ОИСР документира 845 милиарда долара годишна публична подкрепа за земеделието в 54 страни — три четвърти от световното производство. Само 13 на сто от тази сума отива за наука, инфраструктура и иновации, и този дял намалява от четвърт век. България е по-зле от средното. Това не е технически проблем на отделна държава, а структурна характеристика на самия сектор — която обяснява защо дебати за „справедлива цена“ говорят за регулация на нещо, чиято базова цена вече е изкривена системно от държавна намеса.
Какво всъщност измерва ОИСР
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие издава ежегодно доклад със заглавие „Agricultural Policy Monitoring and Evaluation“. Последното издание от октомври 2025 година обхваща тригодишния период 2022-2024 и покрива 54 страни — всичките 38 членки на ОИСР, петте страни от ЕС, които не са в организацията, и единадесет ключови развиващи се икономики, между които Китай, Индия, Бразилия, Индонезия, Русия, Украйна и Виетнам. Тези 54 страни произвеждат около три четвърти от световната земеделска добавена стойност. Това е най-близкото до истинска глобална картина, което съществува за земеделската подкрепа.
Методологията на ОИСР, изградена и стандартизирана в продължение на близо четири десетилетия, разграничава три различни форми на държавна подкрепа за земеделието. Първата е подкрепа към индивидуалните производители — Producer Support Estimate, PSE. Тя включва както бюджетните плащания (директни плащания, плащания по площ, компенсации, агроекологични мерки), така и пазарната подкрепа — Market Price Support, MPS, която представлява разликата между вътрешните цени, изкуствено поддържани над световните чрез тарифи, квоти, забрани за внос и производствени квоти, и тези световни цени. Втората е подкрепа към потребителите и към първите изкупвачи на земеделски стоки — Consumer Support Estimate, CSE. Това са програмите тип SNAP в САЩ, продоволствените помощи, училищните закуски, държавните хранителни резерви. Третата е General Services Support Estimate, GSSE — подкрепа за общи услуги към сектора, която включва наука и иновации, инфраструктура, биосигурност, ветеринарни и фитосанитарни системи, обучение, контрол.
Сборът от трите дава Total Support Estimate, TSE — общата подкрепа за сектора. Това е числото, което в публичните дискусии обикновено се цитира самостоятелно, без разлагане. Това разграничение е важно, защото различните видове подкрепа имат много различен ефект върху сектора, върху световните пазари и върху самата природа на земеделието като икономическа дейност.
Глобалната картина
845 милиарда долара годишно. За 2020-2024 година това е средната подкрепа за земеделието в 54-те страни, които ОИСР проследява. В евро при среден курс за периода — около 783 милиарда. Това е 21 на сто над средното за десетилетието преди ковид (697 милиарда долара годишно). Подкрепата за земеделието не намалява в света — тя расте, и то значително над инфлационните корекции.
За последния отчетен период 2022-2024 година структурата на тази подкрепа е следната. Брутната положителна подкрепа за производителите във вид на пазарна подкрепа (положителен MPS) — около 334 милиарда долара годишно, реализирана като прехвърляне от потребителите към производителите чрез по-високи вътрешни цени. Бюджетната подкрепа за производителите — около 290 милиарда долара. Подкрепата към потребителите чрез бюджетни програми — 105 милиарда. Подкрепата за общи услуги — 112 милиарда. Едновременно с това Индия и Аржентина системно облагат имплицитно собствените си фермери, поддържайки изкупни цени под световните в полза на потребителите — общо около 179 милиарда долара годишно негативен MPS. Нетният Producer Support Estimate след отчитане на тази негативна подкрепа е 445 милиарда долара годишно, а нетният Total Support Estimate — 663 милиарда.
Концентрацията на тази подкрепа е изключителна. Четири големи икономики държат около 79 на сто от глобалния тотал — Китай 37 на сто, САЩ 15 на сто, Индия 14 на сто, Европейският съюз като цяло 13 на сто. Останалите 50 страни се поделят на оставащите 21 на сто. Това означава, че когато се говори за „световна земеделска подкрепа“, се говори всъщност за политическия избор на няколко големи икономически блока. Норвегия, Исландия, Швейцария и Корея поддържат подкрепа, която представлява над 40 на сто от брутните приходи на техните фермери. Средното за ОИСР е 13 на сто. За развиващите се икономики — 6,8 на сто.
За Европейския съюз — общата подкрепа е 0,61 на сто от БВП за 2022-2024 година, спаднала от 1,0 на сто в началото на двехилядните. За САЩ — 0,45 на сто от БВП, като почти половината от тази подкрепа всъщност отива за продоволствени помощи към домакинствата, не към фермерите. Япония — 0,8 на сто. Китай — 1,6 на сто, високо ниво, но в постепенно намаление от 1,9 на сто. Канада — 0,4 на сто. Великобритания — 0,2 на сто, около половината от средното за ОИСР.
Намаляващото инвестиране в собственото бъдеще
Сред числата, които ОИСР публикува, едно заслужава особено внимание, защото описва структурна тенденция, развиваща се през четвърт век. Подкрепата за общи услуги — GSSE — е 112 милиарда долара годишно за 2022-2024 година. Това е 2,4 на сто от стойността на земеделската продукция в света. В началото на двехилядните е била 4,7 на сто. Тоест делът на парите, които отиват за наука, инфраструктура, иновации, ветеринарни и фитосанитарни системи, обучение, е намалял почти наполовина за двадесет години.
Вътре в GSSE отделна категория за подкрепа на земеделските знания и иновации — AKIS, Agricultural Knowledge and Innovation Systems — е спаднала още по-рязко. От около 1 на сто от стойността на продукцията в 2000-2002 година, до 0,5 на сто в 2022-2024. Половината от това, което е била преди две десетилетия. И ОИСР изрично отбелязва в доклада си от 2025 година, че това намаление „не е било достатъчно, за да ускори забавящия се ръст на земеделската производителност“ в световен мащаб.
В същото време подкрепата към индивидуалните производители расте номинално. Тоест общата сметка за земеделието става все по-голяма, но все по-малка част от нея отива за неща, които правят сектора по-производителен. Парите се пренасочват от инвестиции в общи услуги към директни плащания на конкретни производители. Това е политическо решение, не икономическо — директните плащания са видими, осезаеми, могат да бъдат проследени до конкретен бенефициент, който след това гласува. Инвестициите в наука са дългосрочни, дифузни, без ясен персонален адресат. Политическата икономия на първите е по-силна от тази на вторите, и това се вижда в числата.
Какво това казва за природата на сектора
Тук стигаме до въпрос, който числата позволяват да бъде поставен, но в българското и широкото европейско публично пространство рядко се поставя ясно. Когато един сектор получава систематично подкрепа, равна на между една десета и над една втора от приходите си от държавите, които го регулират, какво всъщност е този сектор.
Земеделието в развития свят не е „пазарен“ сектор в обикновения смисъл на думата. Той не е и държавен. Той е политическо устройство, което функционира на пресечната точка на пазар и публична подкрепа, и в който самата дефиниция на „пазарна цена“ е проблематична — защото базовата цена вече включва значителна и систематична намеса на държавата. Тарифите вдигат вътрешните цени. Директните плащания изместват доходната структура. Квотите ограничават предлагането. Производствените субсидии за конкретни култури насочват какво се произвежда. Изкупните гаранции защитават от падане. Антидъмпинговите мерки защитават от внос. Когато всичките тези лостове работят едновременно, „цената“ на земеделски продукт е резултат от много повече от срещата на търсене и предлагане.
Това не е нито обвинение, нито защита. Това е описание на структура. И в нея има два важни нюанса. Първо — тази структура не е резултат от грешка или корупция. Тя е резултат от съзнателен политически избор, направен в продължение на век, от различни идеологически семейства, в различни типове политически режими. Развити демокрации, авторитарни режими, посткомунистически общества, развиващи се икономики — всички избират различни варианти на едно и също основно решение: земеделието не се оставя на чистата пазарна логика. Причините са разпознаваеми. Сигурност на храните като въпрос на национална сигурност. Запазване на селскостопанско население като въпрос на териториално развитие. Стабилизация на доходите в сектор с висока природна и пазарна волатилност. Поддържане на ландшафта и околната среда. Геополитическа независимост в храните. Тези мотиви са трайни, преминават през политически цикли, и не зависят от партията на власт.
Второ — самата ОИСР, която документира тези числа, последователно препоръчва държавите да преориентират подкрепата от индивидуалните производители към общите услуги. От плащания към фермери — към инвестиции в наука, инфраструктура, иновации, контрол. Без особен успех, защото политическата икономия на директните плащания е по-силна от политическата икономия на инвестициите в общи услуги. Едните създават конкретен бенефициент, който защитава програмата. Вторите създават дифузна полза, за която няма организирано лоби. Това е причината, поради която съотношението между двата вида подкрепа в световен мащаб върви системно в грешната посока — повече към индивидуални плащания, по-малко към общи услуги.
Тук задължително трябва да се направи едно разграничение, защото точно върху него се гради защитната теза на привържениците на административно ценообразуване. Аргументът звучи така: щом пазарът на хранителни стоки вече е изкривен от субсидии, тарифи, концентрация в производството и преработката — то намеса в крайното ценообразуване не въвежда ново изкривяване, а коригира съществуващото. Първата половина на твърдението е защитима — пазарът наистина е изкривен системно. Втората половина е грешна по три различни линии. Първо, тя никога не определя коя е референтната точка — изкривен спрямо какво. Второ, инструментите, които предлага („справедлива цена“, регистър за дребна търговия), действат на крайното звено от веригата, докато описаните изкривявания са в производството, преработката и субсидийната структура нагоре по нея. Тоест корекцията се прилага на грешното място. Трето, добавянето на ново административно изкривяване, което да компенсира старото, е инструмент от плановата традиция, не от антитръстовата. Пазарната логика на корекция е премахване на изкривяванията — антитръстови мерки срещу господстващи играчи, прозрачност на самодекларациите в субсидиите, контрол върху картелите. Административната логика на корекция е добавяне на ново тяло, което да притисне ценообразуването в края. Първото възстановява пазарната координация. Второто я заменя с административна. Това са два различни икономически модела, и тяхното смесване под общия знаменател „корекция на изкривяване“ заличава точно тази разлика.
Българското място в картината
Държавен фонд „Земеделие“ разплати през 2025 година общо 3,67 милиарда лева, или около 1,88 милиарда евро при фиксирания курс 1,95583 лева за евро, който влезе в сила от 1 януари 2026. Това число е важно, но изисква разопаковане, защото в него едновременно попадат три различни вида плащания, които работят по различна логика.
Първата част — основната — са директните плащания за Кампания 2024. Те възлизат на 2,057 милиарда лева, или около 1,05 милиарда евро. Това е повтарящата се, постоянна структура на подкрепата — годишните плащания по интервенциите на Стратегическия план за развитие на земеделието и селските райони 2023-2027, които заместват старите директни плащания по ОСП. Тя включва основното подпомагане за устойчивост, преходната национална помощ, обвързаното производство в животновъдството и при някои растениевъдни сектори, еко-схемите, плащанията за млади земеделски стопани. Това е базата, на която сектора може да разчита всяка година.
Втората част — приключването на Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 година. През 2024 година ДФЗ разплати по нея 651,6 милиона лева, около 333 милиона евро. Това е еднократно плащане, което не се повтаря — програмният период приключи, новият Стратегически план 2023-2027 функционира паралелно, и през следващите години този компонент ще намалее значително. Тук попадат и плащанията по общинските мерки от ПРСР, в които голяма част от субсидията не отива към земеделски производители, а към общини и местни инициативни групи.
Третата част — извънредните държавни помощи. През 2024 година по 28 различни схеми за краткосрочно подпомагане ДФЗ изплати 845,7 милиона лева, около 432 милиона евро, на 62 325 земеделски стопани. Това са компенсации за пропаднали площи от природни бедствия, помощи за горива при ценови шокове от близкоизточната криза, мерки за животновъди след щети от заразни болести, компенсаторни плащания при изключителни обстоятелства. Тези мерки не са в структурата на ОСП — те са национални или европейски извънредни схеми, които се активират конкретно. Те няма да присъстват в същия размер всяка година, защото зависят от конкретни кризи.
Сложени една до друга, тези три категории показват, че 2024 година е едновременно нормална и изключителна. Нормална, защото базата от 2,057 милиарда лева директни плащания е постоянната, повтаряща се структура. Изключителна, защото върху нея едновременно попадат край на стария програмен период и тежка година на извънредни мерки. По-точното, по-устойчиво съотношение за следващите няколко години би било основната подкрепа от около 2 милиарда лева годишно (около 1 милиард евро) плюс променливи количества по конкретни кризи и инвестиционни мерки.
Каква част от БДС е публичната подкрепа
През 2024 година брутната добавена стойност на сектор „Селско, горско и рибно стопанство“ възлиза на 4,006 милиарда лева, или около 2,05 милиарда евро по данни на Националния статистически институт. БДС е спаднала с 5 на сто спрямо 2023 година заради спад на цените със 7,1 на сто, въпреки че обемите са нараснали с 2,3 на сто. Стойността на крайната продукция в селското стопанство — 9,707 милиарда лева, около 4,96 милиарда евро. Междинното потребление — 5,7 милиарда лева, около 2,9 милиарда евро.
Ако сметнем директно — 3,67 милиарда лева публична подкрепа спрямо 4 милиарда лева БДС — съотношението е около 92 на сто. Тоест за всеки лев брутна добавена стойност, която сектор „Селско стопанство“ е произвел през 2024 година, държавата е разплатила почти лев публична подкрепа. Това е изключително високо число, но е изкривено заради едновременното попадане на завършващ програмен период и серия извънредни мерки.
По-устойчивото съотношение — постоянните директни плащания от 2 милиарда лева спрямо БДС от 4 милиарда лева — е около половината. За всеки втори лев добавена стойност, която българското земеделие произвежда, един лев идва от публичен трансфер. И това е числото, което ОИСР би използвала като %PSE — съотношение между подкрепата за производителите и брутните приходи на стопанствата. То поставя България в горната половина на разпределението в Европейския съюз, и значително над средното за ОИСР от 13 на сто.
Тук обаче трябва да се направи и обратната уговорка. БДС на сектора през 2024 година е изключително ниска заради спада на цените на зърното с над 7 на сто след прекомерно високите равнища от 2022-2023. В година с по-нормални цени БДС би била около 5-6 милиарда лева, и съотношението би изглеждало по-добре. Но и в най-добрите си години българското земеделие остава сектор, в който публичната подкрепа е значителна по отношение на собствения му икономически принос — и това е структурната характеристика, не случайно отклонение.
Къде отива българската подкрепа
Глобалното наблюдение на ОИСР за намаляващия дял на общите услуги се повтаря в българския контекст в още по-остра форма. Селскостопанската академия — основната институция за земеделска наука в страната — работи с по-малко от половината от ресурса, който е имала в края на 90-те години. Селекционните институти губят кадри, материална база, изпитни площи. Контролните системи в БАБХ работят на минимални щатове в отделните области. Държавният поземлен фонд не оперира с пълния си капацитет от десетилетия. Регионалните лаборатории за качество на млякото, месото, плодовете и зеленчуците не покриват системно търговския оборот в собствените си региони.
Точно сега, обаче, в българския Стратегически план за развитие на земеделието и селските райони 2023-2027 година, общият бюджет за инвестиции в наука, иновации, съветнически услуги и обучение не достига и 3 на сто от общата сума. Сравнено с препоръчителните 10-12 на сто на ОИСР и с реалните 13 на сто, които например практикуват най-добрите страни от ОИСР, България е под половината от средното, и една четвърт от добрите практики.
Тоест в страна, която дава около половината от собствения си земеделски БДС като публична подкрепа, под един на сто от тази подкрепа отива за обновяване на самата база на сектора. Останалото поддържа доходите на текущите производители — и това е политически разбираемо, но икономически проблематично. Защото когато през 2027 година започне новият бюджетен цикъл на ЕС, а сегашните производители са по-стари и по-зависими от субсидиите, въпросът какво се прави с подкрепата ще се поставя в още по-остра форма.
Какво следва от тази картина
Глобалните данни на ОИСР казват няколко неща, които си струва да се запазят като рамка за дискусията за българското земеделие.
Първо — секторът не е пазарен в обикновения смисъл, и това не е въпрос на държавен избор, а на световна закономерност. Очакванията към земеделието като към обикновен бизнес — да оптимизира, да се конкурира, да оцелява без помощ — не съответстват на това как функционира в нито една развита икономика.
Второ — над три четвърти от глобалната подкрепа концентрирана в четири големи икономики (Китай, САЩ, Индия, ЕС) означава, че световните цени на основните хранителни стоки се формират в политически среди, не в чисти пазари. Малките икономики — каквато е българската — приемат тези цени и работят в тяхната рамка. Българското земеделие не определя цената на пшеницата в света. То получава цена.
Трето — структурната тенденция на намаляващи инвестиции в общи услуги означава, че световното земеделие постепенно изтънява в основите си. Държавите харчат повече за поддръжка на сегашните производители, по-малко за изграждане на бъдещите. Този проблем е глобален. В българския случай той е особено остър.
Четвърто — дебатът, който в българското публично пространство тече от 11 май, за „справедливата цена“ и за регистъра, се води в погрешна рамка. Цената на хранителните стоки на крайния потребител се формира на върха на дълга, политически изкривена верига, в която половината от приходите на първото звено вече идват от публични трансфери. Да се регулира краят на тази верига — рафтът в магазина — без да се вижда какво държи всичко останало над него, е като да се регулира температурата на въздуха в стая, без да се отчита какво се случва с парното отвън.
И петото — последно. Структурната роля на публичната подкрепа за земеделието не е оправдание за това подкрепата да е лошо насочена. Това, че всяко второ евро в българското земеделие идва от държавата, прави въпроса как се харчат тези пари по-важен, не по-малко важен. И тук точно е реалният дебат, който заслужава да се води — не дали „спекулата“ в магазина е виновна за цените на храните, а защо при наличието на около 2 милиарда евро годишна публична подкрепа за земеделието българското производство на месо, плодове, зеленчуци, млечни продукти продължава да отстъпва пред вноса. Това е въпрос за това каква подкрепа се дава, на кого, за какво — а не въпрос за регистър на цените в дребно.
Ася Василева
