Закон срещу инфлацията – или още една стена?
Министерството на земеделието предлага нов закон, който цели да ограничи поскъпването на храните. В основата му стоят мерки като тавани на надценките, квоти, задължителни писмени договори, регистри, още контролни механизми и допълнителна административна намеса. Звучи като усилие за ред, но редът сам по себе си не е решение, ако произтича от дефектна логика.
Когато държавата започне да говори за „спекуланти“, какво се опитва да скрие? Къде е доказателството, че проблемът идва от ценовата надценка, а не от структурна слабост? И защо липсата на доверие в пазарните механизми се лекува с още регулации, а не с предвидимост и стабилна рамка?
Контекст, който не търпи лозунги
Българските домакинства харчат близо 30% от доходите си за храна – най-висок дял в ЕС при средно под 20%. Над 1.4 милиона души живеят под прага на бедност. Хранителната инфлация все още е над 6%. ДДС върху храните е 20% – едно от най-високите равнища в ЕС. В Румъния е 9%, в Полша – 5%.
Каква конкуренция се очаква при тези условия? През последното десетилетие нито една нова международна търговска верига не е влязла на българския пазар. Вместо това се говори за създаване на държавна, с публичен ресурс и без яснота за ефективността ѝ.
Цени, институции и роля на държавата
Цените не са високи само заради енергийни, климатични или външнополитически фактори. Проблемът е в системната липса на предвидимост. Пазарът е слабо конкурентен. Разходите за енергия и администриране са високи. Институциите по-често се намесват, за да съхранят удобството на определени играчи, отколкото да защитят равнопоставеността. Как функционира една верига, в която дребният фермер оцелява, но не расте, а потребителят плаща повече, без да получава повече?
Възможни посоки – извън рефлекса за контрол
ДДС за основни храни до 9% – дори като временна мярка – би дало директен ефект върху крайната цена. Стимули за завръщане на реални производители в сектора – с достъп до техника, логистика и предвидим пазар – биха засилили вътрешната хранителна сигурност. Нужни са регулации, които защитават слабите от силния, а не обратното. Най-вече: стратегия, устойчива на смяна на правителства. Смяната на 12 министри за 10 години не е динамика – тя е блокаж.
Когато фермерът е фигура, но не и субект
Не се изисква героизация на фермерите. Изисква се предвидим достъп до елементарни икономически условия: техника, напояване, логистика, договорни гаранции и защита от институционална произволност. В момента фермерът присъства във всяка стратегия като образ, но отсъства като адресат на реални политики. Пазарният риск се прехвърля върху него, докато контролната тежест остава непропорционално висока. Необходима е проста промяна в логиката: не „как да го задържим“, а „как да направим стопанството му жизнеспособно, без да зависи от всяка политическа вълна“.
Гръцкият модел: когато топлата вода вече е измислена
Докато България обмисля как да защити местното производство, Гърция вече го прави. Системата на фермерските пазари (λαϊκές αγορές) осигурява директен достъп на производителите до клиентите при ниски такси и ясно регламентирани условия. В Гърция функционират над 900 такива пазара, с общинско регулиране, годишни лицензи и възможност за нулеви такси при биопроизводство. Резултатът е повече доход за фермерите и по-ниски цени за потребителите.
Земеделието е обвързано с туризма, чрез облекчения за хотели и ресторанти, които използват местна продукция. Финансовата подкрепа не е насочена към фасадни проекти, а към реални механизми: субсидии за продажба в радиус от 100–200 км и сертификация за местно качество.
Какво не може да бъде копирано механично
Въпреки очевидните ползи, не всички гръцки практики имат пряка приложимост у нас. Законодателното изискване за определен дял местни продукти в търговските вериги съществува и в закона, но на практика не може да функционира. Причината е проста – липсва нужният обем и постоянство на предлагането, за да бъде наложена реална квота. По същия начин, субсидирането на кооперации в Гърция работи, защото те съществуват. В България обаче кооперативната структура е почти невъзможна, което прави прилагането на такъв модел формално, а не ефективно.
Има ли нещо реално в закона?
Сред множеството предложения със спорна ефективност, едно решение изпъква с конкретност и възможен ефект – дигитализацията на зеленото картонче. По думите на министър Георги Тахов, процесът е практически завършен: „На финала сме. Готово е“, заяви той. Тази стъпка има потенциал да въведе по-голяма проследимост, да ограничи злоупотребите с регистрации и да извади от системата фиктивните участници.
Министерството посочва и още една посока – борба с практиката търговци да се представят за земеделски производители, за да реализират продукция в обеми, които надхвърлят реалните възможности. Ако тази заявка бъде доведена до реално приложение, тя би ограничила нелоялната конкуренция и би изчистила публичната помощ от онези, които симулират участие, без да произвеждат.
Решението? Не е в административните ограничения, а в стимулирането на конкуренцията
Цялата верига от фермата до щанда има нужда от стабилност, не от кампания. Ако политиката продължава да говори за „посредници“ и „спекуланти“, но не разбира логистичната реалност и добавената стойност, няма как да има устойчиво решение. Не е нужно да измисляме топлата вода. Достатъчно е да я приложим с политическа воля и стратегическа зрялост.
Ако искаме фермерите да печелят повече, не трябва да ограничаваме търговците – трябва да засилим конкуренцията. Това означава:
Развитие на местни търговски канали – кооперативи за продажба, фермерски пазари, платформи за директни продажби; Намаляване на административните бариери за малките производители, които искат да продават без посредници; Инвестиции в логистика и дистрибуция, за да могат фермерите да се конкурират с големите търговски вериги на равни начала; Преработвателни предприятия; Подпомагане на създаването на български агробрандове – така че родните продукти да се продават не като „анонимни стоки“, а като марки с висока добавена стойност.
Докато фермерите нямат достъп до алтернативни пазари и не могат да диктуват условията си, те ще останат в капана на ниските изкупни цени – независимо дали държавата се опитва да „ограничи спекулата“ или не.
И още. Проектозаконът налага ограничения за количествата от даден продукт, които могат да се предлагат на промоция. Завършекът е създаването на нова административна структура – обсерватория на веригата на доставки на земеделски продукти и храни към Министерския съвет, която ще се занимава с анализи и ще публикува тримесечни и годишни доклади за производствените разходи и разпределението на добавената стойност по веригата на доставки на земеделски продукти и храни. Още повече администрация почти винаги е равно на още по-малко производители.
Ако историята ни е научила на нещо, то е, че когато държавата реши да „регулира“ храната чрез повече структури и контрол, резултатът не е изобилие, а опашки. Административните мерки не произвеждат нито краставици, нито доверие. А когато най-смисленото нещо в един закон е дигитален картон, а най-амбициозното – още една обсерватория, може би не сме на прага на нова аграрна ера, а просто повтаряме добре познат цикъл: отчет, без производство. Контрол, без пазар. И после – пак отначало.
