Статистиката на Евростат за 2025 г. ни изправя пред неудобни въпроси, които изискват честен и професионален отговор. Когато средната производителност на труда в аграрния сектор на Европейския съюз бележи ръст от 9.2%, а България регистрира спад от близо 8%, това е сигнална лампа за нужда от преосмисляне на структурния модел. Данните показват ясна тенденция: европейското земеделие успява да генерира по-висок доход (+8.1% реален факторен доход) с оптимизиран ресурс, докато у нас ножицата между вложенията и резултата се разтваря в негативна посока. Ние не просто изоставаме; ние се движим в противовес на общата тенденция за повишаване на ефективността.
Урокът на Полша и Естония
Най-показателното сравнение в публикуваните данни не е с традиционно богатите западни икономики, а с нашите партньори от Източна Европа. Полша отчита ръст на производителността от 33.4%, а Естония – от 30.9%. Това са държави, които стартираха от сходни позиции с нас, но днес демонстрират как секторът може да бъде двигател на растеж. Разликата е в структурата на добавената стойност. Докато Полша успешно разви преработвателната си индустрия и експорта на готови продукти, българският модел остана силно зависим от борсовите цени на суровините. Когато пазарът на зърно е под натиск, както видяхме през последната година, нашата производителност страда, защото нямаме буферите на диверсификацията.
Икономика на ресурсите
Евростат отчита, че за десетилетието от 2015 до 2025 г. производителността на труда в ЕС е нараснала с близо 50%, докато вложеният труд е намалял с 19.1%. Това е класически пример за технологична модернизация – машините и дигитализацията заменят ръчния труд, повишавайки доходността. В България също наблюдаваме масирани инвестиции в техника, но парадоксът е, че те не водят до същия ръст на ефективността.
Ние сме „заключени“ в скъпоструващо производство с ниска възвращаемост. Спадът от 8% е директно следствие от рентиерския характер на българското земеделие. Когато системата стимулира собствеността върху земята, а не резултата от нея, производителността на труда става второстепенен фактор. Субсидиите в България продължават да играят ролята на социална помощ за собственици, вместо на инвестиционен лост за ефективност. Докато в Нидерландия или Естония всеки евроцент помощ се трансформира в технология за единица продукция, у нас той се капитализира в цената на рентата. Този механизъм създава парадокса на „богатите бедняци“ – стопанства с огромни активи, които обаче са оперативно губещи и дърпат националната статистика надолу.
Пътят напред
Спадът от 8% не бива да се приема като присъда, а като повод за стратегически анализ. Данните показват, че моделът на екстензивно развитие, разчитащ основно на субсидии и мащаб, достига своите естествени граници. Бъдещето принадлежи на тези, които управляват разходите си по-ефективно и затварят цикъла на производство. За да обърнем тренда и да се доближим до средните европейски нива, фокусът трябва да се измести от усвояване на средства към управление на пазарната реализация. Само така можем да превърнем наличния капитал в реална производителност и да излезем от списъка на осемте държави със спад, връщайки се на картата на растежа.
