Не началото, а моментът в който започнахме да говорим
Комисарят по земеделието Кристоф Хансен дойде в България в момент, в който разговорът за бъдещето на Общата селскостопанска политика (ОСП) тепърва започва в Европейския съюз. Това направи визитата не протоколна, а политическа и създаде възможност не да коментираме готови текстове, а да заявим рамка, преди тя да е фиксирана отвън.
Този път България влезе в процеса рано. С аргументи за запазване на финансирането, защита на механизма N+3, отказ от сливане с Единния фонд, критики към новите схеми за съфинансиране. Включени бяха и конкретни теми – като финансиране на напояване и преработка.
Формулираната позиция не е нова, но времето, в което беше казана, е различно. А това в европейските процеси има значение.
Видимост на сектора – с припокриване, не с единодушие
Десетки браншови организации се включиха в срещата с комисаря с конкретни предложения – от реализацията при обвързаната подкрепа до модуларната ставка и биосигурността. Част от тези искания съвпаднаха с тезите на администрацията, друга част – не. Но всички бяха изказани в един момент, в една зала, в присъствието на ЕК. Това не е консенсус, но е видимост и участие.
Еврокомисарят не каза нещо неочаквано, но чу българските земеделци. И каза, че диалогът трябва да включва фермерите, не само администрацията, че равнопоставеността не може да бъде декор и че политиката няма да бъде приложима, ако се изработи само отгоре.
Истинският тест идва след това
Посланията, отправени към ЕК, бяха формулирани. Въпросът е дали ще бъдат задържани в месеците напред. Защото позицията, каквато и да е тя, има тежест само ако бъде последователно защитавана.
Секторът не е единен. Две от организациите запазиха дистанция, защото решиха, че имат политически искания. Това също беше видимо.
Затова реалната тежест на визитата на Хансен не е в казаното, а в това, което ще се случи след нея. Дали браншът ще продължи да говори по същество, независимо от това кой е министър. И дали различията във вътрешния терен няма отново да изместят фокуса от темите, които в момента се решават в Брюксел.
Националната позиция не е проект, тя е навик
В Брюксел няма да питат кой е министърът. Ще питат каква е позицията на България. Ако всеки нов екип означава нова дефиниция на приоритетите, ако всяка смяна на лице занулява разговора – страната влиза в преговорите като държава без памет. И така изглежда непоследователна, непредвидима и слаба.
Ще има ли национална позиция, когато изчезне личният интерес? Това е въпросът, който никой не зададе гласно по време на визитата на Хансен. Но той виси над всяка реч, всяко искане, всяка подкрепа и всяко мълчание.
Националният интерес трябва да бъде по-голям от личната амбиция. Това не е пожелание, а условие. Защото ако всяка професионална тема се свива до въпрос на това „кой“ я казва, а не „какво“ казва – няма да има устойчиви позиции, независимо кой управлява.
Европа вижда какво казваш. Но още повече – кога млъкваш. Ако секторът реши, че националният интерес зависи от това кой стои начело, а не от това какво се залага в регламентите, тогава ще има още един пропуснат период. Същите теми ще се върнат – напояване, финансиране, биосигурност, прираст, реализация – но вече ще бъдат подготвени от други.
Националната позиция не е декларация, която се чете на форум. Тя е способност да се запази посока, когато се сменят лицата. Да не се започва отначало всеки път. Да не се мълчи, когато стане неудобно.
И точно затова този момент беше важен. Защото показа, че е възможно да се говори съгласувано. Въпросът е – ще издържи ли, когато заглъхне медийността и остане работата по текстовете. И ще могат ли организациите в сектора да преглътнат егото си в името на българското земеделие.
Ася Василева
