Законът за веригите на доставки на земеделски продукти и храни влиза във второ обществено обсъждане. След като първият анализ беше посветен на договорите за изкупуване и фиксираната надценка върху производствените разходи, тази част разглежда два нови раздела: ограниченията върху търговските надценки и таваните за маркетинг, реклама и промоции.
На пръв поглед предложенията изглеждат като защита на производителя и на крайния потребител. Но под повърхността личат несъвместимости с пазарната логика, с правото на ЕС и с реалната практика по веригата. В опит да ограничи натиска върху цените, законът рискува да създаде ново поле за формализъм, заобикаляне и неравнопоставеност.
Какво се предлага – фиксирани надценки по веригата
Чл. 17 въвежда тавани на търговската надценка: за преработвател – не повече от 20% спрямо производствената себестойност; за търговец на едро – кумулативно до 10% от покупната цена; за търговец на дребно с оборот над 20 млн. лв. – до 20% от покупната цена.
Списъкът на продуктите, за които ще се прилагат тези ограничения, ще се определя с решение на Министерски съвет.
Чл. 18 и 19 допълват режима с още две изисквания: надценките се прилагат върху стойността без ДДС; търговците на дребно с висок оборот трябва да прилагат еднаква надценка за идентични продукти в рамките на една група; при внос от трети страни, търговската надценка на вносителя е ограничена до 10% от данъчната основа.
Какво означава това в реална икономика
Надценката не е печалба. Тя покрива разходи по съхранение, транспорт, бракуване, енергия, заплати, амортизация и администрация. Един и същ процент не може да работи еднакво за хляб, мед, сирене и вносна риба. Когато държавата казва „20% надценка“, но не казва как да се отчете бракуване, сезонност или логистика, всъщност въвежда еднакви ограничения за нееднакви продукти.
Още по-проблемно е изискването за „еднаква надценка за идентични продукти“. Какво значи „идентичен“? С едно и също име? С еднаква опаковка? С един и същ произход? Търговският свят познава вариации в качество, логистика, срок и дистрибуция. Унифицирането звучи справедливо, но на практика е неприложимо.
Отделно, фиксирането на надценка за вносни продукти влиза в противоречие с правото на ЕС за свободно движение на стоки и свободно договаряне. Това не е интервенционен пазар, а отворена система. Вносителят трябва да може да ценообразува според обема, риска и конюнктурата. Закон, който му казва „10%, независимо от всичко“, реално ограничава конкурентния му капацитет.
Какво се регулира още – маркетинг и отстъпки
Чл. 20 и 21 въвеждат тавани и при маркетинга: – Промоционалните обеми не могат да надвишават 25% от годишния обем по договора; – Отстъпката към потребителя не може да е над 10%, като само до 5% от нея може да е за сметка на доставчика; – Всички маркетингови, рекламни, логистични и промоционални такси не могат да надвишават 10% от покупната цена.
На пръв поглед това изглежда като защита срещу натиск върху производителите. Но в реалността: – Промоционалните обеми варират според сезон, продукт, оборот и пазарна стратегия. 25% фиксирано ограничение няма как да работи при кампании, които се планират месец за месец. – 10% таван върху всички такси може да звучи приемливо при пакет с един артикул, но не и когато включва позициониране, листинг, доставка, бонуси, брошури, дегустации и реклама. Този таван е изкуствено нисък за част от категориите и пазарите.
Проблемът не е в това, че се ограничава натискът. Проблемът е, че се прави с числов таван, без да се прави разлика между видове продукти, пазарни ситуации и реална стойност на услугата. Това не защитава – това замразява възможността за гъвкавост. А когато няма гъвкавост, големите ще намерят как да я компенсират, а малките ще се сблъскат с отказ от договор или с формално спазване, но с други тежести извън договора.
Нито защита, нито предвидимост
Идеята зад тези раздели е очевидна – да се сложи предел на спекулативни практики. Но когато няма механизъм за контрол, няма ясни дефиниции, няма методика за калкулация и няма реален капацитет за проверка, таванът се превръща в символна мярка, а не в регулаторен инструмент.
Това не е пазарна логика. Това е опит за ограничаване на ефекти чрез административно фиксиране на проценти – без да се разбира как се съставя крайната цена. Проблемът няма да изчезне. Просто ще се премести в нова форма: странични такси, маркетинг извън договора, скрити условия. А за реалния производител това означава едно – още по-малка възможност за предвидимост и равнопоставеност.
Това е втората голяма слабост в проекта за Закон за веригите. Първата беше формулата без база. Втората – таваните без гъвкавост. И двете имат еднакъв резултат: не работят така, че да защитят онзи, който наистина има нужда от защита.
