В един и същ ден, в едно и също студио на БНТ, министърът на земеделието каза, че няма представа за олигарси в сектора, а председателят на овцевъдите отвърна, че олигархията е факт и министърът много добре го знае. Двамата спорят кой манипулира разпределението на парите. Никой от тях не казва нещо по-просто и по-неудобно: че в сектор, в който субсидията се равнява на половината от това, което се създава — а в някои подсектори на цялото — наградата отдавна се дава не за по-добро производство, а за по-добро говорене пред този, който дели.
На 22 май 2026 г., в сутрешния блок на БНТ, министърът на земеделието Пламен Абровски беше попитан направо има ли олигархия в българското земеделие. Отговорът му беше, че няма представа, и поиска пример. После премести разговора другаде — от 2007 г. насам, каза той, политиката в сектора е била разбирана като усвояване на европейски средства, а това е най-голямата грешка. И добави фразата, която медиите подеха веднага: „Субсиевъдите са кърлеж, който ще отстраня от тялото на българското земеделие.“
Няколко часа по-късно, от същото студио, дойде отговорът. Симеон Караколев, съпредседател на Националната овцевъдна и козевъдна асоциация, не прие отклонението. „Олигархията е факт в министерството“, каза той. „Господин Абровски не е случаен човек. Той не е външен човек за системата. Много добре го знае това нещо. Ако той не го знае, ние сме готови да му ги напомним тези неща.“ И даде пример — заради няколкото големи производители „в кавички“, които отдавна влизат в министерските кабинети като в свои, всички фермерски сдружения в момента са извън инвестиционната мярка.
Заслужава да се спрем за миг на думата на министъра, защото тя има родословие. „Кърлеж в тялото“ не е случайна метафора — това е реторика с история. Режимът отпреди 1989 г. говореше по същия начин за хората, които смяташе за излишни: „паразити“, „чужди елементи“, „врагове в здравото тяло на обществото“. Логиката е една и съща — опонентът престава да бъде човек с интереси и става биологична зараза, която здравият организъм трябва да отстрани. Иронията тук е двойна. Министър, който напада зависимостта от държавните пари, посяга към речника на държава, която изобрети тоталната зависимост от държавата — която също раздаваше по план, също решаваше кой произвежда и колко, и също обявяваше несъгласните за паразити. Когато се бориш срещу нещо с неговия собствен език, обикновено вече си изгубил.
Двамата спорят за това кой манипулира разпределението на парите. Спорът е истински и заслужава да бъде разгледан. Но под него стои въпрос, който никой от двамата не повдига, защото отговорът сочи и към двамата. Защо изобщо този спор изглежда така — две метафори, „кърлеж“ срещу „олигарх“, вместо две числа? Защо в сектор, който живее от публичен ресурс, публичният сблъсък е сблъсък на образи, а не на сметки?
Отговорът не е, че участниците са повърхностни. Отговорът е структурен, и за да се види, трябва да се тръгне от едно число.
Числото, което променя въпроса
Националният статистически институт изчислява, че брутната добавена стойност, създадена в българското селско стопанство през 2024 г., е 4,006 млрд. лева — с 5 на сто по-малко от предходната година, заради спад на цените от 7,1 на сто. Това е стойността, която секторът реално създава: крайната продукция минус разходите за семена, торове, фуражи, енергия, ветеринария. Това е, с други думи, икономическата същина на отрасъла.
Срещу нея стои публичната подкрепа. През 2024 г. Държавен фонд „Земеделие“ разплати 3,67 млрд. лева общо. Голяма част от тази сума е извънредна или приключваща — закриване на стария програмен период на Програмата за развитие на селските райони, помощи за горива, за война, за суша. Постоянната, повтаряща се структура — директните плащания за кампанията — е около 2,06 млрд. лева годишно.
Сравнението на двете числа дава съотношение, което рядко се изговаря. Постоянната субсидия е около 51 на сто от добавената стойност на сектора. В кризисна година като 2024-та, когато се прибавят извънредните и приключващите плащания, цялата подкрепа доближава добавената стойност — съотношението стига до над 90 на сто. Тоест за всеки лев, който българското земеделие създава като нова стойност, държавата влага между петдесет стотинки и почти лев отгоре.
Това не е български феномен и не е аномалия. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие измерва същото в световен мащаб — общата подкрепа за земеделието в развитите икономики надхвърля 800 млрд. долара годишно. Земеделието навсякъде е сектор, в който държавата плаща значителна част от потока. Българската особеност е в размера на дела и в това какво той прави с поведението на хората вътре.
Върхът на структурата: овцевъдството
Ако цялото земеделие живее наполовина от субсидия, има подсектори, които живеят почти изцяло от нея. Овцевъдството и козевъдството са най-ясният случай.
Сметката се прави от публични данни. Пазарната реализация — преработеното овче мляко по статистика на НСИ, козето мляко, продаденото през официални канали месо — възлиза на около 80 до 100 млн. лева годишно. Подкрепата за същите животни — обвързаното подпомагане, преходната национална помощ, плащането за пасища на хектар, мерките за хуманно отношение и за биологично производство — възлиза на между 80 и 120 млн. лева годишно. Двете суми се припокриват. Стойността на това, което секторът продава на пазара, е приблизително равна на това, което получава от държавата.
Уговорка, която дължим на читателя: това е реконструкция от разнородни източници, не публикуван официален показател, и сравнява оборот с подкрепа, а не добавена стойност с подкрепа. Точното число може да се оспори. Но дори при най-предпазливото броене изводът остава — този подсектор е изключително по-зависим от субсидията от средното за земеделието. Разликата между „половината“ за целия сектор и „почти всичко“ за овцевъдството не е грешка в сметката. Тя е находката.
Това поставя овцевъдството в особено положение. Сектор, в който пазарът признава едната половина от стойността, а държавата плаща другата, вече не е изцяло икономическа дейност в обичайния смисъл. Прочитите са два, и двата водят извън аграрното министерство. Или секторът има стойност извън пазара — поддържа селските райони, местните породи, хора, които иначе биха били социална тежест — и тогава по природа е обект на регионална и социална политика. Или част от реализацията не минава през официалните канали — мляко и месо, продадени без фактура в селските общности — и тогава въпросът е данъчен. Двата прочита не се изключват. Но и в двата случая изводът е един: проблемът на този сектор не се решава с по-високи субсидии, защото субсидиите вече изравняват пазара.
Защо говоренето побеждава
Сега въпросът от началото получава отговор. Защо спорът между министъра и овцевъда е сблъсък на метафори, а не на числа?
Защото в сектор, в който доходът идва от разпределителя, а не от купувача, най-печелившата инвестиция не е тази, която прави продукта по-добър. Тя е тази, която прави гласа по-силен пред този, който дели парите. Стопанин, който вложи усилие в по-висок млеконадой или по-добра генетика, се състезава на пазар, който признава само половината от стойността му. Стопанин, който вложи същото усилие в присъствие на масата, където се пишат критериите за допустимост по мярката, се състезава за ресурс, който е сигурен и не зависи от цената на млякото. Втората инвестиция носи повече. Това е рационално поведение, не поквара.
Икономистите имат име за това. Гордън Тълок го описва през 1967 г., а Ан Крюгер му дава етикета през 1974 г. — rent-seeking, търсене на рента. Хората търсят рента, когато се опитват да получат изгода през политическата арена, а не през пазара — чрез субсидия за стоката, която произвеждат, или чрез регулация, която затруднява конкурентите им. Срещу него стои profit-seeking — печалбата, спечелена чрез откриване на нова възможност на пазара. Разликата, както я формулират Бюканън и Тълок, не е в мотива — и двете максимизират дохода. Разликата е в резултата за всички останали. Конкуренцията на пазара произвежда по-добри продукти и по-ниски цени. Конкуренцията пред разпределителя произвежда само победители и губещи в надпреварата за един и същ ресурс — и хабѝ върху самата надпревара ресурси, които иначе биха отишли в производство.
Джордж Стиглър добавя през 1971 г. защо думата винаги е насочена към кабинета. Главният ресурс на държавата, пише той, е „властта да принуждава“ — да определи кой е допустим и кой не. Затова рационалната, организирана група насочва усилието си натам. Когато регулаторът започне да обслужва тези, които уж контролира, Стиглър го нарича завладяване на регулатора. Това е точно процесът, който Караколев описва, когато казва, че няколцина влизат в кабинетите „като в свои“ и пишат кой е в инвестиционната мярка и кой е извън нея.
Тоест Караколев описва реален механизъм. Той просто не вижда или не иска да види, че описва и собствения си сектор. Завладяването на регулатора и зависимостта от рентата не са две различни патологии при две различни групи. Те са двете лица на едно и също нещо — секторът, който живее от разпределение вместо от пазар, неизбежно произвежда борба за контрол върху разпределението. „Кърлежът“ на Абровски и „олигархът“ на Караколев са един и същ организъм, гледан от два различни края на масата.
Когато субсидията се равнява на произведеното, спорът кой е олигарх губи смисъл — защото всички в залата ядат от една и съща ръка.Двете половини на едно определение
Думата „олигарх“ се изхаби от употреба точно защото се използва като оръжие, не като определение. Затова си струва да я върнем към значението ѝ. Аграрният олигарх, в строгия смисъл, е този, чийто доход се защитава от държавата, а не се печели на пазара — и който използва част от този доход, за да пази правилото, което го прави възможно. Двете части не са мнение. Първата е rent-seeking (Тълок, Крюгер). Втората е защита на дохода и завладяване на регулатора (Уинтърс, Стиглър).
Проверката е една и всеки може да я направи сам: какво ще стане с този човек, ако субсидията спре — и кой пише правилата за тази субсидия. Когато отговорите са „фалит“ и „той самият“, определението е изпълнено.
Приложена честно, тази проверка не освобождава никого в днешния спор. Абровски напада първата половина — зависимостта от субсидията, „субсиевъда“. Караколев напада втората — влиянието върху правилото, „олигарха“. Всеки сочи признака, който другият покрива, и мълчи за признака, който покрива самият той. Овцевъдството, секторът на Караколев, е учебников пример за първата половина — производство, приблизително равно на субсидията. А браншовите асоциации, чийто представител е Караколев, са институционалната форма на втората половина — структурите, които сядат на масата и влияят върху критериите. И Караколев не може да го отрече – той е на всяка снимка за меморандум и среща в Мраморна зала. Това не е обвинение към конкретен човек. Това е описание на стая, в която почти всеки участник заема част от позицията, която напада у другите.
Какво всъщност е заложено
Лесно е този анализ да се прочете като цинизъм — всички са еднакви, всичко е лобиране, нищо не може да се направи. Това не е изводът. Изводът е, че спорът „кой е олигарх“ е грешният спор, защото отклонява вниманието от структурния въпрос към персоналния.
Структурният въпрос е следният. Сектор, в който наградата се дава за говорене пред разпределителя, а не за производство за пазара, систематично се изпразва от съдържание. Не защото хората са мързеливи, а защото стимулите сочат натам. Когато стопанство може да получава пари за брой регистрирани животни без сериозно доказване на реализация, стимулът да се произвежда мляко отслабва. Производството не изчезва наведнъж — то се превръща в счетоводна дейност. И тогава се появяват хилядите „виртуални“ животни по електронната система, за които писаха медиите тази пролет, и спадът от над 40 на сто в овцете и козите за пет години, който самият Караколев цитира от доклад на КЗК.
Министър Абровски има право в едно — моделът, в който политиката се мери по усвоените средства, а не по произведеното, е изчерпан. Караколев има право в друго — разпределението на тези средства наистина е изкривено в полза на тези, които са най-близо до кабинета. И двамата грешат в третото, най-важното: че проблемът е у другата група. Проблемът не е в субсиевъдите, нито в олигарсите. Проблемът е в системата, която прави и едното, и другото поведение по-изгодно от производството. Тя няма да се промени, докато се печели повече от приказки пред министерството, отколкото от мляко.
Реформата, за която и двамата говорят, без да я назовават, е една и съща, и е проста за описване и тежка за изпълнение. Да се измести наградата. Подкрепата да следва произведеното и реализираното, не регистрираното и декларираното. Това означава да се засили доказването на реализация, а не да се премахне — точно обратното на това, което голяма част от бранша в момента иска. Означава критериите за допустимост да се пишат прозрачно, а не на масата на неколцина. Означава, накрая, да се признае, че подсектори, които по природа са социални или регионални, трябва да се финансират като такива, открито, а не през аграрна реторика за конкурентоспособност.
Докато това не стане, всеки следващ сезон ще носи същата сцена. Двама души в едно студио, всеки с метафора в ръка, всеки сочещ другия. А зад тях — сектор, в който произведеното и полученото се изравняват, и в който най-печелившото умение остава не отглеждането на животни, а говоренето. Спорът кой е кърлеж и кой е олигарх е спор вътре в една и съща стая. Вратата ѝ е държавният бюджет, и тя е отворена за всички, които знаят как да говорят пред нея.
Ася Василева
