Спорът около въвеждането на задължителни дългосрочни договори за ползване на земеделска земя придобива нова критична плоскост: рискът от блокиране на пазара за малките стопанства и новонавлизащите в сектора. Докато производителите искат сигурност, за да инвестират, критиците предупреждават, че без адекватна държавна регулация този подход ще лиши следващото поколение земеделци от достъп до ресурс.
Едногодишният договор като механизъм за динамика
В България едногодишният договор за наем, въпреки всичките си недостатъци по отношение на устойчивото земеделие, изпълнява функцията на нерегламентиран механизъм за регулиране на достъпа. Той позволява на новите и малките фермери да наемат земя, тъй като срокът от 12 месеца създава естествена динамика и циркулация на парцелите. Ако всички съществуващи договори бъдат превърнати в 10-годишни, земята ще бъде „заключена“ за дълъг период от време. Това ще създаде непреодолима пазарна бариера пред стартиращите стопани, тъй като на практика няма да има свободна земя за наемане.
Скритата цена на европейската сигурност: Радикална държавна намеса
Европейският опит, който налага дългосрочност на договорите (например, 9 години във Франция или 12 години в Холандия), работи именно защото е обезпечен с изключително силна и ограничаваща частната собственост държавна намеса в пазарните отношения.
Привилегията на дългосрочната сигурност в Европа върви в пакет с тежки задължения и ограничения:
Контрол върху концентрацията и правото на покупка: В страни като Франция действат агенции (като SAFER), които имат правото да интервенират при всяка сделка със земя, да регулират цените и да предоставят приоритетно земя на млади и малки стопани. Това е пряка намеса в частната собственост и свободата на договаряне на собственика.
Намеса в управлението на собствеността: Местните власти в Германия имат право да възразят срещу всяка сделка, която води до нездравословно окрупняване и нарушава структурата на регионалното земеделие.
Задължения за ползвателя: Дългите договори са обвързани със строги задължения за сеитбооборот и опазване на почвеното плодородие.
Изводът е ясен: Привилегията на дългосрочната сигурност в Европа върви в пакет със строги държавни задължения и намеса, които ограничават растежа на големите играчи с цел запазване на конкуренцията и достъпа до ресурс.
Пътят към преодоляване на бариерите: Рискът от българската институция
Българският пазар е изправен пред дилема. Механичното налагане на дълги срокове, без да се въведат гаранциите, които съществуват на Запад, носи изключително висок риск.
В държава, в която съдебната система е бавна, а институциите често са обект на критика, създаването на държавен орган с правомощия да се намесва в сделките със земя и да ограничава частната собственост, може да „извади очи, вместо да изпише вежди“. Вместо да доведе до баланс, това би могло да създаде мощен нов корупционен лост и да бетонира съществуващата концентрация на пазара.
Решението изисква да се работи върху цялостна стратегия, която да осигури хем сигурност за инвеститорите, хем справедлив достъп до земя за новите поколения земеделци, но при българските реалности – първо чрез въвеждане на гаранции за бързо съдебно производство при нарушения, а след това – облекчаване на режима на дългосрочните договори.
