Ако Европейският съюз приеме американския модел на земеделие – пари само за ефективните и продуктивните – 80% от европейските фермери ще фалират утре сутрин. Това са милиони избиратели, чийто фалит би разтърсил политическата система на континента. Общата селскостопанска политика (ОСП) никога не е била създадена, за да направи земеделието икономически ефективно, а за да предотврати социална революция и обезлюдяване на селата. Тази фундаментална разлика във философията обяснява защо днес, когато глобалните пазари се сриват, Вашингтон и Брюксел реагират по коренно противоположен начин.
Новината, че Съединените щати подготвят спешен пакет „Farmer Bridge Assistance“ (FBA) на стойност близо 12 милиарда долара, действа като студен душ за европейските зърнопроизводители. Докато в Брюксел дебатът е фокусиран върху това как да се ограничат плащанията за големите стопанства чрез тавани и еко-рестрикции, отвъд Океана държавата налива директен ресурс в тях – около 21 лева на декар за царевица и 17 лева за пшеница. Този контраст не е просто разлика в бюджетите, а сблъсък на две несъвместими икономически доктрини.
Американският модел: Земеделието като тежка индустрия
За да разберем защо САЩ реагират така агресивно, трябва да осъзнаем, че за Вашингтон земеделието не е социална дейност, а елемент на националната сигурност и геополитически лост. Американският модел е изчистен от сантименти – там няма плащания на площ (рента), които се дават просто защото обработваш земя. Федералната подкрепа е структурирана като гигантска застрахователна машина. Програмите за покриване на риска (ARC и PLC) са антициклични – те спят, когато пазарът е добър, и се активират мощно, когато цените паднат под себестойността.
Новият пакет FBA е класически пример за тази философия. Виждайки, че борсовите цени на зърното се сриват, а разходите за торове и горива остават високи, американската администрация се намесва като инвеститор от последна инстанция, за да покрие загубите и да гарантира, че производственият капацитет на страната ще се запази. Целта не е да се спаси „Джон от Айова“, а да се запази пазарният дял на САЩ в Китай и Египет. За американците зърнопроизводителят е експортен войник – ако го оставиш без муниции (кеш) по време на ценова война, губиш територия.
Освен това, американската царевица не е просто храна – тя е енергия (етанол) и индустриална суровина. Ако зърнопроизводителят фалира, това удря по енергийната независимост на страната и по цената на бензина. Затова той е „системно важен“ и държавата влиза като застраховател от последна инстанция.
Европейският модел: Земеделието като обществен договор
В Европа логиката е огледална. Тук зърнопроизводството, особено в едрия му вариант, често се разглежда от технократите в Брюксел като „икономическо мъртво тегло“ (deadweight loss). Логиката на ЕК е, че големите стопанства са достатъчно рентабилни и биха произвеждали зърно и без субсидии. Следователно, плащането на площ към тях не стимулира производство (което пазарът и без това изисква), а се превръща в пасивна рента, която изтича към собствениците на земя и надува цените на активите.
Вместо да субсидира продукцията, Европа субсидира съществуването. ОСП е конструирана като социална мрежа, която плаща на фермера, за да поддържа ландшафта, да пази биоразнообразието и най-вече – да остане да живее в селото. Затова и реакцията на кризата в ЕС не е „ето ви пари, за да не фалирате“, а „ще сложим тавани на богатите, за да дадем на бедните“. Европа жертва икономическата ефективност в името на социалната кохезия.
Географският и социален капан на Стария континент
Защо Европа просто не копира успешния американски модел? Отговорът се крие в географията и демография. Американският Царевичен пояс е огромна, рядко населена територия, където земеделието е индустриална зона. Там можеш да пръскаш със самолети и да имаш полета до хоризонта, защото никой не живее в съседство. В САЩ средната ферма е голяма и бизнес ориентирана. Консолидацията там е приключила преди 50 години. В Европа имаме 9 милиона ферми (спрямо 2 млн. в САЩ), повечето от които са малки и семейни (особено в Полша, Италия, Румъния).
Европа е гъсто населена. Нивите са в „задния двор“ на градовете. Европейският данъкоплатец не иска индустриално производство под прозореца си; той иска красива гледка, чиста вода и биоразнообразие. Ако ЕС приеме американския модел на агресивна подкрепа само за ефективните, това би довело до масови фалити на милиони дребни ферми в Полша, Италия и Румъния, и до индустриализация на пейзажа, която би предизвикала екологичен бунт. Затова Брюксел е принуден да плаща за „зелени архитектури“ и „обществени блага“, а не за тонове зърно.
Търговската усмирителна риза
Има и трета, скрита причина. Като най-голям износител на продукти с висока добавена стойност (вина, сирена, деликатеси), ЕС се ужасява от търговски войни. Ако Европа започне да субсидира директно производството на суровини (както прави САЩ с FBA), тя рискува партньорите ѝ в Световната търговска организация да наложат наказателни мита върху френското шампанско и италианския пармезан. Затова ЕС маскира субсидиите си като „зелени плащания“ (Green Box) – така Брюксел може да каже пред света: „Ние не плащаме за производството на пшеница, ние плащаме на фермера да гледа цветя и да пази климата“. Това е юридическият щит на европейското земеделие.
Цената на избора
В ЕС сигурната субсидия позволява на неефективни фермери да оцеляват десетилетия наред. Те не фалират, но и не инвестират. Те просто „съществуват“. Това пречи на ефективните да растат, защото земята е блокирана от „зомбита“. В САЩ системата е брутална. Ако си неефективен, в добра година (когато няма субсидия) не печелиш достатъчно, за да покриеш кредитите. Нито, за да платиш застрахователните премии, които са задължителни, дори и когато има години, в които не получаваш нищо насреща. Фалираш. Земята ти отива при по-ефективния съсед. Оцелелите в САЩ са свръх-атлети. Те са оптимизирани до стотинка. В Европа имаме много „туристи“ в бизнеса. Европеецът е като човек на държавна заплата – има сигурност, но няма растеж и е затрупан с бюрокрация. Американецът е като предприемач на свободния пазар – има огромен риск, но и огромен потенциал за печалба, а държавата е само неговият застраховател при катастрофа. В дългосрочен план, предприемачът винаги побеждава чиновника.
Резултатът от този сблъсък на модели е видим в годините на криза. Американският фермер, защитен от държавния „мост“ на ликвидността, може да си позволи да продава евтино и да държи пазарите. Българският и европейският зърнопроизводител, притиснат от тавани и нови зелени изисквания, губи конкурентоспособност. Европа не иска американския модел, защото той би довел до екологичен бунт в пренаселените села и до социален срив в държавите с дребно земеделие. За Брюксел земеделието е градинарство в мащаб, докато за САЩ то е завод на открито.
САЩ избират да платят с долари, за да запазят икономическата си мощ. Европа избира да плати с ефективност, за да запази социалния си модел. За съжаление на българските зърнопроизводители, те се намират на грешния континент за своя бизнес модел – те са „американски тип“ фермери (едри, ефективни, експортно ориентирани), заклещени в „европейска“ регулаторна рамка, която вече не желае да толерира техния мащаб.
