Законът за веригата за доставки на земеделски продукти и храни за втори път е публикуван за обществено обсъждане. Промените спрямо предишната версия не са съществени. Премахната е хранителната обсерватория, както и има някои други промени. Включена е техническа корекция по отношение на сроковете за плащане и няколко допълнителни клаузи. Но основният въпрос остава същият: дали предложената уредба ще проработи на практика.
Цената: какво пише в закона
В предложената формулировка се казва, че договорите за изкупуване трябва да включват цена, която не може да е по-ниска от производствените разходи и трябва да съдържа поне 10% надценка. Цената може да бъде: – фиксирана; или – изчислявана по формула, която включва пазарни индекси, обективни показатели и параметри като количество, качество и пазарни условия.
Звучи защитно. Ето какво е разписано конкретно:
Чл. 9, ал. 1, т. 3: „Цената на продуктите да не е по-ниска от производствените разходи, да включва не по-малко от 10% надценка от размера им и: а) е непроменлива, или б) се изчислява въз основа на комбинация от различни фактори, посочени в договора…“
След това е уточнено, че: „…обективните показатели, индекси или методи за изчисляване на крайната цена следва да бъдат предварително определени в договора.“
Къде е проблемът: разходите не са публични, а формулите – технически неясни
Производствените разходи не са пазарна величина. Те варират по регион, техника, добив и стопанство. В България няма публично признат орган, който да определя или актуализира в реално време себестойността на всяка култура. В този смисъл, държавата въвежда задължителна минимална цена без обективен механизъм за нейното верифициране.
Още по-сложно става, когато се добави формула. Според проекта страните по договора могат да използват индекси, показатели и методики. Но не се казва кои точно. Няма списък с допустими референтни източници. Няма обвързване с реални пазари – като MATIF, Euronext, USDA или дори данни от САПИ.
Казано просто: формулите са пожелателни, но практически неизползваеми за 90% от стопанствата. Малките и средни производители няма да могат нито да изчисляват, нито да договарят такава формула равнопоставено с купувача.
Конфликт с принципите на свободния пазар
Съгласно правото на ЕС, пазарът на земеделски продукти е свободен, освен в изрично посочени изключения – интервенционни механизми, кризисни схеми, или злоупотреба с господстващо положение. В останалите случаи договорната свобода е основен принцип.
Въвеждането на административно задължение за минимална цена над себестойност с фиксирана надценка, без търг, без конкуренция и без възможност за пазарно договаряне, противоречи на този принцип. Може да бъде атакувано както от търговски вериги и преработватели, така и от ЕК, в случай че се прилага спрямо трансгранични договори.
Какво е добре уредено
Проектът предвижда редица механизми, които са в синхрон с европейската логика: писмен договор със задължителни елементи; срок за плащане 30 дни от доставка или 15 дни от фактура; клауза за преразглеждане при договори над 6 месеца – само по искане на производителя; ясни правила при форсмажор; забрана за връщане на приета продукция без заплащане; защита срещу намаляване на цената за щети след предаване.
Това са важни стъпки към предвидимост и минимална защита на производителите.
Какво липсва
Няма легитимен източник на производствени разходи; Няма регистър на признати индекси или пазарни данни; Няма методическо ръководство за прилагане на формули; Няма изрично разписани механизми за контрол, санкции или спорове по изчисленията в динамичната цена.
Производителите се нуждаят не просто от защита на цената, а от работеща рамка, която да е приложима в реална пазарна среда.
Какво следва оттук нататък
Предложеният текст защитава производителите на хартия, но не осигурява механизъм за прилагане на тази защита. Цената като функция на „производствените разходи + 10%“ звучи справедливо, но е неизпълнима, ако няма консенсусна база от данни, публични индекси и техническа инфраструктура.
Ако тази уредба остане в закона в сегашния ѝ вид, тя ще създаде или административен капан за малките производители, или ново поле за конфликти, които ще се прехвърлят към съда или посредници.
Понякога най-доброто намерение е неработещо, ако няма реалистична пазарна логика зад него. В този случай – точно това е проблемът.
Още в самия проект на закона има и други текстове, които ще направят неговото прилагане трудно, ако не и невъзможно. Неясни формулировки, оптимистични пожелания, липса на реална инфраструктура за контрол и отворени възможности за тълкуване на „пазарни условия“ ще доведат до повече субективност. А всяка несигурност в закона рано или късно се превръща в пространство за преценка „на око“, респективно рекет.
За реалните производители ползата от един неработещ закон ще е никаква.
