Новата реалност: свят без център, с много правила
Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска не доведе до мирно споразумение, но даде сигнал за нещо много по-дълбоко: светът вече не се управлява от институции, а от прецеденти. Универсалните правила отстъпват пред регионалните баланси, директната дипломация и временните договорки между силни играчи. Това не е временно състояние, а новата структура на света.
В този разпадащ се институционален ред храната, наред с енергията, транспорта и водата, се превръща в стратегически ресурс. Земеделието, доскоро разглеждано като икономически отрасъл или социална политика, влиза в нова роля – като инфраструктура на сигурността. То вече не е просто средство за препитание, а механизъм за влияние и пренареждане на зависимости.
България в новата карта: между капацитет и амнезия
България е част от този променящ се свят, в който вече няма универсални гаранции, нито еднозначни съюзи. Всеки регион се стреми да създаде свой механизъм на устойчивост. В този контекст земеделието не е просто икономическа дейност – то е тест за това дали една държава може да осигури реална сигурност за себе си и за своите съседи. В момента България не използва това предимство. Тя е по-скоро територия, която произвежда храна, отколкото държава, която формулира собствена земеделска стратегия.
Световните тенденции: храна като валута
От 2022 г. светът се отдалечава от глобализирана търговия и се насочва към регионализирана сигурност. Веригите за доставки вече не са надеждни, пазарите са политически обвързани, а храната се превръща в инструмент за натиск и контрол. Този, който произвежда, може да поставя условия. Този, който не произвежда, е принуден да ги приема.
Китай изкупува земя и изгражда инфраструктура в Африка и Южна Америка. Русия използва износа на зърно като лост за влияние в Близкия изток и на континента. Съединените щати инвестират в агротехнологии с цел стратегическа самодостатъчност. Европейският съюз, макар и активен, често действа реактивно. В тази глобална динамика България остава пасивен участник – производител без глас, износител без преработка, получател на политики без собствена визия.
Вътрешната слабост: земеделие по административна, не по стратегическа логика
Българското земеделие не е слабо по същество – то е слабо по структура. То е подчинено на логиката на субсидиите, а не на стратегия. Производствените решения се водят не от пазар или климат, а от това дали има активна мярка. Преработвателната индустрия е сведена до минимум, което води до ситуация, в която изнасяме суровини и внасяме готови продукти. Малките и средните стопанства са оставени да се справят сами, без достъп до пазар или инвестиции, докато големите играчи функционират без ясна дългосрочна мисия.
Фермерът не е възприеман като производител на стратегическа стойност, а като получател на плащания. Дори в силна година като 2023 г., когато условията са благоприятни, а субсидиите са осигурени, брутният предприемачески доход остава едва около 9%, при положение че над 20% от приходите идват от директна подкрепа. Това показва, че системата не е само икономически неефективна, а и структурно неконкурентна.
Земеделието като инструмент за влияние: нереализираният потенциал
В новия свят на регионални баланси България има реална възможност да бъде хранителен стълб за Югоизточна Европа и Черноморския регион. Това не изисква мащабни ресурси, а преосмисляне на ролята. Необходимо е създаване на стратегически резервен капацитет, който не се изчерпва със складови бази, а включва логистика, преработка и междуотраслови връзки. Това означава възстановяване на ключови отрасли като животновъдството, млекопреработката, овощарството и зеленчукопроизводството, не като „чувствителни сектори“, а като носители на устойчивост.
България трябва да излезе от модела на доминация на зърнените култури и да изгради продукционно портфолио, което носи не само рентабилност, но и стабилност в криза. Ако страната иска да изнася не просто продукция, а влияние, тя трябва да инвестира в изграждането на бранд „българска храна“ – с произход, преработка и логистика. Това означава не декларативна дипломация, а изграждане на търговски мисии, стратегически договори и възстановяване на пазарни позиции в Близкия изток, Кавказ и на Балканите.
Регионалната роля също е напълно постижима. България може да поведе разговор за създаване на обща балканска рамка за продоволствена координация – в сътрудничество с Гърция, Сърбия, Румъния и Северна Македония. Това би означавало разработване на съвместни механизми за управление на суша, климатични рискове и кризисна търговия. И най-важното – България би могла първа в региона да формулира стратегия за агросуверенитет, която не е лозунг, а реална инфраструктура от мерки и ангажименти.
Какво трябва да се промени?
Необходима е радикална промяна в начина, по който мислим за земеделието. Трябва да прекъснем зависимостта от програмния цикъл като водеща логика и да мислим стратегически: какво произвеждаме, защо и за кого. Фермерът трябва да бъде разглеждан не като субсидиант, а като носител на национален интерес. А земеделието – не като социален буфер, а като икономика с международен отпечатък. Без тази промяна България ще остане в периферията – и на ЕС, и на региона, и на новия свят.
Геополитика на хляба
Земеделието вече не е просто земя, реколта и помощ от Брюксел. То е нова форма на геополитическо присъствие. Ако България иска да бъде чута, трябва да покаже, че има какво да предложи в свят на дефицити. Това не е национализъм. Това е реализъм. И ако държавата не поеме тази посока, ще остане това, което е – територия, през която минават други интереси, с добиви без влияние и пазари без глас.
Храната вече не е просто ежедневие. Тя е инфраструктура на реда. И в свят, в който правилата се пишат от онзи, който има какво да предложи, българското земеделие или ще започне да предлага позиция, или ще бъде изместено – тихо, системно и окончателно.
Защо земеделието е важно, но България не го използва стратегически?
Светът влиза в нова ера на хранителна сигурност. Продоволствените вериги са под напрежение (война, климат, логистика, политически контрол). Храната вече не е просто стока – тя е инструмент за натиск и контрол. Онзи, който произвежда, има глас – не само на пазара, а в преговорите. България може да бъде регионален източник на стабилна храна, но не изгражда ниша, авторитет, или бранд в това поле.
Земеделието ни се структурира не по икономическа логика, а по административна. Субсидиите определят какво се отглежда. Контролът е формален, не стратегически. Има масово имитиране на европейски модели, но без местен смисъл. Това води до концентрация без визия, малки фермери без пазар, износ без добавена стойност, почти пълна липса на преработка.
Никой не формулира национален интерес в земеделието. ЕС има обща политика – но тя е рамка, не стратегия за България. Министерството на земеделието реагира, не проектира. Браншовите организации се борят за спасение, а не за територия. В резултат българското земеделие не формулира посока, а само нужда. А в новия свят само тези, които предлагат решение, получават ресурс и влияние.
Какво би могло да бъде – не като мечта, а като геостратегическа роля?
България като „хранителен резервоар на Югоизточна Европа“. Логика: производство на базови култури с нисък рисков профил (зърно, слънчоглед, мляко), но с гарантирана логистика към Балкани и Близкия изток. Изисква възстановяване на кооперация между търговия, съхранение, преработка. Изнасяне не на тонове, а на готов продукт – брашно, фураж, консерви, сушени плодове.
Собствена хранителна стратегия – не „екoмаркетинг“ от ЕС. България може да формулира национална хранителна сигурност, не като лозунг, а като икономическа рамка: Кои култури поддържаме независимо от пазара? Кои сектори защитаваме като дългосрочна нужда? Какви ниши отглеждаме не заради субсидии, а заради териториална устойчивост? Това не е антиевропейско. Това е суверенно.
Регионална платформа за земеделски диалог
Никой в региона не предлага формат за земеделско сътрудничество. България може да е домакин на постоянна инициатива: прогнози за климата, дефицити по култури, съвместни логистични маршрути, зони за устойчиво земеделие по поречия, склонове, микроклимат. Това създава регионална роля, а не просто оцеляване.
България няма нужда от „реформа в земеделието“. Има нужда от пренаписване на въпроса: Не „какви пари ще даде ЕС“, а „къде искаме да сме, когато храната стане глобален лост за влияние“. И този момент вече е дошъл.
Ася Василева
