Ако 18 месеца отсрочка за Меркосур и МФР се използват за празнуване на „победата“, а не за технологично превъоръжаване и смяна на бизнес модела, секторът рискува да посрещне 2027 г. напълно неподготвен за новата пазарна реалност.
Протестите в Брюксел постигнаха това, което малцина вярваха, че е възможно – те спряха часовника. Отлагането на подписването на сделката с Меркосур и блокирането на радикалната реформа на бюджета (МФР) дават на европейското земеделие безценен ресурс: време. Вероятно говорим за прозорец от 12 до 18 месеца, преди машината на глобализацията и фискалната консолидация да се задвижи отново с пълна сила.
Въпросът за 380 милиарда евро обаче не е как спечелихме това време, а какво ще правим с него. Ако секторът използва паузата, за да се успокои, че „статуквото е спасено“ и да продължи да работи по старому, днешната победа ще се окаже стратегически пропуск. Защото светът няма да спре да се върти, докато ние си почиваме на лаврите.
Ефектът на „Морфина“: Опасността от субсидираната дрямка
Най-големият риск пред нас е илюзията за сигурност. Запазването на директните плащания в сегашния им вид е победа за рентиера, но успиващо хапче за предприемача. Ако субсидиите продължат да се капитализират в цената на земята и да поддържат неефективни стопанства на командно дишане, ние просто ще стабилизираме упадъка.
Икономическата логика е безпощадна: субсидия, която не се инвестира в повишаване на производителността, е като морфин за пациент с гангрена – болката спира, но болестта напредва. Ако след 2 години добивите ни са същите, а разходите за труд – по-високи, никаква бариера пред Меркосур няма да ни спаси от натиска на пазара.
Илюзията „Крепост Европа“
Спирането на вноса от Южна Америка е защитна мярка, която ни купува спокойствие, но не ни дава конкурентоспособност. Това е „негативна победа“ – ние не печелим нов пазар, а се окопаваме в стария. Опасността е Европа да се превърне в затворен пазар, който произвежда скъпа храна, докато светът се храни от динамичните пазари на Азия и Латинска Америка.
Ако секторът не използва отсрочката, за да скъси веригите на доставка и да изгради брутално ефективна логистика, той ще остане заложник на високата си себестойност. „Крепост Европа“ може да ни пази отвън, но тя ограничава хоризонта ни отвътре, ако липсва стимул за иновации.
Липсата на „Пазарна власт“
Дори да сме спрели Меркосур и да сме запазили бюджета, фермерът се събужда днес със същия структурен дефект: той е притиснат в средата на веригата. Отгоре го натискат доставчиците на химия и техника, отдолу – търговските вериги. Политическата победа в Брюксел не промени икономическото съотношение на силите. Фермерът все още е в позицията на „приемащ цената“ (price taker).
Единственият устойчив изход е вертикалната интеграция. Ако спечеленото време не се използва за създаване на мощни пазарни структури, които да контролират преработката и търговията, ние ще продължим да бъдем суровинен донор. И тук не говорим за сдружаване на „петима братовчеди“ за общ трактор, а за изграждане на корпоративни гиганти, собственост на фермерите, по модела на западните кооперативи като Arla или Danish Crown, които диктуват цените, вместо да ги приемат.
Цената на изолацията
Не бива да забравяме и политическата цена. Земеделието спечели битката днес в ущърб на други индустрии, които губят пазари в Бразилия. Това създава напрежение. Една по-слаба европейска икономика означава по-малък бюджет на ЕС след 2030 г. Днешната победа на фермерите черпи ресурс от бъдещето, от който те самите зависят.
Присъдата
Спечеленото време е актив, който се обезценява с всеки изминал ден. То ни дава шанс за „контролирана трансформация“, вместо внезапен шок. Но ако не го използваме за технологичен скок, дигитализация и пазарна консолидация, през 2027 година ще бъдем на същия площад, със същите искания, но с още по-изчерпан ресурс, по-стари трактори и срещу общество, което вече няма да има търпението да ни слуша.
Ася Василева
