От 665 хиляди стопанства до 63 хиляди заявители: какво реши България през 2005 г. и какво се вижда в отчета за 2025 г.

Националният стратегически план за развитие на селските райони (2007–2013), приет от Министерския съвет през декември 2006 г., сам предвиди, че плащането на площ ще стопи най-дребните стопанства. Годишният отчет на ДФЗ за 2025 г., одобрен на 9 юли, показва докъде стигна предвиждането.

Две събития в една седмица

На 9 юли 2026 г. Министерският съвет одобри Годишния отчет за дейността на Държавен фонд „Земеделие“ и Разплащателната агенция за 2025 г. — документ, който отчита 4 413 368 847 лева (около 2,26 милиарда евро по фиксирания курс от 1,95583), разплатени към сектора през последната година, в която България още смяташе в левове. На следващата сутрин, 10 юли, в сутрешния блок на БНТ Любомир Дацов — заместник-министър на финансите по времето, за което говори, днес член на Фискалния съвет — разказа как през 2005 г. е бил избиран моделът на българското земеделие. Двете събития нямат общ повод, но се четат заедно: едното е резултатът, другото е разказ за решението, от което резултатът тръгва.

Свидетелството на Дацов, с неговите думи: „През 2005 г., когато се решаваше какви да бъдат моделите в земеделието, имаше две предложения. Едното беше на Министерството на земеделието, другото на Министерството на финансите и Световната банка.“ Предложението на финансовото министерство, по думите му — „за семейни ферми и за последващото им обединение в кооперативи, за да се запази населението в малките селища“. Предложението на земеделското министерство — „за настоящия тип земеделие – на базата на борсови продукти, високотехнологично – с много трактори и машини, и малко хора“. И заключението: лобито на земеделците наложило втория модел „без нито един глас против“, а хората, които тогава са носили предложенията към министерството, съветват и днес.

Тук дължим на читателя една уговорка. Публикуван документ с предложението на Министерството на финансите и Световната банка от 2005 г. не открихме — нито в документната база на Банката за България от този период, нито в портала за стратегически документи на Министерския съвет. Разказът на Дацов засега е свидетелство на участник, не документиран факт, и в този текст го третираме точно така. Документираните факти обаче са други — и те казват достатъчно и сами.

2005 г. беше година на смяна: през август тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС замени кабинета на Симеон Сакскобургготски, а в Министерството на земеделието и горите Нихат Кабил наследи Мехмед Дикме. Решенията, за които говори Дацов, се материализират в два акта от следващата година и половина — избора на схема за директните плащания и Националния стратегически план за развитие на селските райони (2007–2013), приет с Протокол № 53.4 от заседанието на Министерския съвет на 28 декември 2006 г. И точно на нивото на тези два акта спорът „можеше ли иначе“ се разпада на два различни въпроса — за схемата и за настройките ѝ.

Какво реши Брюксел

Плащането на хектар не е българско изобретение и в основната си логика не беше български избор. Регламент (ЕО) № 1782/2003 на Съвета — рамката на реформираната Обща селскостопанска политика — предвиждаше за новите държави членки опростена схема за единно плащане на площ (СЕПП, член 143б): целият национален пакет за директни плащания се разделя на декларираните допустими хектари и всеки хектар получава еднаква сума. Алтернативата, класическата схема на единно плащане, разпределя права на плащане върху исторически референтни данни за получавани субсидии — каквито новите членки нямаха, защото никога не бяха получавали европейски субсидии — и изисква регистър на правата върху работеща интегрирана система за администриране и контрол. Такава система България през 2006 г. тепърва изграждаше.

Резултатът се вижда в избора на всички: от дванайсетте държави, влезли в Европейския съюз през 2004 и 2007 г., десет избраха СЕПП; само Словения и Малта тръгнаха по пътя на класическата схема. Тук институционалната защита, повтаряна от участниците в преговорите през годините — че друга схема не е била практически възможна — е основателна. Към това се добавя и стартовата аритметика: директните плащания за новите членки започваха от 25 на сто от европейското равнище с постепенно изравняване през следващото десетилетие, а Регламент 1782/2003 позволяваше държавата да добавя национални доплащания до 30 процентни пункта над приложимото равнище — начинът разликата да се компенсира със собствени пари. Ако спорът беше само за схемата, той щеше да е приключен, преди да е започнал.

Какво реши София

Но вътре в СЕПП регламентът остави няколко настройки на националната преценка, и България завъртя и трите основни в една и съща посока.

Първата е прагът на допустимост. Член 143б от Регламент 1782/2003 поставя минималния размер на допустимата площ на стопанство на 0,3 хектара, като позволява на новата държава членка — на базата на обективни критерии и след одобрение от Комисията — да го определи по-високо, но не повече от 1 хектар. България избра максимума: 1 хектар за стопанство и 0,5 хектара за трайни насаждения. Срещу каква структура беше опънат този праг, показва Преброяването на земеделските стопанства от 2003 г.: 75,4 на сто от стопанствата — 501 744 от общо 665 548 — обработваха под един хектар. Прагът на максимум означаваше, че три четвърти от преброените стопанства остават извън системата на директното подпомагане от първия ѝ ден. Уговорката е задължителна: голяма част от тях бяха стопанства за собствена консумация — 55 на сто от всички, по данните на самото преброяване, се поддържаха от пенсионери — и не биха станали пазарни производители при никакъв праг. Но изборът между 0,3 и 1 хектар беше изборът дали системата изобщо да ги вижда.

Втората настройка е разпределението на парите за развитие на селските райони. Националният стратегически план фиксира: 42 на сто от бюджета по трите оси за ос 1 (конкурентоспособност), 27 на сто за ос 2 (околна среда и необлагодетелствани райони), 31 на сто за ос 3 (качество на живот и заетост в селските райони) и 2,5 на сто за подхода Лидер. Вътре в ос 1 планът е още по-категоричен: приблизително 90 на сто от бюджета на оста отива за модернизация и преструктуриране — тоест преди всичко за техника и материални активи — и едва 10 на сто за знания и иновации. Вътре в ос 3 две трети (66,5 на сто) са за общинска инфраструктура. А за стопанствата, които трябваше да бъдат мостът между двата свята — полупазарните — планът работи с дефиниция, която говори сама: полупазарни са стопанствата между 2 и 4 икономически единици, покриващи изискванията за плащане на площ, със стопанин под 60 години. По сметката на самия план такива са 7 250, с 1,1 на сто от използваната площ — при 501 744 стопанства под един хектар и 32 000 в диапазона 2–4 икономически единици. Целевата група на мярката за извеждане на дребните към пазара беше дефинирана така, че да обхване около един на сто от тях.

Третата настройка е най-малко известната. Планът записва, че 20 на сто от европейските средства за развитие на селските райони за първите три години след присъединяването — 2007–2009 г., при база от 733 милиона евро без националното съфинансиране — се пренасочват към мярка „Национални доплащания към директните плащания“. Това са около 147 милиона евро (редакционно изчисление върху числата в самия план), извадени от втория стълб — онзи, в който живееха мерките за полупазарните стопанства, за групите производители, за селската инфраструктура — и излети в първия, върху плащането на хектар. Тоест не само прагът и осите бяха настроени към едрата, площна структура: дори част от парите за преструктуриране беше конвертирана в плащане на площ.

Какво планът вече знаеше

Най-важното в Националния стратегически план обаче не са процентите, а анализът, върху който те стъпват — защото той показва, че настройките са завъртени със знание, не в неведение.

Първо, концентрацията не е създадена от европейските пари. Тя е заварена. Преброяването от 2003 г. — четири години преди първото европейско плащане на площ — регистрира структура, в която 0,8 на сто от стопанствата, тези с 50 и повече хектара, обработват 78,5 на сто от използваната земеделска площ, а 96,8 на сто от стопанствата, тези до 5 хектара, държат едва 15 на сто. Наследството идва от арендния модел на прехода — 79 на сто от обработваната площ е под наем или аренда, а стопанствата на юридически лица, около 7 000 на брой заедно с кооперациите, държат над 70 на сто от площта при среден размер 290 хектара. Само кооперациите — 2 000 на брой — обработват 40 на сто от използваната площ.

Разпределението, което планът заварва, изглежда така:

Източник: Национален стратегически план за развитие на селските райони (2007–2013) по данни от Преброяване на земеделските стопанства 2003 г., МЗГ, дирекция „Агростатистика“. ИЗП — използвана земеделска площ.

Второ, планът вижда и посоката на движение. Проучването на структурата на стопанствата от 2005 г., цитирано в същия документ, отчита 130 000 стопанства по-малко само за две години — 57 000 изцяло оттеглени от земеделска дейност, 64 000 свити под минималния праг за преброяване. Кооперациите за същите две години губят 23 на сто от бройката си и 24 на сто от площта си. Заетите на пълен работен ден в земеделието падат от 336 300 на 254 000 души — минус една четвърт, преди още първото европейско евро да е стигнало до сектора.

И трето — изречението, заради което този документ си струва да бъде препрочетен двайсет години по-късно. В раздела за структурата на стопанствата планът пише със спокойствието на прогнозен текст:

„Въвеждането на плащания на единица площ също може да доведе до намаляване на броя на стопанствата с по-малко от 1 ха ИЗП. Подобни тенденции вече се наблюдават.“

Няколко абзаца по-горе същият документ очаква, че „броят на малките земеделски стопанства ще намалее чувствително“. Това сваля спора между свидетелството на Дацов и институционалната защита на земята: единият говори за избор на модел, другата — за липса на избор на схема, и двете могат да са верни едновременно, защото се отнасят до различни неща. Схемата наистина беше предопределена. Настройките не бяха. А документът, който ги фиксира, е записал черно на бяло какво ще последва от тях за най-дребните.

Между три преброявания

Какво стана после, го казват следващите две преброявания. През 2010 г. стопанствата са 370 222. През 2020 г. — 132 633 (по анализа на МЗХ „Структура на земеделските стопанства в България“ от 2021 г. върху данните от преброяването). Пет пъти по-малко за седемнайсет години. Най-стръмното свиване спрямо 2010 г. — с 80 на сто — е точно при стопанствата до един хектар, групата под прага. Днес около 9 на сто от стопанствата, тези с 50 и повече хектара, стопанисват 85 на сто от използваната площ — срещу 0,8 на сто върху 78,5 на сто през 2003 г. Пирамидата не се преобърна; тя се смали. Изчезна основата — стотиците хиляди дребни — а върхът задържа и леко разшири дела си, вече с многократно повече участници в него. В животновъдството консолидацията е още по-стръмна: през 2020 г. 95 на сто от свинете се отглеждат в стопанства с над 1 000 животни (64 на сто десет години по-рано), 64 на сто от говедата — в стопанства с над 50 (при 37 на сто през 2010 г.).

Икономическият механизъм зад тези числа е познат и описан още преди присъединяването: плащане, вързано за хектара, се капитализира в арендата и в цената на земята (Ciaian и Swinnen показаха това за Централна и Източна Европа още през 2006 г.), тоест част от него изтича към собственика на земята, а конкуренцията за хектари се превръща в конкуренция за субсидируеми хектари. При пазар, в който близо четири пети от обработваната земя е под аренда — тема, към която се връщахме в анализите за рентите и цените на земята — това е плащане, което системно облагодетелства този, който може да събере най-много площ. Дали числата щяха да са различни при праг от 0,3 хектара и втори стълб, ненасочен към плащане на площ, не може да се докаже — контрафактическите истории не се проверяват. Може да се каже по-скромното и по-твърдото: посоката беше предвидена в самия план, а и трите настройки, оставени на националната преценка, бяха завъртени към ускоряването ѝ, не към противодействието ѝ.

Следата в отчета за 2025 г.

Така стигаме до документа от 9 юли. Годишният отчет на ДФЗ за 2025 г. отчита 4 413 368 847 лева, разплатени по интервенции, мерки и схеми. Подадените заявления за директни плащания: 63 431 за Кампания 2024 и 62 809 за Кампания 2025. Това е крайното число на системата, която тръгна от 665 548 преброени стопанства. Още по-показателно е сравнението с последното преброяване: при 132 633 съществуващи стопанства през 2020 г. по-малко от половината изобщо присъстват в системата на подпомагането. Останалите са под прага, извън регистрите или и двете.

Сравнението между последните две отчетни години показва и какво точно се движи вътре в общата сума:

Източник: Годишни отчети за дейността на ДФЗ и Разплащателната агенция за 2024 и 2025 г., решения на Министерския съвет от 21 май 2025 г. и 9 юли 2026 г. * За 2024 г. — изплатени суми по Кампания 2024; за 2025 г. — оторизирани суми по интервенциите за директни плащания в календарната година, която обхваща кампании 2024 и 2025, затова двете числа не са пряко съпоставими. Евро по фиксиран курс 1,95583; редакционни изчисления от закръглени публикувани числа. Отделните пера не изчерпват общата сума.

Разглобката на 2025 г. казва три неща. Директните плащания — над 2,2 милиарда лева оторизирани, около 1,12 милиарда евро — са постоянната база, структурата, която се повтаря всяка година и която е пряк наследник на настройките от 2005–2006 г. Милиардът и сто милиона по Програмата за развитие на селските райони 2014–2020 е еднократната опашка на затварящия се програмен период — 3 661 оторизации, рекорден брой, защото всичко подадено трябваше да бъде обработено до финала — и от 2026 г. този компонент изчезва от системата. А извънредните помощи — 275,6 милиона лева по 21 схеми на 34 535 бенефициери, срещу 845,7 милиона по 28 схеми на 62 325 стопани година по-рано — са се свили с две трети. Тоест ръстът от 3,67 на 4,41 милиарда лева не е ръст на подкрепата: това е пикът на затварящата се програма, който маскира отдръпване на извънредното подпомагане.

Останалите пера допълват картината. По интервенциите на Стратегическия план 2023–2027, финансирани от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, са изплатени 239,95 милиона лева, от които 146,5 милиона са национално съфинансиране — 61 стотинки от всеки лев по днешния втори стълб идват от българския бюджет, наследство на съотношенията, договорени за този програмен период. По Плана за възстановяване и устойчивост са оторизирани 231,2 милиона лева, изцяло европейски. Пазарните мерки в и извън Стратегическия план дават общо 134,8 милиона лева, отстъпката от акциза върху газьола — близо 100 милиона.

И една подробност, която е поведение, а не декларация: по член 19, алинея 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители председателят на управителния съвет представя отчета в Министерския съвет до 30 април. Одобрен е на 9 юли — над два месеца по-късно, а в интервала се помества смяната на ръководството на фонда от 21 май. Отчетът е изготвен при едно ръководство и одобрен при друго. Самото число, впрочем, не е новина от юли: Министерството на земеделието и храните обяви същата сума — до лев — още на 30 декември 2025 г. Новото от 9 юли е официалният документ зад нея, с разбивките, които правят този анализ възможен.

Настройките от 2026 г.

Рамката беше европейска. Настройките — праг, оси, доплащания — бяха български. И тежестта на настройките, гледана от дистанцията на двайсет години, се оказа съизмерима с тежестта на рамката.

Точно затова тази история има днешен адрес. В момента се преговаря Общата селскостопанска политика за 2028–2034 г. и наборът от настройки отново е на масата, в нов вид: таван на директните плащания (Европейската комисия предлага 100 000 евро, българската позиция защитава запазването на приспаданията на разходите за труд), преразпределително плащане към първите хектари, обхват на обвързаната подкрепа, разпределение между стълбовете и възможността за прехвърляне на средства между тях. Всяка от тези настройки днес изглежда техническа — точно както през 2005–2006 г. изглеждаха технически прагът от един хектар, процентите по осите и пренасочените 20 на сто. Отчетът, който Министерският съвет одобри на 9 юли, е мярата за това колко дълго живеят техническите решения: двайсет години по-късно те се четат в един-единствен ред — 62 809 заявления.

Ася Василева

Източници

— Годишен отчет за дейността на Държавен фонд „Земеделие“ и Разплащателната агенция за 2025 г.; решение на Министерския съвет от 9 юли 2026 г. и съобщение на правителствената информационна служба от същата дата.

— Годишен отчет за дейността на Държавен фонд „Земеделие“ и Разплащателната агенция за 2024 г.; решение на Министерския съвет от 21 май 2025 г.

— Национален стратегически план за развитие на селските райони (2007–2013), септември 2006 г.; приет с Протокол № 53.4 от заседанието на Министерския съвет на 28 декември 2006 г.

— Регламент (ЕО) № 1782/2003 на Съвета от 29 септември 2003 г., член 143б.

— Преброяване на земеделските стопанства 2003, 2010 и 2020 г.; „Структура на земеделските стопанства в България“, Министерство на земеделието и храните, 2021 г.

— Изявление на Любомир Дацов в сутрешния блок на БНТ, 10 юли 2026 г.

— Съобщение на Министерството на земеделието и храните за изплатените средства през 2025 г., 30 декември 2025 г.

— Закон за подпомагане на земеделските производители, член 19, алинея 5.

— Ciaian, P., J. Swinnen, „Land Market Imperfections and Agricultural Policy Impacts in the New EU Member States“, 2006 г.

Понятия

СЕПП (схема за единно плащане на площ) — опростената схема за директни плащания за новите държави членки по член 143б от Регламент (ЕО) № 1782/2003: националният пакет се разделя на декларираните допустими хектари и всеки хектар получава еднаква сума, без връзка с произведената продукция.

Схема на единно плащане (СЕП) — класическата схема в старите държави членки, при която стопанствата получават права на плащане, изчислени върху исторически референтни данни за получавани субсидии. Изисква регистър на правата и работеща интегрирана система за администриране и контрол.

Ос (в програмирането 2007–2013) — тематичен блок от мерки в програмите за развитие на селските райони: ос 1 — конкурентоспособност, ос 2 — околна среда и необлагодетелствани райони, ос 3 — качество на живот и заетост, ос 4 — подходът Лидер.

Национални доплащания (CNDP) — допълнителни плащания от националния бюджет (и частично от пренасочени средства за селските райони) към директните плащания, разрешени за новите членки до 30 процентни пункта над приложимото европейско равнище в периода на постепенното му изравняване.

Икономическа единица — мярка за икономическия размер на стопанство, използвана в преброяването от 2003 г.; една икономическа единица отговаря на 1 200 евро стандартна разлика от дейността на стопанството.

ИЗП — използвана земеделска площ: обработваема земя, постоянно затревени площи и трайни насаждения, реално стопанисвани от земеделските стопанства.