В сянката на споровете за срокове и ренти стои един структурен проблем, който прави българския модел уникален и трудно сравним с европейския. Това е конфликтът между юридическата разпокъсаност на собствеността върху нивите и технологичната необходимост от окрупняване на ползването им.
Докато политици и браншовици обсъждат дали договорите за наем на земеделска земя да са за една или десет години, практиката показва, че срокът на договора губи значение, ако липсва сигурност къде точно в землището ще се обработва земята.
Българският феномен: Едър фермер, микроскопичен собственик
За разлика от Франция или Германия, където често фермерът наема земя от големи поземлени собственици, в България ситуацията е огледална. Тук земеделският производител (често обработващ хиляди декари) трябва да договаря наемането на земя с десетки, понякога стотици дребни собственици, притежаващи средно по 3 до 5 декара, разпръснати хаотично в землището.
Тази структура създава физическа невъзможност за модерно земеделие в „реални граници“. Съвременната агротехника изисква мащаб и големи площи за ефективност. Невъзможно е да се прави конкурентно зърнопроизводство върху парцел от 3 декара, заобиколен от чужди имоти.
Споразуменията по чл. 37в: Необходимият компромис
За да реши този проблем и да направи земеделието изобщо възможно, държавата въведе механизма на споразуменията за ползване (масивите). Това е инструмент за „административна комасация“, който позволява разпокъсаните парцели да се уедрят виртуално в блокове, годни за машинна обработка.
Това не е прищявка, а производствена необходимост за всички – и за малките, и за големите производители. Без него секторът би блокирал.
Цената на компромиса: „Плаващата“ земя
Този механизъм обаче създава страничен ефект: превръща земята от фиксиран актив в „квота“. Фермерът има договори за 1000 декара, но те му дават право да обработва 1000 декара в някой масив, определен от комисията за съответната година, а не непременно там, където са имотите на наемодателите му.
Това поражда фундаментална несигурност, която блокира дългосрочните инвестиции, независимо от срока на договора:
- Инфраструктурен риск: Трудно е да се инвестира в напояване (поливни системи, хидранти), когато не е гарантирано, че следващата година същият масив ще попадне в разпределението на същия ползвател.
- Агротехнически риск: Добрият стопанин инвестира в почвата (торене, почистване), но ако догодина масивът бъде разпределен на друг участник в споразумението, инвестицията му остава в чужди ръце.
Липсващото звено: Реалната комасация
Парадоксът е, че България се опитва да лекува проблема с раздробената собственост чрез временни, ежегодни административни мерки (разпределение на ползването), вместо чрез трайно решение.
В държавите с развито земеделие този проблем е решен чрез реална комасация (уедряване на собствеността). При нея собствеността се прекроява така, че всеки собственик получава един уедрен парцел на едно място. Тогава „реалните граници“ съвпадат с „обработваемите граници“.
Докато в България не стартира процес на реална комасация, системата ще продължи да бъде заложник на компромиса: ефективно производство чрез несигурно ползване. В тази среда, дори 10-годишният договор не дава пълна гаранция, защото той осигурява правното основание, но не и локацията на инвестицията.
Ася Василева
