Проф. Алън Матюс е емeритус професор по икономика в Trinity College Dublin и един от най-уважаваните изследователи на Общата селскостопанска политика на ЕС. В това интервю, дадено в момент на дълбока трансформация в европейското земеделие, той говори с необичайна яснота и без илюзии. Обяснява защо консолидацията на земеделската земя е икономически неизбежна, защо младите хора няма да се върнат по политическо решение и защо селото се обезлюдява не само от липса на подкрепа, а и от собствените си избори. Интервюто поставя въпроси, които са изключително актуални и за България – за ролята на малките стопанства, за цената на достъпа до земя, за смисъла на преференциите, които често обслужват не фермери, а спекуланти. Но основният въпрос остава: ако промяната е неизбежна, как я управляваме така, че да не загубим всичко по пътя?
Г-н професор, често говорим за „собствеността върху земята“ в Европа, но далеч по-рядко за това кой реално я обработва. Вие настоявате, че този втори въпрос – „Кой обработва земята?“ – е не по-малко важен. Каква е разликата между двете теми и защо тя е съществена за разбирането на реалната структура на земеделието?
Разбира се. Всъщност е доста трудно да се събират статистически данни за собствеността на земеделска земя. Много по-трудно е, отколкото да се проследи размерът и структурата на реалните стопанства. Но все пак бих казал с висока степен на сигурност, че собствеността върху земята е много по-концентрирана от самото стопанисване.
На глобално ниво, в много страни ще откриете голям брой арендатори — хора, които обработват земя, но я наемат от по-едри собственици.
В Централна и Източна Европа обаче картината е обратна. Това се дължи на специфичното историческо развитие след края на комунизма. Например, Румъния е особено интересен случай, защото около една трета от всички така наречени „стопанства“ в ЕС се намират именно там. Повечето от тях са малки, полусамозадоволяващи се парцели.
След реституцията, когато земята беше върната на семействата, които са имали права на собственост към края на Втората световна война, много от тези наследници вече живееха в градовете. В резултат, те просто отдадоха земята си под наем на по-големи стопанства. Така че днес в Румъния големите стопанства наемат земя от дребните собственици – което е донякъде противоположно на по-традиционната схема, която виждаме в Западна Европа, където по-скоро дребни земеделци работят земя, притежавана от големи собственици.
Докато се подготвях за нашия разговор, попаднах и на едно много детайлно изследване за провинция Бранденбург – в бившата Източна Германия. Това е едно от малкото изследвания, които се фокусират върху реалната собственост на земята. Авторите са използвали фирмени данни и кадастрална информация, за да проследят кой всъщност притежава земята. И там излезе нещо много интересно: голяма част от едрите собственици се оказаха публични агенции. Вероятно и това отразява спецификата на историята на Източна Германия.
Според едно от изследванията, които споменахте, едва една трета от земеделската земя реално е притежавана от фермери или аграрни собственици. Останалата част е собственост на публични институции, частни инвеститори и организации за опазване на природата. Това изглежда доста фрагментирано. Има ли изобщо последователна картина, или всяка държава има своя логика?
На първо място, трябва ясно да кажем, че няма една универсална картина. Структурата на собствеността върху земята варира значително между отделните държави и до голяма степен зависи от тяхната историческа еволюция. Но въпреки това, в общи линии можем да кажем с достатъчна сигурност, че собствеността върху земята е по-концентрирана от начина, по който тя се използва или управлява.
Сега в ЕС предстои да заработи Европейската обсерватория за земята, която се надявам ще хвърли повече светлина именно върху тези различия и ще ни помогне да работим с по-ясна и достоверна информация.
Тази разлика – между това кой притежава земеделската земя и кой реално я обработва – отразява ли се върху стимулите за устойчиво управление на земята в Европа?
Мисля, че отговорът на този въпрос е категорично „да“. Ако погледнем към Европейския съюз като цяло, приблизително половината от земеделската земя е под аренда. И ако се поставим на мястото на фермер, който обработва земя под наем…
Разбира се, договорите за аренда се различават много между държавите, както и степента на сигурност за ползвателя. Всичко зависи от историческия контекст. Но да приемем, че сте среден по размер фермер. Вашият съсед е възрастен човек и вие наемате част от земята му. Може би договорът ви е за 5 или 7 години, но не знаете дали ще имате достъп до тази земя след 15 или 20 години.
Ако искаш да изграждаш почвено здраве, това не е нещо, което може да се постигне от днес за утре. Изисква се последователна и дългосрочна грижа. А защо би го правил, ако това означава допълнителни разходи – за засяване на междинни култури (покривни култури), за прилагане на по-дълги сеитбообороти, включително култури с по-нисък добив, като бобови, които подобряват почвата, но не носят пряка финансова изгода? Какъв е стимулът, ако след седем години някой друг ще си вземе земята обратно? Защо тогава да инвестираш в нея?
Друга интервенция, която в момента активно се обсъжда в Европа, е въглеродното земеделие – идеята фермерите да получават плащания за улавяне на въглерод в почвата. Според сертификационната рамка, която се подготвя, ще се предлагат различни опции, но минималният период на ангажимент ще бъде петгодишен договор. И напълно основателно може да се постави въпросът: има ли смисъл да се отпуска значителна финансова подкрепа за складиране на въглерод за толкова кратък период?
Но основната ми теза е следната: какъв е стимулът да инвестираш във въглеродно земеделие, ако накрая друг ще се възползва от усилията ти за подобряване на почвата?
Затова въпросът за собствеността и арендните отношения е изключително важен, когато обсъждаме стимулите за по-устойчиво земеделие.
В контекста на демографския натиск и недостига на работна ръка в земеделието, вие описвате процеса на консолидация на земеделската земя в Европа като едновременно неизбежен и необходим. Можете ли да обясните какви са факторите зад това очакване?
Първо, искам да подчертая, че очаквам да продължим да виждаме много разнообразна структура на земеделските стопанства в Европа. Например, ако погледнем към Англия и Уелс, там се наблюдава отново увеличаване на броя на много малки стопанства.
Тоест, наред с процеса на консолидация – при който земеделската земя се съсредоточава в по-малко на брой, но по-големи и продуктивни стопанства – се случва и друго. Все повече хора търсят втори домове на село, искат да имат малко земя за кон или просто да се намират в по-спокойна среда. Това не винаги са хора, които живеят там целогодишно. В много случаи става дума за летни къщи или имоти с полусезонен характер. Но дори така, те могат да допринесат за жизнеността на селските райони.
Всичко това отново показва ограничената стойност на статистиките за структурата на стопанствата, когато се ползват без контекст. Те не дават точна представа какво реално се случва в рамките на тези стопанства.
Наскоро разгледах тези въпроси и в свой блог пост. Според официалната статистика на Евростат, в Европа е имало 9.1 милиона земеделски стопанства през 2020 г. Но според мен по-реалистичната цифра е около 6.4 милиона.
Причината е, че Евростат включва много стопанства с площ под един хектар. Разбира се, те могат да играят важна роля за осигуряването на храна за семействата, които ги поддържат, но дали това попада в понятието „земеделски сектор“, когато говорим за производство на храни в търговски мащаб?
Разбира се, анализът на статистиката е важна начална точка, но самите числа не разкриват какво реално се случва на тези стопанства.
През XX век много правителства се опитваха да забавят темповете на структурни промени в земеделието. Говоря в обобщен план, разбира се, но впечатлението ми е, че почти всички вече са се отказали от ограничения върху размера на стопанствата – икономическите реалности просто надделяха. Може да се каже, че това е част от общата тенденция към по-либерални икономически политики, която започна през 80-те години.
Има два основни типа случаи.
Ако вземем официалните 9.1 милиона земеделски стопанства в Европа, две трети от тях – около 66% – реализират под 8 000 евро селскостопанска продукция годишно. А реалният доход на тези стопанства вероятно е половината на тази сума. Тоест, говорим за доходи от порядъка на 4 000 евро на година.
Повечето от тези стопанства са концентрирани в Полша и Румъния.
И е ясно: няма как човек да се върне на пълен работен ден в стопанство, което носи толкова малко. Тези стопанства неизбежно ще се консолидират.
По-интересен е случаят с т.нар. гранично жизнеспособни семейни ферми. Да вземем за пример един млекопроизводител в Ирландия, който има 40 хектара и 80 крави. Въпросът е какво се случва с такива ферми?
Моето наблюдение е, че тези фермери просто нямат достатъчно животни или достатъчно земя, за да възнаградят своя труд така, че това да бъде приемливо за следващото поколение.
Разбира се, когато такива стопанства затварят, икономическата активност в района намалява. Местните общности оредяват, въпреки че това не е единственият фактор за изселване към градовете. Затварят и обществени услуги, частни услуги, клонове на банки, квартални магазини. Всичко това също участва в процеса на обезлюдяване.
Следващата седмица в Дания предстоят местни избори и в този контекст се появи сравнително нова политическа формация, която стъпва върху послание, познато и от други европейски страни: че решенията се вземат от елитите в столицата – в случая Копенхаген – които нямат никаква представа какво е ежедневието в провинциална Дания. Аргументите звучат познато – автобусните линии се закриват, местните магазини затварят. Само че в основата на всичко това стои един по-неудобен факт: самите местни хора не използват тези услуги. Не пазаруват в кварталните магазини, защото предпочитат големите супермаркети в града, в който така или иначе пътуват ежедневно. Не използват автобусите, защото имат личен автомобил. Това не е просто политически проблем, а въпрос на навици, избори и реалност.
Преди няколко дни по националната телевизия имаше репортаж, посветен на една от най-острите теми за селските райони – достъпът до здравеопазване. Все по-трудно става да се намерят лекари, които са готови да се преместят в по-отдалечени общини. Датското правителство дори обмисля въвеждането на задължителен период на работа в селските райони за младите медици. В репортажа журналистът интервюираше група студенти по медицина – нито един от тях не изрази готовност да се премести в селски район след дипломиране. Причините бяха съвсем прости и човешки: „Учим медицина от години, животът ни е тук – приятелите ни, социалният ни кръг. Някои вече имат семейства, деца.“ А после добавиха нещо много показателно: „Не можеш да караш хората да правят нещо, без да вземеш предвид какви други възможности имат.“
Затова ми се струва, че част от сегашния ентусиазъм, с който се говори за връщането на младите хора в земеделието, не стъпва върху реална основа. Да, темата за обновяване на поколенията е важна, и тя е особено належаща в стопанства, които имат икономическа перспектива – способност да осигурят доход, сравним с този в други сектори. Но не бива да гледаме на обновяването на поколенията като на механизъм за забавяне на отлива от земеделието. Това просто не е реалистично. И не е честно към младите хора, които имат избори и основания за тях.
Младите хора в селските райони днес са много по-добре образовани – и това е чудесно. Те имат възможности. Но образованието, особено висшето, предполага, че отиваш в голям град и изграждаш живота си там. Разбира се, някои ще се върнат. Но за да го направят, трябва да има приемливо качество на живот.
Затова смятам, че тенденцията към консолидация на стопанствата е неизбежна. Големият политически въпрос не е как да я спрем, а как да убедим хората да се върнат, като им създадем възможности за препитание в селските райони. А това вече е много по-широк въпрос от просто „фермерство“. Старомодно е да се поставя така. Истинският въпрос е: как създаваме смислени работни места в селските райони? Това е изключително трудно, защото градовете предлагат огромен капацитет за привличане – мрежови ефекти, концентрация на услуги, свързаност.
И как осигуряваме достойно качество на живот в по-широк смисъл – достъп до здравни услуги, до училища? Не разполагам с лесни отговори, но според мен точно тук трябва да е фокусът – не върху това да спрем консолидацията на стопанствата, а да създадем реални условия за избор.
Това е много интересна гледна точка. Спомням си, че около 2020–2021 г., в разгара на COVID локдауните, се говореше, че ще има миграция обратно към селските райони – заради въздуха, възможността да излезеш, да се движиш. Но сякаш това така и не се случи, поне не трайно?
Не. Очевидно е, че информационната инфраструктура в много селски райони, където хората потенциално биха искали да живеят, все още е слаба. Но проблемът не е само в това. Става дума и за здравните услуги, за училищата. Не е достатъчно да можеш да работиш дистанционно. Не можеш да говориш за преместване и живот на село, ако не можеш да си осигуриш елементарни обществени услуги. Това не е просто въпрос на интернет.
Вие подчертавате, че екологичното въздействие зависи много повече от начина на земеделие, отколкото от размера на стопанството, въпреки че по-големите ферми често са ориентирани към монокултурно производство и практики, които вредят на екосистемите. Можете ли да дадете пример за политики или стимули, които са доказали, че работят – или поне имат потенциал да накарат големите стопанства да преминат към по-екологични практики? Може би с пример от Дания или друга страна?
Трябва да сме малко внимателни, когато използваме Дания като пример, защото това е страна с високоинтензивно земеделие, което има сериозни отрицателни екологични ефекти – особено по отношение на качеството на водите. И не става дума само за фиордите и замърсяването с азот, а и за проникването на пестициди в подпочвените води.
Но може би именно защото броят на фермерите в Дания вече е достигнал много нисък праг, легитимността на земеделието като социална дейност се поставя под въпрос много по-често, отколкото например в Ирландия – страната, която познавам най-добре. В отговор на това напрежение датските фермери се включиха в т.нар. „зелено тристранно споразумение“, което получи широка политическа подкрепа от повечето партии в датския парламент.
Най-впечатляващият елемент в него е ангажиментът за въвеждане на данък върху емисиите от животновъдството – по-конкретно метан и азотен оксид. Но споразумението далеч не се изчерпва с това.
Зелената тристранка предвижда до 2030 г. 15% от земеделската площ на страната да бъде изведена от производство. Това е драстична мярка. В Нидерландия се водят спорове по този въпрос от години, без да се стигне до решение. А в Дания – основната фермерска организация подписа такова споразумение. Разбира се, има условия – мерките да бъдат възможно най-доброволни, а държавата поема сериозен финансов ангажимент за компенсации.
Дали това ще сработи – е отделен въпрос. Но съгласие по такъв мащабен план вече има, и това само по себе си е показателно.
Според мен именно начинът, по който се управлява земята, а не размерът на стопанството, определя неговото въздействие върху околната среда. Но за да се постигне промяна, са нужни правилните стимули – като например въвеждане на данък върху емисиите или стриктни квоти за използване на азот. Знаем какво трябва да се направи. Проблемът е по-скоро политически, но въпросът винаги опира до това как се използва земята, а не колко е голяма фермата. Това е моята гледна точка.
В Дания, по мое мнение – след Австрия – е налице най-силно развития биологичен сектор в Европа. И много от тези биологични стопанства са големи по мащаб. Така че отново – въпросът не е в размера.
Как Европа може да съчетае ефективността, която носи увеличаването на мащаба на стопанствата, с негативните последици – загуба на разнообразие и жизнени поминъци в селските райони, особено в страни от Централна и Източна Европа, където консолидацията се ускорява? Или този начин на мислене е твърде двуполюсен и съществува възможност за междинен модел?
Разбира се, в бъдеще ще има и по-малки стопанства. Много от тях ще се управляват на непълен работен ден. Част от тези фермери ще бъдат успешни, защото ще имат достъп до къси вериги на доставка, ще продават директно на потребителя. Но нека не подценяваме колко трудоемко е това. Да стоиш осем часа на фермерски пазар в събота, например, си е напълно реален разход – на време, усилие и организация. Това също има своята цена.
Да, когато елиминираш някои междинни звена в хранителната верига, имаш полза. Но се появяват и нови разходи, които трябва да бъдат поети. Затова не е очевидно, че фермерът автоматично ще бъде в по-добра позиция.
Хората го правят. Това съществува. И има, как да го наречем, определено търсене в ограничени пазарни сегменти. Но аз не виждам в този модел решение за производството на храни в голям мащаб. Не мисля, че може да служи като основа на цялата хранителна система.
Много ме привличат инициативи като Глобалната мрежа на демонстрационните стопанства, ръководена от професор Рожие Шулте от Университета Вагенинген. Идеята зад тази мрежа е да се покажат в реални условия ферми, които вече прилагат иновативни и устойчиви практики в различни аспекти на производството. Фермите в тази мрежа са различни по мащаб и структура, но това, което ги обединява, е ангажиментът им към дълбока промяна в начина на земеделие.
Ако трябва да обобщя: процесът на консолидация на стопанствата е задвижван от необходимостта доходът от земеделски труд да бъде поне съпоставим с това, което младите хора могат да спечелят в други професии.
Този процес неминуемо ще доведе до намаляване на броя на хората, заети в сектора.
Истинските предизвикателства не са в самия факт на промяната, а в управлението на този преход – така че той да доведе до по-разнообразни и жизнени селски райони, да се избегне моделът на няколко огромни мегастопанства и да се гарантира, че останалите ферми – независимо от мащаба си – управляват земята така, че да опазват почвата, водата и да предоставят екосистемни услуги, от които обществото има нужда.
Има ли нещо, което бихте искали да добавите в заключение?
Когато говорим за собствеността върху земеделска земя – с което всъщност започнахме разговора – се появява един интересен парадокс. Широко разпространено е притеснението, че земята се изкупува от хора, които нямат нищо общо със земеделието – пенсионни фондове, частни инвеститори и пр. Но семейното земеделие в известен смисъл само си подкопава позицията, защото чрез дългогодишен политически натиск успя да извоюва огромни данъчни облекчения за земеделската земя. А именно тези данъчни стимули подхранват спекулативния интерес към нея.
Аргументът обикновено е следният: „Ние сме семейни ферми, не разглеждаме земята като актив за забогатяване, а като нещо, което ще предадем на следващото поколение. И ако ни обложите с данък върху стойността на земята, няма да можем да направим това.“
Може би си спомняте, че преди няколко месеца в Обединеното кралство лейбъристкото правителство направи опит да ограничи данъчната преференция за наследяване на земеделски имоти. И кой беше основният говорител на протестите пред парламента? Човекът, който дълги години водеше автомобилно предаване по телевизията – Джереми Кларксън.
Самият той открито призна, че е купил ферма по данъчни причини, за да избегне облагане.
А сега се появява като лице на семейното фермерство, твърдейки, че правителството вреди на сектора, защото ограничава – не премахва – данъчната преференция. Но именно тази преференция привлича хора като Кларксън – хора с ресурси, които купуват земя, за да я предадат без данъци на наследниците си. А резултатът? Цената на земята се вдига, и обикновените фермери нямат шанс да я купят.
