Когато Петьо Киров поема управлението на „Лиман-8“, българското земеделие изглежда по съвсем различен начин – и като икономика, и като отношение. Оттогава са минали почти две десетилетия. А от основаването на стопанството – цели 35 години. Днес Киров не говори нито с носталгия, нито с оплакване. Говори спокойно, точно, с внимание към детайла.
В това интервю той проследява пътя – от онова по-човешко и премерено земеделие на 90-те, през бързия растеж в т.нар. златно десетилетие, до днешната реалност, в която всяко решение има тежест. Разказва за сушата, която поставя целия регион на изпитание, за практиките, които пазят културите му в трудни сезони, и за участието си в програмата CarbonSafe за въглеродни кредити – не като модерна инициатива, а като част от по-голяма, последователна логика.
Това е разговор с човек, който не гони ефект, не използва готови фрази и не говори наизуст. Именно затова си струва да го чуем.
Господин Киров, във Вашия професионален път Ви свързват с иновации и смели решения в земеделието. Какви практики прилагате във Вашето стопанство днес и каква е логиката зад избора им?
През 2025 година „Лиман-8“ отбелязва 35 години на сцената на българското земеделие – време, през което земята, хората и самото разбиране за земеделие се промениха неузнаваемо. За мен лично тази годишнина е особено значима, защото вече 17 и половина години съм начело на стопанството – точно половината от неговата история.
Началото, в края на 80-те и началото на 90-те, беше белязано от земеделие, което днес звучи почти романтично – умерено, предвидимо и спокойно. Работата следваше ритъма на сезоните, отношенията със собственици, с колеги, с институции – бяха по-човешки, по-директни. Имаше достатъчно труд, но по-малко напрежение. Земята се гледаше с респект, но без днешната икономическа надпревара.
След 2007–2008 г. дойде друг период – пари влязоха в сектора, пазарите станаха по-динамични, цените – добри, субсидиите – стабилни, макар и често кухи като ефект. През това „златно десетилетие“ земеделието в България порасна бързо, но не винаги устойчиво. Надграждането доминираше над осмислянето.
След 2020 обаче всичко се промени. Последваха няколко последователни трудни години – с климатични удари, с рязко покачени разходи и несигурност в подпомагането. Оттук нататък, както обичам да казвам, в земеделието няма пари за прибиране – има пари за изработване. И не с повтаряне на старите модели, а с ум, иновации и непрекъсната адаптация.
Днес във „Лиман-8“ прилагаме системен, устойчив подход – практикуваме no-till вече пета година, залагаме на почвено здраве, биологична активност, балансиран сеитбооборот и минимална външна зависимост. Решенията ни не се ръководят от „така се прави“, а от „какво е правилно тук и сега, в нашите условия“. Не търся моментен резултат – търся устойчивост. Вярвам, че това е пътят напред.
Каква е агрономичната картина към момента във Вашето стопанство по отношение на пролетниците? Как се отразяват климатичните условия върху развитието на културите? И как бихте описали състоянието на пролетниците в Добруджа като цяло, особено в контекста на сушата?
Ако трябва да обобщя агрономичната картина към момента в нашето стопанство с една дума, то това е устойчивост. Вече пета година прилагаме no-till, и именно тази технология е причината днес моите пролетници – царевица и слънчоглед – да изглеждат така, както видяхте на снимката от вчера. Без капка дъжд в последните 45 дни, при температури над 30°C и сух вятър почти ежедневно, растенията стоят изправени, зелени и в растеж. Това не е случайност – това е резултат от дългосрочна работа с почвата.
В основата стои запазването на влагата чрез постоянен мулч, структура на почвата без разпрашаване и преуплътняване, и биология, която работи денонощно. При мен влагата не се губи с първото засушаване – тя се задържа и работи в полза на културата.
В контекста на Добруджа обаче, картината е тежка. Сушата е повсеместна и в много полета вече се виждат признаци на преждевременно стареене, завяхване или дори пропаднали участъци. Почви, които са били обработвани години наред с интензивна техника, без органично вещество и без мулч, днес не могат да задържат нито влага, нито потенциал.
Не казвам, че при мен всичко е идеално – природата винаги има последната дума. Но разликата е видима. И най-важното – не е резултат от повече торове или скъпи продукти, а от устойчива система и последователност.
Вие вече участвате в програмата за сертифициране на въглеродни кредити в земеделието на CarbonSafe. Какво Ви мотивира да се включите? С какъв размер площи участвате и какви резултати очаквате?
Участието ни в програмата за сертифициране на въглеродни кредити чрез CarbonSafe не е моментно решение, а естествено продължение на посоката, по която сме поели от години. Когато работиш със земята, а не срещу нея, когато влагаш усилия да запазиш почвата жива, да върнеш органичното вещество и да минимизираш обработките – рано или късно идва и въпросът: „А каква е стойността на всичко това отвъд добива?“ Именно въглеродните кредити дават икономическо измерение на устойчивото земеделие.
Към момента участваме с около 9000 декара, които напълно отговарят на критериите – без обработка, с покривни култури, с ясно проследима история. За мен това не е просто възможност за допълнителен приход, а начин да покажем, че правилното земеделие има стойност, която пазарът вече започва да разпознава.
Очакванията ми не са свързани само с цифри – макар че сме реалисти и икономиката е важна. По-важно е, че създаваме модел, който може да бъде устойчив, прозрачен и възпроизводим. И ако той донесе и финансово измерение на нашата работа, значи усилията си струват. А той ще донесе финансово удовлетворение в това сме сигурни, все пак CarbonSafe са лидерите във въглеродните сертификати не само в България но и в Европа.
Ако трябва да погледнем отвъд конкретния сезон – как виждате развитието на земеделието в България в следващите години? И в контекста на актуалните трудности: как според Вас могат да бъдат решени най-належащите проблеми с ликвидността на фермерите?
Ако трябва да бъда откровен, земеделието в България навлиза в много сложен и преломен период. Това, което доскоро беше даденост – добри цени, лесен достъп до финансиране, рутинно подпомагане – вече не е норма. Секторът се сблъсква с намаляваща ликвидност, растящи разходи, несигурни пазари и все по-непредвидим климат.
В близките години ще оцелеят и ще се развиват онези земеделци, които имат стратегия, дисциплина и способност за адаптация. Това ще е време за преоценка – на агрономичните решения, на финансовата структура, на риска и дори на отношенията в самата аграрна общност.
Проблемът с ликвидността вече е масов – от малки до големи стопанства. Продукцията не покрива разходите, приходите се бавят, а оперативните нужди се трупат. И тук трябва да сме честни и със себе си – необосновано високите ренти, които самите ние, земеделците, направихме нормални през последното десетилетие, днес буквално ни душат. Вместо да инвестираме в техника, почви и хора, наливаме средства в наеми, които в много случаи нямат връзка с реалната доходност от земята.
Как могат да се решат тези проблеми?
- Необходима е прогнозируема, обвързана с реални резултати подкрепа – фокусирана не върху субсидиране на съществуването, а върху насърчаване на устойчиви практики и иновации.
- Нужен е достъп до гъвкаво и поносимо финансиране – не под формата на скъпи банкови кредити, а чрез специализирани фондове, климатично финансиране, инвестиции в устойчивост и въглеродни модели.
- И, разбира се, трябва да имаме смелостта да се погледнем в огледалото като сектор – да признаем грешките, включително в начина, по който структурираме разходите си, и да започнем да мислим като хора, които не просто обработват земя, а изграждат бъдеще.
Аз вярвам, че българският земеделец ще намери пътя, както винаги го е правил. Но този път успехът няма да дойде „отгоре“. Ще дойде от труд, ум, и способност да бъдем по-малко индивидуалисти и повече общност
Интервю на Ася Василева
