В медийното пространство земеделието често звучи или като бюрократичен отчет, или като периферна тема. Но в реалността фермерите говорят всеки ден. В нашата Viber група участват водещи български производители, представители на агрофирми и хора, които пряко влияят върху политиките в сектора. Разговорите там не са PR, не са организирани кампании. Те са пулс. И точно затова си струва да ги чуем.
Земеделие на ишлеме – гневна яснота, която трудно се оборва
„Нищо, освен земята, не е наше.“ Така започва един от най-коментираните постове тази седмица. Липса на техника, липса на инженери, липса на връзка между отраслите. Българското земеделие е икономически изолирано от останалите сектори, а машините, торовете, препаратите, логистиката и суровините идват отвън. А после говорим за конкурентоспособност. За каква аграрна стратегия може да става дума, когато стопанската база не е национална, а вносът е структурно задължителен?
„Икономиката е скачени съдове, не кофи“, пише един от участниците. „Каква революция да правим, като всичко ни е на ишлеме?“ Този тип говорене е рядък – не защото няма кой да го мисли, а защото често няма къде да бъде казано. В групата то вече се чува.
Темата беше подета и с друг, болезнено реален пример. Италиански купувач предлага на български земеделец с напоявана земя гарантиран пазар за 1000 декара домати. Не се случва – не заради липса на търсене или вода. Просто няма хора, които да работят. „Познато е за всички. Въпросът е дали това изобщо подлежи на решение. И ако не – накъде вървим?“
Разговорът стигна и до рентите. Един от участниците сподели: „Сега като се замисля, не съм сигурен дали рентите са пряк проблем. В момента съм в едновременна проверка от РЗ, Бюрото по труда и пожарната. Предписанията, които получих, ще доведат до още нови инвестиции – отделно помещение за ПРЗ, оградени места за хартия, пластмаса, желязо, стъкло, както и отделно място за ПВЦ от препарати и ПВЦ от тор. Досега беше организирано по един начин, сега го искат друго – заградено, обозначено. Броят на пожарогасителите – също. Това е натиск, който няма как да не се отрази на себестойността.“
Иновации, модернизация, реалност и изместващи думи
„Не можем да говорим едновременно за иновативност и за липса на торове, суровини, логистика и предсказуеми разходи. Първо идват условията за производство. Едва после – технологичните добавки.“
Коментарите по тази тема се сблъскаха челно с фалшивата рамка, в която „иновативността“ е станала задължителна дума за достъп до програми, а не реална характеристика на производствения процес. Темата, повдигната от фермер и подета от други участници, върна разговора към нещо елементарно и силно: ефективността не е термин. Тя е резултат.
Част от участниците, включително от търговския сектор, обърнаха внимание, че понякога самите те са принудени да „измислят иновации“, за да отговорят на очакванията на клиентите или на изискванията по проекти. И когато иновацията се превърне в задължителен елемент за допустимост, а не в резултат от нужда, това подменя логиката на производствения процес. Обсъждането премина и през примери със съмнителни практики в предлагането на продукти като микробиални торове, където обещаните икономически ползи нямат реална опора в агрономическите ефекти. Всичко това показва едно: липсват качествени правила, а езикът на финансирането измества езика на земеделието.
Пазарът изобщо не го засяга колко сме интелигентни – продължава друга реплика. „Правилните думи са: конкурентност, себестойност, евтино производство, пазари, силна аграрна политика. А иновации, модернизации и пр. –ции, трябва да са под рамката на себестойността. Това са средства, не цели. Истината е, че не сме ефективни – произвеждаме скъпо: ренти, неквалифициран персонал, липса на напояване, липса на родни суровини, торове, препарати, техника, технологии, селекция и т.н. И чакаме пазарите на късмет.“
„Това е обективната реалност, където субективният фактор – всеки от нас поотделно – нищо не може да промени. Хубавото е, че въпреки всичко работим. И предаваме нататък.“. А когато липсва аграрна политика, която да подрежда приоритети, ефективност няма как да има – независимо колко добре звучи речникът на проектите.
Глобалният риск – без план, с надежда
В края на седмицата разговорът рязко смени посоката: от националната рамка към глобалната уязвимост. Един от участниците зададе директен въпрос: „Готови ли сме за предстоящите проблеми? Някой има ли ангажимент да ни подготви при евентуален глобален колапс на системата?“ Въпросите не бяха риторични. Коментарите, които последваха, очертаха ясно: не, не сме готови.
„Движението на стоки е проблем. Карбамид няма. Фосфорът поскъпва. А голяма част от нас си мислят, че сме си добре.“ Това е реалността, която прозира под прогнозите. Пазарите се пренареждат. Износът за Европа е свит. Украйна заема търговски позиции, които преди това са били български. Очакванията за арабските пазари стоят върху геополитическа нестабилност, в която Иран застрашава арабските държави, а България няма защитен достъп до нищо.
„Нашата позиция е да се снишим, но не сме готови за проблемите, които идват. Трябва план. Стратегия. Да сме наясно какво ще правим.“ Това не е зов за паника. Това е гласът на производител, който гледа реалността право в очите – и пита ясно.
