Новите селски депутати внасят в българския дебат френска и унгарска реторика за протекционизъм — защити своето, спри чуждото. Звучи патриотично и логично, и затова рядко се проверява. Но протекционизмът означава три различни неща, две от които членка на ЕС изобщо не може да прави, а земеделците искат точно тях. И под лозунга стои въпрос, който никой не задава: какво съдържание защитаваме, когато изнасяме зърно и внасяме хляб (метафорично)? Този анализ разглобява и трите — какво е позволено, работи ли изобщо, и защо у нас реториката пристигна преди стоката, която уж пази.
В българския аграрен дебат се настани едно убеждение, което се повтаря като самоочевидно: всяка държава прави протекционизъм за своите производители, дори в Европейския съюз, така че защо ние да не правим. Изречението има тежест, защото изглежда подкрепено от примери — Франция, която блокира търговски сделки заради фермерите си; Унгария, която забранява украинското жито. Новите народни представители от селските райони го подеха и го превърнаха в деветосептемврийско говорене. Но преди да приемем програма, си струва да разглобим самата дума, защото под един етикет се крият три различни неща, и объркването между тях е източникът на цялото недоразумение.
Три различни неща под една дума
Първото значение е търговски протекционизъм — мита, квоти, забрани на вноса. Това е класическата стена на границата. Второто е нетарифен протекционизъм — изисквания за етикетиране, санитарни стандарти, по-бавни проверки, задължение за „български рафт за стоки с произход“ в магазините. Стена, но скрита, по-трудна за хващане. Третото е субсиден протекционизъм — национални доплащания, държавни помощи, насочване на капитал към свои производители.
Разликата не е академична. Тя определя кое изобщо е възможно за членка на ЕС, и точно тук реториката, внесена от Франция и Унгария, се сблъсква със закона. Защото в Съюза тези три неща имат три съвсем различни статута.
Какво членка на ЕС не може да прави
Първото значение — митническата стена — е почти изцяло забранено за държава членка. Свободното движение на стоки е основен принцип на единния пазар, а общата търговска политика спрямо трети държави е изключителна компетентност на Съюза, не на отделните страни. България не може едностранно да наложи мито или квота върху внос — нито от друга членка, нито от трета страна — защото тази власт е прехвърлена на Брюксел при членството. Дори граничните изравнителни такси, с които ЕС някога коригираше валутни разлики в земеделието, бяха премахнати през 1993 г., когато паднаха вътрешните граници със създаването на единния пазар.
Затова и унгарската забрана върху украинското жито е изключение, родено от извънредни пълномощия, а не нормален инструмент — и точно затова виси в правна неопределеност, която новото унгарско правителство сега се опитва да закърпи. А френските „блокади“ на търговски сделки не са национален протекционизъм в правния смисъл: Франция не затваря границата си, а използва гласа си в Съвета и натиска върху евродепутатите, за да забави сделки на ниво ЕС — както стана с Меркосур. Това е лобиране вътре в системата, не стена около страната. Разликата е същностна: едното е позволено и Франция го владее майсторски, другото е забранено и за нея.
Тоест когато българският депутат каже „да направим като Франция“, ако има предвид митническа стена, иска нещо, което е извън правомощията на държавата. Ако има предвид това, което Франция реално прави — да защитава интересите си вътре в институциите на ЕС — тогава говори за дипломатически капацитет, преговорна тежест и браншова организираност, а не за забрани. И това е съвсем друг разговор, в който България стои зле не защото ѝ липсва смелост да забранява, а защото ѝ липсва тежест да преговаря.
Какво членка на ЕС може да прави
Второто и третото значение са разрешени, в определени граници. Държавите наистина прилагат нетарифни мерки — и тук „всяка държава го прави“ има основа. Стандарти, етикети, изисквания за произход, понякога на ръба на дискриминацията. Но и тук България вече се е блъскала в стената: опитът да се наложат задължителни квоти за български стоки в търговските вериги беше обявен за противоречащ на свободното движение и докара наказателна процедура от Брюксел. Тоест дори по-меката стена има таван, и България вече го е достигала.
Субсидийният протекционизъм е най-разрешеният. Държавите членки могат да дават национални доплащания и държавни помощи в рамки, определени от регламентите за държавните помощи в земеделието — с тавани, с праг „де минимис“ за малки суми без предварително одобрение, с регистър и отчетност. Тук „всяка държава го прави“ е напълно вярно, и България също го прави. Но забележете каква е природата на този инструмент: той не спира чуждото, а подсилва своето. Не е стена, а подкрепа. И ефектът му зависи изцяло от това дали има какво да подкрепиш — дали парите отиват в производство, което расте, или просто компенсират производство, което стои.
Стената спира чуждото. Подкрепата подсилва своето. България иска стената, която не може да вдигне, вместо подкрепата, която може — но няма какво да подкрепи.
Работи ли изобщо протекционизмът — двете страни
Дотук за това какво е позволено. Но под целия спор стои по-голям въпрос, по-стар от ЕС: работи ли протекционизмът изобщо? И тук честността изисква да се представят двете страни, защото икономическата наука не е единна, колкото и едната школа да говори по-високо.
Класическата позиция, от Дейвид Рикардо насам, е срещу протекционизма. Според теорията за сравнителните предимства всяка страна печели, когато се специализира в това, което произвежда най-ефективно, и търгува за останалото. Митото върху вноса вреди трижди: оскъпява стоката за потребителя, защитава неефективния производител от натиска да се подобрява, и кани на ответни мита, които удрят собствения износ. Защитеният сектор, освободен от конкуренция, става по-мързелив, не по-силен — тарифата ражда самодоволство, не конкурентоспособност. Когато после стената падне, защитеният не е готов да се състезава. Това не е теория без основа — има безброй примери на сектори, които десетилетия са живели зад стена и са се сринали в деня, в който тя е паднала.
Но има и втора позиция, по-малко модна, ала с историята на своя страна. Германският икономист Фридрих Лист през 1841 г. формулира аргумента за зараждащата се индустрия: млад сектор не може да се конкурира с утвърдените чужди гиганти, докато не порасне, и затова заслужава временна защита, докато стъпи на крака. Лист обвинява Великобритания, че проповядва свободна търговия на другите, след като самата тя е забогатяла зад високи мита — „изритва стълбата, по която се е изкачила“. Съвременният икономист Ха-Джун Чанг съживи този аргумент с историческо доказателство: почти всички днес богати държави — Великобритания, САЩ, Германия — са се индустриализирали зад протекционистки стени, и чак след това са започнали да проповядват свободна търговия на бедните.
Кой е прав? И двамата, при различни условия — и точно тук е ключът за България. Аргументът на Лист работи при едно строго условие: защитата да е временна и да има какво да порасне зад нея. Защитаваш млад сектор с бъдеще, докато стане конкурентоспособен, и после махаш стената. Когато това условие е изпълнено — Южна Корея, Тайван, ранните САЩ — протекционизмът проработва. Когато не е — когато стената защитава не зараждащ се, а западащ сектор, или когато става постоянна, защото защитените лобита не я пускат — тогава важи критиката на Рикардо: стената храни мързел и оскъпява живота, без нищо да порасне зад нея.
Самата критика на Лист изброява капаните, и те са познати от целия български опит: защитената индустрия може да остане неефективна от самото начало; ответните мита удрят собствения износ; и най-важното — щом веднъж е свикнало с тарифата, лобито прави политически невъзможно махането ѝ. Временната защита става постоянна рента. Това е същият механизъм, който описахме в други теми — мярката, въведена за криза, надживява кризата, защото някой вече печели от нея.
И сега българският въпрос: какво защитаваме
Тук цялата теория се сблъсква с българската конкретика, и сблъсъкът е безмилостен. Аргументът за зараждащата се индустрия защитава млад сектор, който расте към конкурентоспособност. Българското земеделие в голяма степен не е такъв сектор. То е сектор, който изнася суровина — слънчоглед, пшеница — и внася готова стойност. Не е зараждаща се индустрия, която чака да порасне. Това е зряла суровинна структура, която десетилетия не е направила крачката към преработка.
Затова въпросът „да правим протекционизъм като Франция“ среща един убийствен насрещен въпрос: протекционизъм на какво? Франция защитава своите сирена, вино, говеждо — съдържание, което съществува, има марка, има преработка, има добавена стойност. Унгария защитава слънчогледа, в който е станала първа в ЕС, и програма за земя, дала ниви на 30 000 фермери. Те имат какво да сложат зад стената. Когато българската реторика поиска същата стена, тя я иска около суровина, която и без това заминава навън. Не можеш да протекционираш хляб, който не печеш. А ако защитиш зърното, защитаваш точно онова, което трябва да тръгне за преработка, за да стане нещо повече от зърно.
Реторика за протекционизъм без съдържание за защита е като стена около празен двор — спира всекиго да влезе там, където и без това няма нищо.
И тук се вижда най-неудобното. Реториката за протекционизъм е внесена точно като готовата храна, която критикува — отвън, наготово, защото е по-лесно от това да произведеш своя. По-лесно е да повториш френското изречение, отколкото да изградиш френското съдържание. По-лесно е да поискаш стена, отколкото да построиш цех. Внесеният лозунг върши за един митинг същото, което вършеше квотата за един рафт — създава усещане за действие, без да пипне причината. Защото причината не е, че чуждото влиза. Причината е, че своето не се произвежда отвъд суровината.
Това не значи, че протекционизмът е винаги грешен — видяхме, че при млад сектор с бъдеще той има защитима логика. И не значи, че България трябва да стои беззащитна — напротив, тя има неизползвани законни инструменти, които не са стена: националните доплащания, държавните помощи, насочването на капитал към преработка, организирането на бранша за реална преговорна тежест в Брюксел, където Франция печели не със забрани, а с тежест. Това е подкрепата, не стената. Те подсилват своето, вместо да спират чуждото — и са точно това, което България може законно да прави, но прави слабо, защото е по-малко зрелищно от лозунга.
Истинският протекционизъм, който би имал смисъл за България, не е митническа стена около зърното. Той е политика, която прави изгодно зърното да остане у дома и да стане брашно, млякото да стане сирене, животното да стане месо с марка. Това не се постига със забрана на чуждия внос. Постига се с капитал, насочен към преработка, и с условия, които възнаграждават добавянето на стойност, не държането на декари. Дотогава всяка внесена реторика за стени ще пази празен двор — а зърното ще продължи да заминава сурово, и хлябът ще продължи да се връща готов и чужд.
Преди стената, съдържанието
Когато следващият депутат от селски район размаха френския или унгарския пример, си струват три въпроса, които връщат разговора към същината. Първо: за кой вид протекционизъм говори — за забраната, която не можем да правим, или за подкрепата, която можем, но правим слабо? Второ: ако е защита, защита на какво — на зараждащ се сектор с бъдеще, или на суровина, която и без това изнасяме? И трето, най-важният: ако стената се вдигне утре, какво расте зад нея — или защитаваме празен двор?
Реториката пътува по-бързо от съдържанието, защото е безтегловна. Внасяме френските думи, както внасяме френското сирене — наготово. Но докато не започнем да произвеждаме своето съдържание, протекционизмът ще остане това, което е сега в българската уста: чужда дреха върху тяло, което още не е пораснало да я носи.
Източници и понятия
- Договор за функционирането на ЕС (ДФЕС), чл. 107–108 — режим на държавните помощи; обща търговска политика като изключителна компетентност на Съюза (чл. 3 ДФЕС).
- Регламент (ЕС) 2022/2472 (Регламент за групово освобождаване в земеделието, ABER) и Регламент (ЕС) 1408/2013 (де минимис помощ в земеделието) — граници на разрешената национална подкрепа.
- Европейска комисия — материали за единния пазар и за рисковете от едностранни национални мерки, ограничаващи свободното движение на храни; премахване на граничните изравнителни такси (MCA) през 1993 г.
- Дейвид Рикардо, „За принципите на политическата икономия и данъчното облагане“ (1817) — теория за сравнителните предимства.
- Фридрих Лист, „Национална система на политическата икономия“ (1841) — аргументът за зараждащата се индустрия; метафората „изритване на стълбата“.
- Ха-Джун Чанг, „Kicking Away the Ladder“ (2002) и „Bad Samaritans“ (2008) — историческо доказателство, че днес богатите държави са се развили зад протекционистки мерки.
- Робърт Болдуин, „The Case against Infant Industry Tariff Protection“, Journal of Political Economy (1969) — критика на аргумента за зараждащата се индустрия.
