Терминът, който се появи в българското законодателство на 11 май 2026 година, не е нов. Той има интелектуална история, започваща в плановите икономики на ХХ век и завършваща с тяхното разпадане. Преди да приемем, че „справедливата цена“ е модерен инструмент срещу спекула, си струва да погледнем откъде идва тази концепция, защо беше изоставена там, където беше изпробвана, и защо нейното завръщане в българския закон заслужава внимание — не като политическа критика, а като икономически анализ.
На 11 май 2026 година парламентарната група на „Прогресивна България“ внесе в Народното събрание два законопроекта — за изменение на Закона за защита на конкуренцията и за изменение на Закона за защита на потребителите. На първо четене двата проекта вече минаха в пленарна зала на 13 май. Сред новите понятия, които законопроектите въвеждат в българското право, е едно с по-дълга история, отколкото публичното говорене подсказва — „справедливата цена“. Според вносителите тя ще се изчислява по методика, утвърдена от Министерството на икономиката, въз основа на две бази: цена на едро плюс „няколко вида надценка“, и средна цена в други европейски държави, индексирана с паритета на покупателна способност на България. „Справедливата цена“, обяви депутатът Константин Проданов, няма да представлява таван, а ще функционира като „сигнален флаг“ — отклонение от нея ще задейства проверка на КЗК.
Това звучи технически и приемливо. Затова и обществената реакция е в голяма степен положителна — според различни кратки наблюдения в социалните мрежи и в коментарите под статии в обичайните български издания, мнозинството от читателите приветстват мярката. Идеята цената да „отразява разходите“ изглежда разумна. Хората чувстват, че цените са високи, и искат някой да направи нещо.
Проблемът е, че самата концепция, върху която стои това предложение — определяне на цената като функция на признати разходи плюс одобрен марж — има точно име в икономическата литература. Тя се нарича разходно ценообразуване (на английски cost-plus pricing, на руски затратное ценообразование), и е централен елемент на плановите икономики на ХХ век. Беше изпробвана в Съветския съюз, в Източна Европа, в социалистически Китай до 1978 година. Беше изоставена във всичките тези страни по една и съща причина — не работеше. Към момента в Българското народно събрание никой не назовава концепцията с правилното ѝ име. Само депутатът Йордан Иванов от „Демократична България“ е казал, че подходът има „белези на марксистки подход“ — без да го развие в дълбочина.
Какво представлява разходното ценообразуване — концептуално
В пазарна икономика цената на продукта се открива на пазара — в среща между предлагане и търсене. Производителят предлага цена, потребителят я приема или отхвърля, конкуренцията между производители я коригира надолу, недостигът я коригира нагоре. Никой централно не „определя“ цената. Тя е резултат от милиони отделни решения. Тази концепция е разработена от Адам Смит през 1776 година, формализирана от Алфред Маршал в края на XIX век, и доразвита от Фридрих фон Хайек в средата на XX век. Хайек получи Нобелова награда през 1974 година именно за обяснение защо пазарната цена носи информация, която централизирано не може да бъде събрана.
В плановата икономика цената се определя — от държавен орган, по методика. Тази методика обикновено е: признати разходи плюс одобрен марж. Производителят подава своите разходи към планов комитет. Комитетът проверява кои разходи са „признати“ (тоест съответстват на нормите за дадения отрасъл). Към признатите разходи се добавя „справедлив“ марж — обикновено фиксиран процент. Резултатът е „признатата цена“, на която продуктът се продава.
Това е същината на плановата икономика — не диктатурата на пролетариата, не колективизацията, не петилетните планове. Именно кой определя цената. Това разграничава пазарната от плановата икономика на най-фундаментално ниво.
Българската версия на „справедливата цена“ от 11 май е ограничена версия на тази концепция. Тя не задължава всички производители да получават „признати цени“ — само създава методика, по която отклонения от такава цена ще задействат проверка. Но концептуалната логика е същата: държавен орган определя каква е „справедливата“ цена въз основа на разходи плюс марж, и наказва отклоненията. Каквото и да обявяват вносителите за „пазарен ориентир“, същината на инструмента е същата като в плановата икономика, само в по-мек режим.
Защо разходното ценообразуване не работи — структурни причини
Разходното ценообразуване не се провали в плановите икономики, защото плановите комитети бяха некадърни или злонамерени. Провали се по четири структурни причини, които ще се проявят и в българския случай — независимо от качеството на хората, които ще прилагат методиката.
Първата причина — раздуване на разходите. Когато цената е функция на признатите разходи, производителят има пряк стимул да ги увеличава, не да ги намалява. По-високи разходи означават по-висока призната цена, и при процентен марж — по-висока абсолютна печалба. В Съветския съюз това явление беше известно като „валовият подход“. Заводите купуваха умишлено по-скъпи материали от посестрими заводи, плащаха фалшиви заплати на „мъртви души“, регистрираха разходи, които не са правени. През 60-те години в съветската икономика разходите растяха по-бързо от производителността. Това беше една от причините за провала на реформите на Косигин през 1965.
Втората причина — изчезване на стимула за оптимизация. В пазарна икономика производителят, който намери начин да произвежда по-евтино, печели — той може да предложи по-ниска цена и да изтласка конкурентите. В система на разходно ценообразуване намаляването на разходите намалява признатата цена, без да добави нищо в печалбата. Никой не оптимизира. Иновацията спира. Това е известно като „инверсна селекция“ в плановата икономика — оцеляват не най-ефективните, а тези, които най-добре раздуват разходите си.
Третата причина — двойни счетоводни системи. Когато „признатите“ разходи са от значение, а реалните разходи са нещо друго, се появяват две счетоводства. Едното за регулатора. Другото за вътрешно ползване. В социалистическата икономика този феномен беше повсеместен — „черно“ и „бяло“ счетоводство. В съвременен пазарен контекст това означава: данни за КЗК, реални данни за управление. Регулаторът никога не вижда истинската картина.
Четвъртата причина — сива икономика. Производителят, който иска да оптимизира, прави това извън системата на признатите разходи. Произвежда повече от декларираното. Продава встрани. Така се пораждаха „куфарите с пари“ в социализма — всичко, което не можеше да мине през системата, минаваше под нея. Българската икономика вече има огромен сив сектор в дребното — според различни оценки от Института за пазарна икономика и Българската стопанска камара, около 25–30 на сто от ДДС в дребната търговия се избягва. Разходното ценообразуване ще го увеличи — защото създава повече мотивация да си извън системата.
Какво всъщност прави Китай — и какво не прави
В българското публично пространство има периодична носталгия по китайския модел. Идеята е, че Китай е намерил начин да съчетае пазар с „здрава ръка“ и „ред“, и че България трябва да се поучи от това. Една от вариантите на тази идея е, че мерки като „справедливата цена“ ни приближават до китайския модел.
Това е недоразумение, което си струва да се разсее. Китай — от 1978 година насам, в продължение на четиридесет и осем години — не е централно планирана икономика. Реформите на Дън Сяопин започнаха именно с изоставяне на разходното ценообразуване в полза на пазарни цени. Цените в китайските магазини не се определят от държавата по методика. Те се определят от пазара, в който има хиляди конкуренти, огромен мащаб и вътрешна конкуренция, по-силна от много западни икономики.
Това, което Китай има, е държавен капитализъм — модел, при който държавата владее ключови корпорации в стратегически отрасли (банки, тежка индустрия, телекоми, петрол), но те функционират като компании с борд, отчети и борсова котировка, не като министерства. Това е модел, по-близък до Япония през 60–70-те години или Южна Корея при Парк Чун Хи, отколкото до съветската икономика. Има петгодишни планове, но те са „стратегически насоки“ за приоритетни сектори, не детайлни производствени планове.
Има, наистина, регулирани сектори в Китай — лекарства, ток, газ, обществен транспорт. Това е стандартна практика, която има и Франция (EDF), и Германия (Deutsche Bahn). Има и стратегически резерви на храни и енергия, които държавата изкупува по гарантирани цени за стабилизация на пазара. Същото има и в САЩ („Strategic Petroleum Reserve“), и в ЕС до 2013 година (интервенционно изкупуване в рамките на ОСП). Това не е разходно ценообразуване, а буферни механизми за стратегически стоки.
Накратко: Китай е по-пазарен в дребното, отколкото е това, което се предлага да се въведе в България. Който иска България да стане като Китай в икономически смисъл, трябва да настоява за по-малка държавна намеса в дребната търговия, не за повече. Точно обратното на „справедливата цена“.
Защо предложението въпреки това ще се приеме
И тук стигаме до един от най-неприятните въпроси. Защо концепция, която има добре документирана история на провал, се приема в момента, в който се представи на хората, и то с одобрението на мнозинството?
Първият отговор е, че самата концепция звучи разумно. „Цената да отразява разходите“ е изречение, на което е трудно да възразиш, ако не познаваш икономическата теория зад него. „Справедлива цена“ съдържа думата „справедливост“. Никой не иска да се противопоставя на справедливостта. Това е реторичен капан, който работеше и в социалистическата пропаганда — същите думи, същите аргументи, дори понякога същите формулировки.
Вторият отговор е, че защитата на пазарната логика срещу връщането към плановия модел изисква повече време за обяснение, отколкото защитата на „справедливата цена“. В тридесетсекундна реплика в новинарска емисия „справедлива цена“ побеждава „пазарно ценообразуване“ — защото първото звучи като защита на потребителя, а второто като защита на търговеца. Това е системно ограничение на публичното пространство, а не лошотия на хората.
Третият отговор е, че в българската публична дискусия в момента няма икономист, който да обяснява концептуалната грешка. Има политически възражения от ПП и ДБ — но те са партийни, не аналитични. Йордан Иванов от ДБ е казал „белези на марксистки подход“, без да го развие. Асен Василев е казал, че мерките може да ускорят цените, без да обясни механизма. Институтът за пазарна икономика е критичен, но в техническите си публикации, които не достигат до средния зрител. Икономистите от УНСС и БАН в момента мълчат. Това е тревожно — но обяснимо. Никой не иска да изглежда като защитник на търговските вериги в момент, когато те не са обичани.
Какво следва
Законопроектите за изменение на ЗЗК и ЗЗП ще преминат и второ четене през следващите седмици — вероятно с подкрепата на по-широко мнозинство, отколкото внесе „Прогресивна България“. Министерството на икономиката ще започне работа по методиката за изчисляване на „справедливата цена“. КЗК ще получи разширени правомощия и нови задачи. До август 2027 година ще е забранено „необосновано“ повишение на цените.
Какво ще се случи след това, е предсказуемо в общи черти, не в детайлите. Раздуване на разходите в декларациите към КЗК. Появяване на разлики между „регистровите“ и реалните цени. Натиск върху веригите за внос — тъй като вносните цени се сравняват с международни, ще се натрупват аргументи защо местните не могат да слязат до тях. Засилване на сивия сектор в дребното. И — в крайна сметка, при провал на модела — обвинение към изпълнението, не към концепцията. Така беше и в социалистическата икономика, до 1989 г. Винаги е виновен лошият управник, никога моделът.
Това не е политическа критика към „Прогресивна България“. Същия модел биха предложили и други партии, ако имаха същия електорален натиск за бързо действие срещу цените. Това е концептуална критика към връщането на стара икономическа логика в момент, в който дори страните, които я измислиха, отдавна са се отказали от нея.
Земеделският производител в България има легитимен интерес в дискусията за цените — той е страната във веригата, която понася най-много натиск и получава най-малък марж. Затова е особено важно дискусията да върви на правилно ниво. Не дали „справедливата цена“ ще намали разликата между фермерска и магазинна цена — няма да я намали. А дали инструментите, които се избират в момента, ще оставят пазарната среда, в която земеделието може да работи устойчиво. На това второ ниво отговорът, в най-добрия случай, е неясен.
Ася Василева
