Във Viber групата на zemedeleca.bg темата за рентите не просто предизвика оживление – тя отвори цял пласт от несъгласувани разбирания, скрити напрежения и фундаментални разминавания. Започнахме от въпросите за цената на наема. Завършихме – с въпрос какво изобщо трябва да означава ползването на земеделска земя.
Защо темата за рентите не е просто икономически спор
Коментарите в групата очертаха четири различни позиции: нуждата от обвързване на рентата с чистия доход от декар; недоволството от липсата на регулации върху притежанието и ползването на земя; разликите между стопанства, които реално произвеждат, и такива, които само препродават достъп; липсата на визия в браншовите организации.
Цитираме част от по-съществените мнения:
„Не разбирам как един земеделец или зем. кооперация ще е на загуба и в същото време ще плати 100 лв наем!“
„Рентата не трябва да бъде поставяна към преките разходи и това е в прерогативите на НАП.“
„Първа тема – РЕНТИТЕ! Те трябва да са резултат от чистия доход на декар! А не от конкуренция, която пренебрегва възвръщаемостта.“
„Рентите ги вдигнаха не собствениците, не администрацията, а земеделците, които се конкурираха за земята на арендодателите.“
Темата обаче не спря дотук. В един момент започнаха да излизат и по-дълбоки въпроси: какво е приоритетно, кой има предимство, какво означава „земята е национално богатство“?
Ако пишехме член 1 от закон за земята – какво бихме записали?
Така се роди въпросът, който върна разговора към основата: Ако днес пишем първата страница от закон за ползване на земеделска земя – какво бихме записали като член 1?
Повечето отговори казаха едно и също, с различни думи: земята е национално богатство, и земеделските дейности върху нея са с предимство. Това не е просто лозунг – а основа, върху която може да се изгради логика на регулиране.
Какво следва, ако член 1 гласи: „Земята е национално богатство и земеделските дейности са с предимство“
– Договорите за наем и аренда вече не са просто търговски сделки, а механизми за земеделско ползване.
– Прехвърлянето на земя без реална обработка влиза в конфликт с принципа.
– Спекулативното трупане на земя от неземеделски инвеститори става проблем, а не „естествен пазар“.
Ако това се приеме сериозно, тогава логиката на рентите се променя:
– Размерът на рентата не може да се определя само от конкуренция, а трябва да отразява възможността за реално производство.
– Може да се въведе диференциация – например, приоритет за регистрирани земеделски производители при достъпа до земя.
– Може да има механизъм за корекция, когато нивата на рентата надвишават производствената рентабилност.
Предложени идеи за промяна:
– Данък върху земя, която не се обработва от собственика, при собственост над 100 дка – като мярка срещу трупане от фондове.
– Ограничения за покупка на земя от неземеделци – както има в много европейски държави.
– Публичен мониторинг на съотношението рента / субсидия / доход – за да се предотвратят абсурдни нива на наем при липса на печалба.
„Има ли друга държава със съотношение субсидия към рента 1 към 3 или 1 към 4? Не мисля.“
Идеята не е да се регулира рентата със закон – а да се дефинира логиката на достъпа до земя
Защото когато една система допуска: наем, който изяжда субсидията, собственост без отговорност, натиск върху производството в полза на неучастващи инвеститори,
Тогава това вече не е пазар. Това е деформирана среда, в която производителят е изместен от посредника.
Идеята не е рентата да се регулира със закон. Идеята е да се промени логиката, по която се мисли достъпът до земя. Защото когато една система допуска земеделски производител да плаща рента, която изяжда субсидията му, без да има възможност за възвръщаемост; когато собствеността върху земята е напълно откъсната от нейното използване и не носи отговорност; когато спекулативният натиск измества стопанската логика – тогава тази среда вече не е пазар. Това е деформирана рамка, в която производителят е изместен от посредника, а земеделието отстъпва пред инвестиционния интерес.
В този смисъл, разговорът за рентите не е спор за конкретна сума. Не е въпрос дали са високи или ниски. Това е сблъсък между две философии – едната, според която земята е просто актив за доход, и другата, според която тя е основа за работа, за производство, за дългосрочна устойчивост.
Ако като общество вярваме, че земята е национално богатство, тогава достъпът до нея не може да бъде оставен изцяло на логиката на натиска и конкуренцията. Трябва да има правила. Не за да се ограничават собствениците, а за да се защити производството. Защото без реални производители, земеделие няма да има – и тогава нито рента, нито стойност, нито дори земя ще останат такива, каквито ги познаваме.
Разговорът за рентите ще продължи. Но нека не го водим като спор между „високи“ и „ниски“ цени. А като спор между две логики – едната, в която земята е просто актив, и другата, в която тя е основа за живот, работа и производство.
