Анализ на данните на ИПИ: Секторът е най-големият бенефициент на външна помощ, но структурните дефицити остават
Ако парите бяха единственият измерител за успех, българското земеделие трябваше да бъде най-модерният, конкурентоспособен и проспериращ сектор на икономиката ни. Новият анализ на Института за пазарна икономика (ИПИ) осветява един финансов факт, който често се губи в ежедневния шум за субсидии и протести: една трета от цялото безвъзмездно финансиране, влязло в България от 1989 г. до днес, е отишло в агросектора.
От общо близо 70 милиарда лева външен ресурс (ЕС фондове, предприсъединителни инструменти, двустранни договори с Швейцария, Норвегия, САЩ), около 23 милиарда лева са насочени към нивите и фермите. Това е колосална сума, която надвишава инвестициите в транспортна инфраструктура, екология или регионално развитие.
Цифрите на ИПИ са счетоводен факт. Въпросът, който политическата икономия задава, е: Каква е ефективността на този капитал?
Дисбалансът: Хектари срещу Мозъци
Разрезът на данните показва ясен национален приоритет, наложен чрез механизма на еврофондовете. Докато земеделието усвоява между 30% и 35% от ресурса, секторът „Човешки ресурси“ (образование, социални дейности, здравеопазване) получава едва около 10%.
Този дисбаланс обяснява много от днешните дефицити. През последните две десетилетия България инвестира приоритетно в активи (земя, техника, бетон в селските райони), а не в хора. Резултатът е видим: имаме свръхмодернизиран зърнопроизводен парк, който оперира на световно ниво, но изпитваме остър глад за квалифицирани кадри, агрономи и управленски капацитет. Парите отидоха в „желязо и земя“, докато демографската и образователната криза в селските райони се задълбочи, въпреки милиардите за „развитие“.
Пиковете на усвояване: Пари срещу срокове
Икономистите от ИПИ отбелязват, че грантовете достигат до 3% от БВП и близо 7-10% от приходите в хазната в пиковите години (2015 и 2022 г.). Тези пикове съвпадат с края на програмните периоди. Това разкрива един системен порок на модела: усвояване заради самото усвояване.
Когато системата се форсира, за да не се загубят средства в края на периода, фокусът се измества от качеството на проектите към тяхното бързо разплащане. В земеделието това често водеше до финансиране на техника, която не е натоварена с пълен капацитет, или до прословутите „къщи за гости“, които станаха нарицателно за подмяна на целите на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР).
Рентиерският ефект
Най-големият „слон в стаята“, който статистиката на ИПИ индиректно посочва, е влиянието на тези 23 милиарда върху структурата на собствеността. Огромният приток на сигурни пари (особено чрез директните плащания на площ) капитализира земята и я превърна в привлекателен финансов актив.
Това доведе до ръст на цената на земята и рентите, който изпреварва ръста на производителността. Вместо да стимулират иновации и добавена стойност (зеленчуци, плодове, преработка), грантовете често се превръщаха в гарантиран доход за собствениците на земя и големите арендатори. Създаде се икономика на рентата, а не икономика на продукта.
Равносметката
Анализът на ИПИ заключава оптимистично, че грантовете „способстват за развитие на административния капацитет и институциите“. По отношение на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) това е вярно – той се превърна в най-мощната разплащателна агенция в държавата.
Но по отношение на пазара, резултатът е смесен. България получи 23 милиарда лева външна помощ за земеделие, но продължава да внася над 80% от плодовете, зеленчуците и месото си. Грантовете успяха да създадат силен експортен сектор при зърното, но не успяха да гарантират продоволствения суверенитет на страната при продуктите с добавена стойност.
Този исторически преглед трябва да послужи като червена лампа за новия програмен период. Ерата на лесните пари приключва. Ако следващите милиарди отново бъдат „усвоени“, а не „инвестирани“, земеделието ни ще остане богато на субсидии, но бедно на конкурентоспособност.
