Добивите са слаби, цените – ниски, но истинският риск е фискален
След една от най-трудните аграрни години в последното десетилетие, много български фермери се оказват изправени не просто пред загуба, а пред юридически и данъчни последици от продажби под себестойност. Особено силно засегнати са производителите на пролетници, при които добивите в редица региони са под критичния минимум, а пазарната цена е толкова ниска, че не покрива дори базовите разходи за семена, препарати и обработка.
При царевицата ситуацията е особено остра – при реални добиви между 100 и 350 кг/дка и пазарна цена около 0.35 лв/кг, приходите в много случаи не достигат разходите по производство. В отделни стопанства жътвата дори не се извършва – просто защото разходите за прибиране надвишават възможния приход. А при пшеницата и част от площите със слънчоглед се очаква подобна съдба.
Фермерите обаче се сблъскват с още един, често недооценен проблем – какво означава, юридически и счетоводно, да продаваш под себестойност. Според действащото законодателство, стопанинът, който реализира продукция на загуба, е длъжен да докаже причината. В противен случай продажбата се третира като необоснована, което води до задължение за плащане на ДДС върху пълната сума, без право на данъчен кредит за произведената продукция.
За да се избегне тази ситуация, законът предвижда възможност фермерът да подаде заявление за констатирани загуби или пропаднала реколта до Общинската служба по земеделие. Само при наличие на такъв протокол стопанството може да докаже пред НАП защо продукцията е продадена под себестойност.
На практика това означава, че земеделецът трябва не само да управлява климатичния и пазарен риск, но и да предвиди и документира фискалния риск, който произтича от него. Без официално установяване на загубите, дори най-реалните обстоятелства – суша, градушка, ниска изкупна цена – не се признават от данъчните органи.
Рискът не е само теоретичен. НАП има практика да извършва проверки със задна дата, включително 2–3 години след конкретната стопанска година. В такъв случай липсата на подадено заявление за пропаднали площи води до необходимостта фермерът да докаже причината за загубата със задна дата – нещо, което често е практически невъзможно.
На фона на това, че значителна част от пролетниците тази година ще бъдат продадени с отчетна загуба, проблемът придобива системен характер. Това не е просто икономически срив в конкретни култури – това е риск от фискален капан, в който производителите могат да попаднат, ако не предприемат нужните административни стъпки.
Земеделието в България е подложено на достатъчно реални външни натиски – климатични, пазарни, конкурентни. Но когато дори неизбежната загуба трябва да бъде доказвана, за да не се превърне в административна санкция, въпросът вече не е само аграрен. Той е системен.
Решението изглежда просто: фермерите трябва навреме да подадат заявления за установяване на загуби. Но при хронично забавяне на административни реакции и липса на ясен механизъм за фискално облекчение в подобни случаи, тази мярка остава предпазна – не системна. Въпросът е: ще има ли и държавна реакция – не към цените, а към последствията от тях.
