро на хектар базово плащане по ОСП. Германският и френският получават 250-350 евро базово, плюс различни добавки, които могат да достигнат 500-600 евро на хектар. Това позволява на западноевропейския производител да продава на по-ниска цена. Ако българската верига продава български продукт на цена, която е „значително по-висока“ от средната европейска, КЗК ще установи прекомерност — и това натиска цената към европейското ниво, без да отчита, че разходите на българския производител са същите, при по-ниска подкрепа. Дефиницията работи срещу собствения български производител, който законът обявява, че защитава.
Това са три различни гласа от сектора — анонимен доставчик, други производители, опитен зеленчукопроизводител. Те се различават по биография, регион, политическа ориентация. Те съвпадат в едно — пакетът не помага на хората, които твърди, че защитава. Министърът на земеделието Пламен Абровски имплицитно потвърди това в изслушването, когато каза, че подкрепя законопроекта, но „проектът не защитава достатъчно земеделските производители, които нямат адекватен пазарен дял и справедливи изкупни цени“. Това вътрешно противоречие — подкрепям пакета, който не върши работа за моя сектор — е политически симптом, не лична непоследователност. Министърът е заклещен между обвързаността с кабинета и реалността на сектора, за който отговаря.
Истинският обект, който никой не атакува
Тук стигаме до по-фундаменталното. В обществения дебат от последните месеци доминира картината на „монополни вериги“, които „трупат“ цените. Тази картина е удобна, разбираема, мобилизира масово недоволство. Тя обаче не отговаря на това, което показват самите финансови отчети.
По публичните данни от консолидираните отчети на големите хранителни вериги в България — Лидл, Кауфланд, Билла, Метро, Фантастико — нетният марж е между 3 и 6%. Около 75% от разходите на тези вериги отиват за заплащане на стоки. Около 11-12% — за персонал. Около 8-9% — за ток, складове, логистика и амортизация. Печалбата след всичко това е около 4-5%. Това не е марж на „монопол“. Това е компресиран марж на конкурентен олигопол, в който петте големи играчи се конкурират помежду си и поддържат цените на сравнително близко ниво.
Първите 10 фирми в дребното държат около 30% от пазара и са с най-ниските цени. Останалите 65-70% се разпределят между 200 по-малки фирми. Тоест дори структурата „70% за големите вериги“, която често се цитира, не е напълно точна — голяма част от тези 70% е разпределена между средни и по-малки оператори, не концентрирана в три-четири мега-вериги.
Където концентрацията наистина съществува, и то на стъписващи нива, е в производството и преработката. Тук числата са документирани, публични, и заслужават да бъдат назовани.
Свинско месо. Сектор с висока концентрация в производството. По публични данни на бранша, общото национално производство е около 700 хиляди прасета годишно, а една водеща група има капацитет 350-360 хиляди — тоест около половината от националното производство е в едни ръце. Същата група държи и значителен дял от вноса на свинско от ЕС, по собствените си декларации към годишните си отчети. Това е доминираща позиция в първичното производство и преработката едновременно, която няма аналог в други хранителни сектори. Топ дружествата в свиневъдството заемат първите 7 позиции в класацията на най-големите животновъди в страната.
Пилешко месо. Две групи доминират сектора и държат заедно значителен дял от националния пазар — по различни оценки между 50% и 65%. Едната от тях е публична компания, листвана на Българската фондова борса от 2018 г., със собствено декларирани около 35% от пазара на брандирано пилешко. Другата е собственост на немската PHW Group от 2015 г. — най-големият европейски производител на птиче месо, с приходи над 2,3 милиарда евро. Тоест когато се говори за „защита на българския производител на пилешко“, фактически законът защитава една публична компания и едно българско предприятие, контролирано от германска корпорация. Това е публично известен факт от регистрите на БФБ и от собствените съобщения на компаниите.
Останалите основни групи. Млечни продукти, яйца, колбаси и зеленчуци също показват висока концентрация в производството и преработката — във всяка от тези категории няколко големи групи доминират пазара, а останалите играчи са в позиция на ценоприемащи, не на ценоопределящи. Това е документирано в секторни анализи на КЗК и Министерство на земеделието през последните години. В дистрибуцията и едрото изкупване на зеленчуците контролът е концентриран в малък брой компании, които оперират на големите тържища.
Това е структурата, която произвежда високите цени — не олигопол в дребното, а концентрация в производството и преработката. Когато една група произвежда половината от националното свинско и контролира значителна част от вноса, тя има реална пазарна сила да определя цени към преработвателите, към веригите, към потребителя. Когато две групи държат над половината от пилешкото, същото важи. Когато един основен играч държи доминантна позиция в млечните продукти, същото важи. Това е известно в икономическата теория като „купуваческа сила“ (buyer power) — обратната страна на монопола, при която големият купувач или преработвател задава цените на много малки доставчици.
Реалното национално производство в България — за всички тези групи продукти заедно — покрива под 50% от потреблението. Останалото е внос. Това означава, че дори при максимален контрол върху вътрешните вериги, голяма част от ценообразуването се определя на пазари извън България. „Справедлива цена“ за бразилско или украинско пиле, за полско или унгарско мляко, за турски или гръцки домати — се формира на чужди пазари, не в София.
Защо точно този обект не се атакува
Възниква очевидният въпрос — ако концентрацията е в производството, защо законът натиска дребното. Защо КЗК с двата си секторни анализа за аграрното производство не атакува концентрацията в едрите групи в производството и преработката. Защо политическата енергия отива към регистър за цените на рафта, а не към преструктуриране на пазарни позиции горе по веригата.
Отговорът е сложен, но може да се очертае на няколко нива.
Първо — политическа видимост. Веригата е видим обект на гнева. Потребителят я вижда всеки ден. Производителят и преработвателят остават невидими — повечето хора не знаят кой произвежда яйцата, които купуват, или пилешкото, или млякото. Политическата атака има нужда от видим обект. Анонимният монопсон в производството не върши тази работа.
Второ — корпоративна сложност. Атаката срещу пазарна концентрация в производството изисква дълги, скъпи, юридически сложни антитръстови производства. Тя изисква доказване на конкретни злоупотреби с господстващо положение. Тя изисква КЗК, която има капацитета и политическата подкрепа за такива дела. Това е дълга, тиха работа без новинарска премия. Атаката срещу веригите чрез регистър и „справедлива цена“ е бърза, видима, и не изисква никакво конкретно доказване — достатъчно е алгоритъм да маркира „подозрителен модел“.
Трето — политически мрежи. Големите производители и преработватели имат дълги, преплетени отношения с политическата класа в България. Те финансират избирателни кампании. Те участват в браншови съюзи, които имат пряк достъп до министри. Те са важни работодатели в региони, които политическата класа не може да рискува да дразни. Атака срещу тях има политическа цена, която атаката срещу веригите няма. Веригите са анонимни международни корпорации, без българска политическа мрежа, без местни работници в чувствителни региони. Те са идеалният политически виновник — голяма, видима, чужда, без локална защита.
Четвърто — идеологическа удобство. Лявото има по-лесно да обвинява чужди корпорации (веригите), отколкото национални икономически шампиони (производителите). Дясното има същата психологическа спънка по различна причина — то традиционно защитава „местния бизнес“ срещу „чуждия капитал“. Атаката срещу концентрацията в производството изисква идеологическа гъвкавост, която и левите, и десните в България избягват.
Резултатът е, че точно там, където е концентрацията — в производството и преработката — никой не атакува. Там, където концентрацията е по-малка и маржът компресиран — в дребното — се концентрира цялата регулаторна енергия. Това не е грешка. Това е избор. И той е разкриващ за самата природа на политическата система.
Какво всъщност щеше да бъде сериозен закон
Не за да правим препоръки, а за да направим видимо контрастното — какъв законопроект би изглеждал, ако наистина искаше да реши проблема, който се обявява.
Той би започвал със задължителни проактивни секторни анализи на КЗК върху концентрацията в производството на свинско, пилешко, млечни продукти, яйца, колбаси. Не реактивно, по жалби — а ежегодно, по график, със задължително публикуване на резултатите. Това би създало реална прозрачност на пазарната структура, която сега е скрита зад агрегирана статистика.
Той би предвидил инвестиционна подкрепа за алтернативни пазарни инфраструктури — кооперативи на дребните производители, общински хладилни складове, регионални тържища с реален капацитет, електронни платформи за директни продажби. Това би създало излаз за производителите, които сега са зависими от двама-трима големи изкупвачи.
Той би активирал европейския механизъм METSAF за компенсация на до 70% от поскъпналите горива и торове за земеделските стопанства. Това е инструмент, който е на масата от април 2026 г., но националната схема за прилагането му още не е обявена.
Той би предвидил гъвкав механизъм за продажба под номинална цена при риск от пропадане на бързо разваляща се продукция — без бюрократична бариера, по инициатива на самия производител. Това е реалното, което анонимният фермер и Кумчев посочват.
Той би оставил цените на дребно на пазара и на действащите антитръстови инструменти, които вече съществуват — чл. 21 от ЗЗК срещу злоупотреба с господстващо положение, чл. 15 срещу картели, Глава VII „б“ срещу нелоялните практики. Тези инструменти са там. Те просто не се прилагат активно. Не защото нямат правомощия, а защото механизмите им изискват жалбоподател, а той рядко съществува, и проактивни секторни анализи, които КЗК прави в умерени количества.
Сравнете това с пакета, който е внесен — регистър за наблюдение на 60 000 артикула в дребното, понятие „справедлива цена“ публикувано ежедневно, междуведомствено звено за контрол, глоби до 500 000 евро за неподаване на данни. Целият регулаторен мускул е насочен надолу по веригата, в посока, в която концентрацията е най-малка. Това е политически избор, не технически.
В заключение
Първият парламентарен дебат показа две неща, които никой не назова открито. Първото — политическият консенсус срещу пазарната логика прекосява лагерите, и това е по-устойчиво от мнозинството на едно правителство. Второто — самата структура на пакета насочва вниманието към сектора с най-малък контрол върху ценообразуването (търговското дребно) и оставя недокоснати секторите с реална концентрация (производство и преработка).
Това не е грешка на анализа. Това е грешка на политическата организация. В страна, в която един холдинг произвежда около половината от свинското, две групи държат над половината от пилешкото, и подобна концентрация се наблюдава в млечните и яйцата — реалните разговори за пазарна сила трябва да започнат там. Не започват. И няма да започнат при сегашната политическа конфигурация, защото тя няма стимули да атакува точно тези мрежи.
За фермера, който днес е представян като защитен субект, това означава нещо конкретно. Натискът върху маржа надолу по веригата ще се прехвърли към изкупната му цена. Натискът върху преработвателите ще се прехвърли към изкупната му цена. Концентрацията в производството и преработката, която не се атакува, ще запази контрола си върху ценообразуването нагоре. Той ще плати от двете страни — веднъж заради регулирания търговец, втори път заради нерегулирания преработвател.
Това е реалното положение. Не „вериги срещу фермери“. А правителство, което избира да атакува конкурентния, нискомаржов сегмент в дребното, и да остави концентрирания, високомаржов сегмент в производството и преработката. Тази политика има автори. Те имат имена. Те ще искат заслугата, ако цените се стабилизират по външни причини. И ще намерят виновни, ако не се стабилизират. Едно нещо няма да направят — да атакуват реалната структура, която произвежда високите цени, защото тя е твърде близо до собствените им политически мрежи.
Това вече не е икономика. Това е политика, която говори с икономически думи. И докато не се види такава, каквато е, никой опит за коригиране на инфлацията административно няма да достигне до причините.
Корекция, 13 май 2026 г.: В първоначалната версия на статията беше посочено, че общото национално производство на свинско е около 700 хиляди прасета годишно, а един основен производител държи около половината. По-точни публични данни сочат, че производството е около 1,1–1,2 милиона прасета годишно, а двамата водещи производители държат по около 29 процента всеки от индустриалния сегмент. Тъй като около 70 процента от консумацията на свинско в България е внос, цените на този пазар се определят на европейско ниво, а не от вътрешната концентрация. Тезата на статията за концентрацията в производството остава валидна за други сектори (млечен в частност), но не и за свинското. Благодарим на читателите, които посочиха тази неточност.
