Светът произвежда повече храна от всякога, а онзи, който я произвежда, печели все по-малко. Това не е български парадокс и не е следствие от лошо управление — американският фермер продава под себестойност, френският кара трактора си пред Европейския парламент, а българинът прибира рекордна реколта на загуба. Зад трите гледки стои един и същ механизъм, описан още преди седемдесет години, и една основа, която тъкмо сега се пропуква под него.
Първо фактите, защото от тях тръгва всичко. Реколта 2026 в България влиза в цена на торовете, която вече е реалност. Цените на азотните торове в Европейския съюз през април 2026 са около 70 на сто над средното за 2024 и около 40 на сто над февруари същата година. Дизелът поскъпна с около 60 евроцента на литър за месец и половина. Себестойността на пшеницата при добив 500 килограма от декар, която по разчети на бранша беше над 200 евро на тон за 2025, за реколта 2026 излиза към 230–250 евро на тон. А изкупната цена на хлебната пшеница тази пролет се движеше около 189 евро на тон, фуражната — около 170.
Числата се събират в едно изречение: фермерът продава под себестойност. И не заради лоша реколта — реколтата се очаква добра. Точно тук е възелът, който трябва да се развърже, защото противоречи на здравия разум. Лошата година разорява земеделеца, това всеки го разбира. Но как добрата година — пълните хамбари, високите добиви — също може да го разорява? Отговорът не е местен и не е нов. Той е записан в икономическата теория още в края на петдесетте.
Бягащата пътека на Кохран
През 1958 година американският аграрен икономист Уилард Кохран описва механизъм, който оттогава носи името „технологична бягаща пътека“ (agricultural treadmill). Логиката му е безмилостно проста и обяснява точно българския парадокс.
Появява се нова технология — по-добро семе, по-ефективен тор, по-точна машина. Първите фермери, които я приемат, печелят: произвеждат повече на същата площ, а цената още не е паднала, защото те са малцинство. После технологията се разпространява. Всички я приемат, защото иначе изостават. Общото производство расте, а когато предлагането на пазара на масова стока расте, цената пада. И ето резултата: добивът се е удвоил, но цената е паднала наполовина, и фермерът е точно там, откъдето е тръгнал — само че сега е длъжен да ползва скъпата нова технология, за да оцелее. Изтичал е напред само за да остане на място. Който спре да тича — изостава и отпада.
Това е бягаща пътека в буквалния смисъл. Усилието не те придвижва — то само ти позволява да не паднеш назад. Печалбата от иновацията се задържа от онзи, който я е приел пръв, за кратко, и после изтича към потребителя под формата на по-ниска цена. Фермерът като цяло не забогатява от ръста на добивите; той просто бяга все по-бързо. А онзи, който произвежда най-евтино — благодарение на най-добрата земя, климат или мащаб — изтласква останалите от пътеката.
Бягащата пътека обяснява защо изобилието не носи богатство на онзи, който го създава. Това не е заговор и не е лошо управление — това е как работи пазарът на масова стока, когато производителите са много и дребни, а купувачите малко и едри.
Дотук Кохран обяснява наполовина. Той казва защо производството расте, а цената към фермера не. Но не обяснява друго: защо точно сега, през 2026, пътеката върви толкова бързо, че сваля и най-добрите стопанства под нулата. За това трябва да се погледне горивото, което захранва самата пътека.
Храната е втечнена енергия
Модерното земеделие, онова, което изхранва осем милиарда души, е историческо изключение, не норма. До средата на двайсети век добивите растат бавно; земята дава колкото може да даде. После идва зелената революция — нови сортове, които утрояват добивите. Само че тези сортове имат едно условие: те са „жадни“ за азот. Без обилно торене не дават нищо повече от старите. Високият добив, върху който стъпва цялата бягаща пътека, е функция на евтиния азотен тор.
А азотният тор е, по същество, втечнен природен газ. Прави се по процеса на Хабер-Бош — синтез на амоняк от атмосферния азот и от водород. Водородът идва от природния газ, и газът е едновременно суровината и енергията за реакцията. Грубо, природният газ е около 70–80 на сто от себестойността на азотния тор. Когато торите нивата, вие наливате в тях природен газ, преобразуван в друга форма.
Към това се добавя останалото, което също върви на изкопаема енергия. Дизелът за машините — един човек обработва стотици декари само защото тракторът замества стотина коня. Транспортът, който носи аржентинската соя до Европа и руската пшеница до Египет. Хладилната верига, която държи продукцията. Цялата сграда на хранителното изобилие е построена върху едно допускане: че енергията е евтина, обилна и политически неутрална.
Седемдесет години това допускане беше вярно. Затова бягащата пътека, колкото и да въртеше, поне оставяше фермера на място — горивото ѝ, евтиният азот, беше достъпно. Производството растеше, цената падаше, но и разходът за единица продукция оставаше нисък, защото енергията беше нисък разход. Балансът беше крехък, но държеше.
Какво се счупи
Допускането за евтината енергия падна, и то от две страни наведнъж.
От страната на цената. Природният газ се геополитизира. Войната в Украйна, санкционните режими, напрежението около Ормузкия проток, през който минава част от потока енергия и торове — всичко това направи газа едновременно по-скъп и непредвидим. А щом газът е суровината на тора, торът го последва. Оттук идват 70-е процента поскъпване на азотните торове в ЕС спрямо 2024. Това не е инфлация в обикновения смисъл; това е поскъпване на самата енергийна основа на производството.
От страната на политиката. Механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите (CBAM, или СВАМ) влезе в сила от 1 януари 2026. Той облага вносните стоки според въглеродното им съдържание — а торът, бидейки преобразуван изкопаем газ, е въглеродно тежък по дефиниция. Тоест европейската климатична политика обмитява точно изкопаемата основа, върху която стъпва добивът. На 19 май 2026 големите земеделски организации — FNSEA, младите фермери, общоевропейската Copa-Cogeca — протестираха пред Европейския парламент в Страсбург с искане да се спре прилагането на СВАМ върху торовете. Copa-Cogeca предупреди, че секторът върви „право към стена от торове“. Комисията засега не отстъпва по същество, а предлага облекчение от бюджета — тоест помощ, не премахване на причината.
Така земеделието, построено на евтин газ, се оказва в свят, в който газът вече не е нито евтин, нито политически неутрален. Бягащата пътека ускорява: цената на горивото ѝ скача от едната страна, а цената на продукцията не помръдва от другата, защото свръхпроизводството я държи долу. Това е ножицата — разходната страна се вдига, приходната не я следва. И тъкмо затова кризата е на маржа, не на цените.
Има и трета страна, която работи в същата посока, но по-бавно — климатът. За Русия и Канада затоплянето е икономически актив: зърненият пояс се измества на север, отварят се милиони хектари с достатъчно естествени валежи. За България то е данък — придвижване към по-сух климат, който за поддържане на добивите налага поливане. А поливната царевица е в пъти по-скъпа от дъждовната, защото включва вода, ток и амортизация на съоръжения. На пазара на масова стока никой не плаща премия за това, че си поливал; цената я определя онзи, на когото небето полива безплатно. Тоест дори природната основа на евтиното производство се преразпределя географски, и пак не в наша полза.
Изтласканата стойност не изчезва — тя се мести
Дотук имаме механизъм (бягащата пътека) и причина да ускорява (енергийната основа). Остава въпросът, който решава всичко за това какво да се прави: накъде отива стойността, която пътеката изстисква от фермера. Защото тя не изчезва. Свръхпроизводството натиска цената към производителя, но същата тази евтина суровина някой по-нататък по веригата я превръща в марж.
Илюстрацията дойде сама през тази пролет. В седмицата, в която българската пшеница се търгуваше под себестойност, един от най-големите световни търговци на зърно — Bunge — повиши прогнозата си за печалба. Причината, посочена от ръководството: по-силно търсене на биогорива на фона на напрежението в Близкия изток. Соевото олио поскъпна с около 50 на сто през 2026 — над четири пъти ръста на пшеницата. Когато една стока поскъпва във верига, печалбата не се разпределя поравно. Звената с пазарна сила и ликвидност — търговците, преработвателите, борсите, фондовете — улавят маржа. Звеното накрая, производителят, поема риска и плаща разходите.
Тук се намесва и фючърсната цена, която заглавията бъркат с цената на полето. Когато се съобщава, че пшеницата на борсата в Париж или Чикаго е поскъпнала, това е цената на финансов инструмент — договор за бъдеща доставка, търгуван от трейдъри и фондове, чувствителен и спекулативен. Цената на полето в Добруджа е друго. Между фючърса и парите, които фермерът получава, стои верига от посредници — местен изкупвач, регионален търговец, износител, корабна компания, преработвател — и всяко звено взема своя процент и има интерес цената към фермера да остане ниска. Когато световната цена расте, маржът на търговеца се разширява пръв; цената към фермера се вдига последна, ако изобщо.
И още един получател, по-тих от всички. Множество изследвания показват емпирично, че директните плащания в ЕС се капитализират в цената на земята — между 20 и 80 на сто от всяка субсидия изтича към собственика на земята под формата на по-висока рента. Тоест дори публичната подкрепа, замислена за фермера, частично се мести към онзи, който държи актива под него.
Фермерът тича по пътеката и произвежда излишъка. Стойността на този излишък я прибира веригата над него — търговецът, преработвателят, борсата, собственикът на земята. Той бяга, друг прибира наградата.
Защо наказването на горния край не връща нищо на долния
От тази картина мнозина вадят бърз извод: щом стойността се мести нагоре, значи горните звена са виновни — да им сложим таван на маржа, да накажем веригите, да определим „справедлива цена“. Изводът е разбираем и грешен, и точно тук двата механизма трябва да се държат заедно, защото поотделно всеки лъже.
Ако се гледа само разпределението — кой колко прибира — наистина изглежда, че проблемът е алчност на средата, и че решението е да се притисне маржът. Но бягащата пътека показва, че натискът върху цената идва от свръхпроизводството, не от търговеца. Търговецът не създава ножицата; той стои там, където стойността естествено се концентрира, защото има пазарна сила, а фермерите са много, дребни и без обща организация. Да се сложи таван на неговия марж не премахва пътеката — тя продължава да върти, само че сега и звеното, което поемаше част от шока, е притиснато, и натискът пак слиза надолу, към фермера и преработвателя.
Това не е теория. Унгария въведе таван на маржовете върху хиляда хранителни продукта през 2025. Първоначалният ефект беше ефектен — цени надолу с 16 на сто средно. Девет месеца по-късно инфлацията на храните се върна нагоре, а маржът, свален от търговеца, се прехвърли по веригата: преработвателят се оказа пред избора да продава под себестойност или с минимален марж, което натисна изкупната цена към фермера и изтегли част от продукцията към съседни пазари без таван. Лостът беше дръпнат, но болката само смени мястото си.
Тоест наказването на горния край бърка адреса по същата причина, по която го бърка лозунгът за хранителния суверенитет: гледа симптома (високия марж в едно звено), не механизма (пътеката плюс скъпата енергия). Маржът на веригата е следствие от структурата, не нейна причина. Премахни маржа с указ, и структурата ще го възстанови другаде — или ще изтласка от пазара звеното, върху което си натиснал.
Защо България е на най-лошото място на пътеката
Всичко дотук е глобално — бягащата пътека върти от Айова до Добруджа, ножицата се отваря и в Канзас, и в Бавария. Но не всички стоят на едно и също място върху пътеката. Едни имат буфери, които омекотяват удара. България няма почти никакви, и това си струва да се назове трезво, защото обяснява защо същата глобална криза ни боли повече.
Югът на Европа има евтин и в излишък труд — често мигрантски, понякога безправен — който държи себестойността ниска при трудоемките култури. Западът има производителност: най-добрата техника, селекция, агрономия, които свалят разхода на единица всяка година. Големите износители — Русия, Бразилия — имат държавна логистика и климатична рента. България няма нито едното. Трудът ни не е нито евтин, нито в излишък — той е оскъден и затова надницата се наддава нагоре, а производителността на неквалифицирания работник е ниска. Нямаме собствена селекция, нито значимо машиностроене — семето, торът, препаратът, тракторът идват отвън. Заводът за торове работи на вносен газ. Логистиката от нивата до пристанището е частна, фрагментирана и скъпа, без държавната стратегия, която прави руското или украинското зърно конкурентно на кораба.
И тук е разковничето защо субсидията у нас вече не е това, което беше. В периода 2015–2019 маржовете бяха достатъчно широки, така че плащането на площ оставаше като чиста добавка към печалбата. Днес, при свита от двете страни ножица, същата субсидия вече не е бонус — тя е компенсация за неефективност, която само държи стопанството над водата, без да го прави конкурентно. А капитализацията в рентата изтегля и част от нея към собственика на земята. Затова и за последните пет години значителна част от стопанствата у нас са приключили дейност или са препродадени — не защото е нямало пазар, а защото маржът е минавал в отрицателна територия достатъчно често, че капиталът на собственика да се изтощи.
Тогава в криза ли е земеделието?
Връщаме се на въпроса, с който започнахме, защото вече може да се зададе както трябва. Като капацитет да произвежда храна, земеделието не е в криза — то е в най-добрата си форма в историята, произвежда в излишък, изхранва повече хора от всякога. Като доходност на онзи, който произвежда, то е в дълбока и трайна криза, и тя е световна, не българска. А като модел — като начин на правене, стъпил на евтина енергия, на субсидия за обем и на свободна търговия без триене — то е в нещо по-сериозно от криза: основата му се преобразува, докато заместител още няма.
Това разграничение не е aкадемично. То мени какво изобщо би било решение. Ако кризата беше на цените, решение щеше да е по-висока цена. Ако беше на алчни търговци, решение щеше да е таван на маржа. Но щом кризата е на маржа, произведен от бягаща пътека върху поскъпваща енергийна основа, тогава нито по-високата цена, нито таванът я докосват — те адресират симптоми на нещо структурно. А структурното не се лекува с указ за един сезон.
Какво тогава се иска наистина — това е другият разговор, и той заслужава да се води отделно, честно и без бързи отговори. Засега е достатъчно да се види ясно едно: че земеделецът, който прибира рекордна реколта на загуба, не е жертва на лош късмет, нито на нечия конкретна злоупотреба. Той е на бягаща пътека, която върви от седемдесет години, и която тъкмо сега ускори, защото горивото под нея поскъпна. Преди да се търси кой е виновен, си струва да се разбере, че пътеката е истинската тема. Останалото е спор кой да плати сметката — а сметката е структурна.
Ася Василева
Използвани източници
— Willard W. Cochrane, „Farm Prices: Myth and Reality“ (1958) — формулировка на технологичната бягаща пътека в земеделието.
— Agriland, Farmers Weekly — протест на FNSEA, Jeunes Agriculteurs и Copa-Cogeca пред Европейския парламент, Страсбург, 19 май 2026; искане за спиране на СВАМ върху торовете.
— Данни на ЕС за цените на азотните торове — април 2026, около 70% над средното за 2024 и около 40% над февруари 2026.
— USDA, WASDE-671, 12 май 2026 — глобално производство и запаси на пшеница 2026/27.
— American Farm Bureau Federation, Farm Journal Ag Economists’ Monthly Monitor (януари–февруари 2026) — маржове под себестойност, ръст на фалитите по Глава 12 в САЩ, помощите като „лепенка“.
— Bloomberg — повишена прогноза за печалба на Bunge Global на фона на търсенето за биогорива, пролет 2026.
— Европейска комисия — Механизъм за корекция на въглеродните емисии на границите (CBAM/СВАМ), в сила от 1 януари 2026.
— Унгария — таван на маржовете върху хранителни продукти (март 2025) и последвалата динамика на инфлацията до края на 2025.
— Ciaian & Kancs (2012, за ЕК); Latruffe & Le Mouël (2009) — капитализация на директните плащания в цената на земята (subsidy incidence).
— Интервю с Илия Проданов (НАЗ) — себестойност, изкупна цена и формулировката „криза на маржа, не на цените“, пролет 2026.
— Данни на бранша за себестойност на пшеницата в България 2025–2026 и дял на преустановилите дейност стопанства за последните пет години.
Понятия и рамки
Технологична бягаща пътека (agricultural treadmill) — механизъм, описан от Уилард Кохран (1958): новата технология вдига добивите, ръстът на предлагането сваля цената, и фермерът е принуден постоянно да приема нови технологии само за да оцелее, без да забогатява от тях. Печалбата изтича към потребителя и към онзи, който произвежда най-евтино.
Криза на маржа — състояние, при което проблемът не е ниска цена на продукцията сама по себе си, а разликата между растящата себестойност (торове, гориво, енергия) и неследващата я изкупна цена. Изглежда като криза на цените, но действа различно — притиска печалбата от двете страни.
Процес на Хабер-Бош — промишленият синтез на амоняк (основата на азотните торове) от атмосферен азот и водород, добиван от природен газ. Прави азотния тор по същество преобразуван природен газ — оттам и пряката зависимост на себестойността му от цената на газа.
CBAM / СВАМ — Механизъм за корекция на въглеродните емисии на границите — европейска такса върху вносни стоки според въглеродното им съдържание, в сила от 1 януари 2026. За торовете означава оскъпяване, защото те са въглеродно интензивни.
Капитализация на субсидията (subsidy incidence) — процесът, при който директните плащания се вграждат в цената на земята: част от всяка субсидия изтича към собственика на земята под формата на по-висока рента, вместо да остане при стопанина, който я обработва.
Климатична рента — икономическата изгода, която затоплянето носи на северните производители (Русия, Канада) чрез изместване на зърнения пояс на север и нови обработваеми земи — за разлика от южните, за които същата промяна е допълнителен разход (поливане).
