На 26 юни 2026 г. министър Пламен Абровски обяви пред медиите, че средствата за т.нар. „иранска помощ“ са „осигурени“ — без бюджетен ред, без цифра, без срок. На следващия ден в Пловдивско започна унищожаването на 50 декара ранно зеле пред камера. Между двете събития има по-малко от двадесет и четири часа и един и същи механизъм — този, който за дванадесет години научи сектора, че плачът по медиите има по-голям ефект от прозрачно нормотворчество и ясни правила.
Сцената от 27 юни
В пловдивското землище един производител започна да унищожава 50 декара ранно зеле, след като пресметна, че при себестойност от хиляда евро на декар и нула продаден килограм декларираната му загуба възлиза на петдесет хиляди евро. В пазарджишко друг производител, продал между двадесет и тридесет на сто от продукцията си, обяви, че следващата седмица ще унищожи остатъка, защото зелките започват да се пукат и да презряват. Двамата говориха пред телевизионна камера, изброиха конкурентите си — внос от Северна Македония, Албания — и заявиха, че догодина няма да сеят зеле, а ще преминат към поливна царевица. Подобни изявления съпровождаха новината и от други стопанства в района.
Това, което се случи в общественото пространство след това, заслужава внимание не по-малко от самия репортаж. Под публикациите в новинарските сайтове коментарите тръгнаха в посока, която преди няколко години не беше доминираща. Гражданите не съчувстваха автоматично — питаха защо производителят е засял толкова декари, без да си е осигурил пазар, защо не е продавал на местните кооперативни и фермерски пазари, защо държавата трябва да помага на хора, които сами решават да унищожат реколтата си. Появи се и въпросът, който се появява все по-често — защо плащаме субсидии, при положение, че българска продукция в магазина почти няма и става все по-скъпа. Стигна се дори до появата на ужасния термин „професионална агрожертва“, която има тенденцията да заеме мястото на ужасната дума „зърнар“.
Една повторяема сцена с дванадесетгодишна история
Когато човек прегледа архива на новинарските сайтове назад в годините, открива, че сцената с унищожената продукция пред камерата не е нова. През август 2014 г., в отговор на руското ембарго срещу европейските плодове и зеленчуци, обезщетения за изтегляне на продукция от пазара и за небране се вписаха в извънредна нормативна рамка. През 2019 г. в Добричко и Варненско започна вълна от ликвидации на млечни ферми, разказвана пред медиите със същата структурна реторика — ниски изкупни цени, фалит, край на сектора. През 2022 г., в годината на украинската криза и историческите рекорди в цените на зърното, производителите в страната отново говориха за продукция на границата на себестойността. През юни 2024 г., в разгара на дебата за пакета срещу веригите, един зеленчукопроизводител обяви пред медиите, че пет дни по-рано е унищожил собствената си реколта. През август 2025 г., при дълбоката лятна суша, в репортажите от полето започна да се появява една и съща фраза — „петнадесет години се занимавам с това и нищо не става“. През март 2026 г., в разгара на дебата за поскъпналите торове, един производител обяви пред медиите, че „от четиридесет години българското земеделие не е било изправено пред подобно предизвикателство“. Самата прогресия на цифрата — петнадесет, двадесет, тридесет, четиридесет години — е жанрова характеристика, не статистическа.
Дванадесет години един и същи репортаж. Едни и същи изречения, едни и същи числа, едни и същи изводи, които не настъпват — защото следващото лято всеки следващ производител и често – същият, отново е пред фалит, отново пред решение да се откаже, отново пред камерата. Това е дълга история, в която отделните лица се менят, но структурата на сцената остава непроменена.
Наредба 6 от 28 август 2014 г.: моментът, в който държавата подписа жеста
Тук стои важен момент, който в публичния разговор остава встрани. На 28 август 2014 г., в отговор на руското ембарго, тогавашното Министерство на земеделието и храните прие Наредба 6 за извънредни мерки за подпомагане на пазара в сектор плодове и зеленчуци. Тя въвежда две мерки. Първата — изтегляне на продукция от пазара, с възможност за дарение към благотворителни организации или за фураж за животни. Втората — небране на продукция, която е била предвидена за износ. Самите областни администрации тогава в публичните си изявления нарекоха втората мярка „де факто унищожаване“. И двете носят обезщетение от Държавен фонд „Земеделие“, при процедура, която изисква служител от фонда да присъства при унищожаването.
Това е първият път, в който в българската нормативна и административна практика жестът на унищожаването на продукция е признат като компенсируема икономическа категория, с бюджет, процедура и присъствие на държавен служител. От август 2014 г. насам всеки следващ епизод се вписва в институционална архитектура, която вече е научила сектора, че този жест е правомерен, узнаваем и в крайна сметка платим. Не е нужно той винаги да бъде заплатен — нужно е само да съществува рамката, в която плащането е възможно при подходящи обстоятелства. Сцената е признат икономически акт, не индивидуален каприз.
Какво каза Абровски на 26 юни 2026 г.
На 26 юни 2026 г., в София, на международна конференция за пазара на меда в ЕС, министърът на земеделието и храните Пламен Абровски говори пред журналисти за така наречената „иранска помощ“ — националната схема за компенсиране на поскъпналите горива и торове, която ЕС разреши с временната рамка METSAF, приета на 29 април 2026 г. Министърът заяви, че средствата са „осигурени“ и че парите в бюджета за 2026 г. ще бъдат достатъчни.
В това изявление обаче липсваха три неща, които биха го направили оперативно. Първо — конкретна цифра. Второ — конкретен бюджетен ред, по който тази цифра е заложена. Трето — конкретен срок, в който фермерите могат да очакват средствата. Министърът добави, че се обсъждат два варианта на разпределение — на база реално направени разходи или на база технологични карти, и че неговото лично предпочитание е към първия. Прием на заявления се планира за края на август 2026 г., а разплащане — за началото на есента. На същия ден Държавен фонд „Земеделие“, чийто директор беше сменен само дни по-рано, имаше нерешени между седем и осем хиляди проекта по Програмата за развитие на селските райони, а министерството все още преценяваше дали администрацията на фонда ще може да обработи и новите заявления.
Контрастът с други държави в Европейския съюз е документиран. Към края на юни 2026 г. Испания вече беше заложила в национален бюджет 554 милиона евро, Франция — 212 милиона, Ирландия — 85 милиона. Това са конкретни цифри, конкретни редове, конкретни срокове. В българския проектобюджет за 2026 г. — нула. „Осигурено“ без бюджетен ред, цифра и срок не е същото като „заложено“. Това е дискреция, не право.
Защо обществото вече не вярва
От 1 януари 2026 г. цените в магазина се означават в евро. Същият потребител, който трябваше да привикне към новия номинал, помни какво струваше същият килограм краставици, домати, пипер преди година. В магазина обаче той среща предимно вносна продукция — лук от Турция, чесън от Китай, домати от Гърция, пипер от Северна Македония. Българско зеленчукопроизводство в зимните месеци е под тридесет на сто от вътрешното потребление, а в зимните позиции на много от продуктите — близо до символично. Двадесет години този потребител е плащал данъци и косвена цена, които отиват в подкрепа на земеделието — отчасти през националния бюджет, отчасти през европейските фондове, преразпределени през националната администрация. Двадесет години той е гледал по медиите едни и същи лица — заедно с фигури като Алибегов от ресторантьорския бранш и още няколко имена от различни сектори — да се появяват в студиата при всяка криза, да заплашват с края на сектора, да искат среща, да получават „жест“, да благодарят и след това отново да се появят при следващата криза. Думите се обезцениха, защото реалността не им отговаря.
Защото няма обществен договор. В швейцарската конституция, в член 104, приет с референдум през 1996 г., точно е казано какво обществото купува срещу субсидията — надеждно снабдяване с храна, опазване на природните ресурси, поддръжка на селския пейзаж, децентрализирано заселване. В българския случай документ от такъв тип не съществува. Има само ежегодно прехвърляне от Брюксел, разпределяно от националната администрация по правила, които често се променят и често се прилагат по преценка. И когато един гражданин гледа репортаж с унищожена реколта, той няма документ, към който да отнесе видяното — за да си отговори какво точно се очаква от земеделието срещу парите, които плаща. Затова той пита онова, което е логично да попита — защо плащам, при положение, че храната в магазина не е тяхна, а в същото време тяхната храна се унищожава пред камерата. Той не е злонамерен. Просто вижда, че реалността не съответства на думите.
Защо това работи срещу самия земеделски сектор
Тук стои частта от историята, която сектора заслужава да чуе — без морал, само като наблюдение върху устройството. Когато гражданинът гледа репортажа, той не пита кой производител работи на светло и кой не, кой плаща данъци коректно и кой ползва обратно начисляване, кой има договор с търговец и кой няма. За него на екрана стои един фермер, който унищожава храна и иска държавата да му помогне. Така цялата категория „земеделци“ губи доверие — включително хората, които никога не са правили такава сцена и не биха я направили.
Тази загуба на доверие не е инцидентна. Тя е следствие на устройството, в което една помощ — каквато сега е иранската — не се залага в бюджета с конкретна цифра, конкретен ред и конкретен срок, а се обявява от министъра по преценка. Когато плащането идва по такава логика, разпределението му изисква отделен повод. Поводът най-често се появява в студиото — епизод, бедствие, унищожена реколта, заплаха, че производството ще приключи. Около повода с времето се изграждат и постоянни говорители, чиято публична функция е да настояват за извънредна мярка точно в моментите, в които тя предстои да бъде раздадена. Така фигурата на агрожертвата не е аномалия. Тя е елемент с място в самата структура — поддържа се от двете страни, всяка от които има своя причина да я задържа. Една страна получава признание като защитник на сектора. Другата получава отлагане на решението и време да преценява.
В това устройство производителят, който не отива в студиото, остава встрани от линията на разпределение. Не защото е неподходящ, а защото линията е изградена около повода, а не около правилото. Сметката за загубеното доверие я плаща той — заедно с този, който отива в студиото. Когато гражданинът престане да вярва, политическият разход на изречението „парите няма да стигнат за всички“ става малък. И тогава парите не достигат — точно до тези, които стоят настрана.
Какво остава
Излизането от това положение не е в реторичен план. То е в нормативно. Помощта, която Европейският съюз признава като право — каквато е иранската по METSAF — трябва да бъде заложена в националния бюджет по правило, с ясна цифра, ясен бюджетен ред, ясен срок и ясни критерии за допустимост, познати на всеки производител предварително. Когато една помощ е заложена по този начин, тя не изисква отделно договаряне. Не изисква и повод. Производителят я получава, защото отговаря на критериите, не защото е бил в студиото.
В тази посока българската администрация може да започне от прости стъпки. Първата — да заложи в актуализацията на бюджета за 2026 г. конкретна цифра за националната схема по METSAF, конкретен ред, конкретен срок. Втората — да публикува критерии за допустимост достатъчно рано, за да могат производителите да планират. Третата — да разшири логиката на правилото върху други национални компенсаторни мерки, така че всяка бъдеща помощ да минава през бюджет, не през преценка. Четвъртата — да започне разговор за това какво обществото купува срещу всеки заложен евроцент. Този разговор го дължи не само на потребителя, който плаща в евро от януари. Дължи го и на сектора, който плаща със собствения си авторитет всеки път, когато телевизията показва унищожена реколта пред камера.
Без този ред всеки следващ министър ще раздава по жест, всеки следващ епизоден производител ще се връща пред обектива, а гражданинът ще се отдалечава с още един километър. До деня, в който отдалечаването стане необратимо.
Ася Василева
Източници
— Репортажи на БНТ, News.bg, Dnes.bg от 26–27 юни 2026 г. за унищожаване на ранно зеле в Пловдивско и в Пазарджишко; коментари под публикациите.
— Наредба 6 от 28 август 2014 г. на Министерството на земеделието и храните за извънредни мерки за подпомагане на пазара в сектор плодове и зеленчуци; обнародвана в Държавен вестник; в сила от 18 август до 30 ноември 2014 г.
— Изявления на министър Пламен Абровски пред журналисти на 26 юни 2026 г., международна конференция „Пазарът на мед в ЕС: Борба с фалшификациите“, София; цитирано от БТА, business.dir.bg, Investor.bg, прессъобщение на МЗХ от същата дата.
— Решение на Европейската комисия от 29 април 2026 г. за приемане на временна рамка за държавна помощ при кризата в Близкия изток (Middle East Temporary State Aid Framework, METSAF), в сила до 31 декември 2026 г.
— Одобрени национални схеми по METSAF към края на юни 2026 г.: Испания (54 млн. евро за дизел и 500 млн. евро за торове), Франция, Ирландия — обявявани с конкретни бюджети, редове и срокове.
— Закон за държавния бюджет на Република България за 2026 г.; мотиви към проекта; липса на заложени средства за национална схема по METSAF.
— Архивни публикации от 2019 г. (млечни ферми в Добричко и Варненско), 2022 г. (зеле на границата на себестойността), юни 2024 г. (унищожена реколта на зеленчукопроизводител), август 2025 г. (суша), март 2026 г. (поскъпване на торовете).
— Член 104 от Швейцарската федерална конституция (приет с референдум през 1996 г.; член 104а — допълнен през 2017 г.).
— Предходен материал в zemedeleca.bg за петте социални договора в развития свят и за устройството на METSAF; публикуван през юни 2026 г.
Понятия
METSAF (Middle East Temporary State Aid Framework) — временна рамка за държавна помощ, приета от Европейската комисия на 29 април 2026 г. във връзка с кризата в Близкия изток. Тя разрешава на държавите членки да компенсират до 70 на сто от поскъпналите горива и торове за свои фермери. Не е европейско финансиране — националните бюджети плащат. В сила до 31 декември 2026 г.
Наредба 6 от 28 август 2014 г. — извънредна нормативна рамка за подпомагане на пазара в сектор плодове и зеленчуци, приета от тогавашното Министерство на земеделието и храните в отговор на руското ембарго. Въвежда две мерки — изтегляне от пазара и небране. И двете носят обезщетение. Първият момент в българската нормативна практика, в който унищожаването на продукция е признато като компенсируема икономическа категория.
Обвързано подпомагане — плащане на хектар или на животно по член 32 на Регламент (ЕС) 2021/2115, насочено към определени сектори. Условията за допустимост и за реализация се определят от държавата членка, при ограничения на регламента и на Световната търговска организация.
Дискреция срещу право — в контекста на държавните помощи: помощ, която е заложена в бюджет с конкретна цифра, ред и срок и се отпуска по обявени критерии, се отпуска като право. Помощ, която се обявява от министъра по преценка, без бюджетен ред и без обявени критерии, се отпуска като дискреция. Втората форма изисква посредници и поводи; първата — не.
