В разгара на дебата за промени в Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗСПЗЗ), все по-отчетливо се чуват гласове от страна на земеделските производители за държавна намеса в размера на рентните плащания. Аргументът е, че нивата на рентите в България са достигнали непазарни стойности, които застрашават рентабилността на сектора в години на криза.
Искането държавата да регулира цените често се обосновава с примери от Западна Европа. Детайлният преглед на тези модели обаче разкрива една много по-сложна картина: там, където има регулация, тя не функционира като механизъм за удовлетворяване на исканията на една браншова група, а като тежка държавна машина, която ограничава правата на всички участници и налага безкомпромисен контрол върху свързаността и собствеността.
Френският модел: Математика вместо пазар
Често даваният пример с Франция пропуска основния детайл – там рентата не се определя на база „желание“, а чрез административна принуда, която ограничава и двете страни. Френската система използва т.нар. Indice des fermages (Индекс на наемите).
Това не е препоръчителна цена, а задължителен коридор (минимум и максимум), определян ежегодно от префекта на всеки департамент. Формулата е сложна и включва:
- 60% от изменението на средния национален доход от земеделие за последните 5 години.
- 40% от изменението на индекса на потребителските цени (инфлацията).
Този механизъм означава, че ако доходите в сектора падат, рентата пада, но ако секторът върви нагоре – рентата автоматично се вдига, без фермерът да може да възрази. Нещо повече – системата се контролира от специализирани съдилища (Tribunaux paritaires des baux ruraux), които могат да анулират всеки договор, който не отговаря на математическия модел.
Холандският „таван“: Бюрокрация и контрол на всяка сделка
В Нидерландия намесата е още по-драстична. Там действат т.нар. Grondkamers (Поземлени камари). Всеки договор за наем на земеделска земя трябва да бъде изпратен за одобрение до тези държавни органи в рамките на два месеца от подписването му.
Камарата проверява дали договорената цена не надвишава законовия максимум (pachtnorm), който се определя всяка година на базата на продуктивността на почвата в съответния регион. Ако цената е по-висока, държавният орган я намалява служебно.
Този модел обаче идва с цена: пълна прозрачност и липса на гъвкавост. Фермерът не може да предложи „малко повече под масата“, за да вземе земята на съседа, защото това е нарушение на закона. Системата е създадена да пази фермерите от самите тях и от взаимното наддаване – феномен, който е основна причина за ръста на рентите в България през последните години.
Край на схемите със „свързани лица“
Един от най-важните аспекти на западноевропейските регулации, който често се пренебрегва у нас, е невъзможността за заобикаляне на правилата чрез корпоративни трикове.
В България е честа практика едно голямо стопанство да се раздели юридически на няколко по-малки фирми, регистрирани на свързани лица, за да се избегнат тавани на плащанията (Capping) или да се заобиколят други регулации. В държави със строга регулация на пазара на земя (като Франция и Германия), това е практически невъзможно.
Контролните органи (като френската агенция SAFER) изследват крайния бенефициер. Те имат правомощия да разследват кой реално обработва земята и кой получава икономическата изгода. Ако се установи, че разделянето е фиктивно с цел заобикаляне на регулацията за максимален размер на стопанството или контрол на цените, сделките се развалят, а глобите са драконовски. Държавната намеса там не е просто „пожелателна“, тя е дълбоко навлизане в корпоративната структура на агробизнеса.
Защо механичното пренасяне у нас е невъзможно?
Идеята, че държавата може просто да обяви „от догодина рентите падат с 20%“, е юридически и икономически неиздържана в българската реалност.
- Конституционни пречки: Българската Конституция (чл. 19) гарантира, че цените се определят от пазара. Държавна намеса в частно-правни отношения между собственик и наемател би изисквала доказана „извънредна необходимост“ и би паднала в Конституционния съд, ако не е част от цялостна, балансирана промяна на модела (като въвеждане на дългосрочни договори).
- Пазарен генезис на проблема: Високите ренти в Добруджа и Северна България не бяха наложени от собствениците, а бяха резултат от жестоката конкуренция между самите арендатори в годините на високи печалби. Опитът сега държавата да коригира резултата от тази „война за земя“ създава морален хазарт – печалбите се приватизират, а загубите се национализират (или прехвърлят на собствениците чрез регулация).
Възможно е, но на тежка цена
Европейският опит показва, че регулирането на рентите е възможно, но то върви в пакет с „желязната ръка“ на държавата. Този пакет включва не само защита за фермера, но и тавани на размера на стопанствата, забрана за спекулативно натрупване на земи и строг контрол върху свързаните лица. Искането за държавно регулиране на цените е валидно само ако секторът е готов да приеме и държавния контрол върху своя растеж и структура.
Ася Василева
