В публичното пространство отново се завъртя вечният въпрос: „Каква е националната цел на земеделието?“. Въпросът е правилен, но отговорите, които циркулират, издават фундаментално непознаване на икономическата логика на XXI век. Налага се тезата, че целта е „запазване на хората в селата“ и подкрепа на „хилядите малки срещу петте големи“. Тази реторика звучи социално справедливо и политически уютно. Но икономически тя е рецепта за бавна, гарантирана смърт на производствения капацитет на нацията.
Време е да назовем „Слона в стаята“: Българската аграрна политика в животновъдството е попаднала в капана на демографския популизъм. Ние субсидираме електорални единици, а не пазарни субекти. И докато продължаваме да бъркаме социалното подпомагане със стопанската инициатива, ще имаме статистика, пълна с „виртуални животни“, и магазини, пълни с вносно мляко.
Синдромът на „празния членски внос“
Основният разлом в сектора днес не е между зърнопроизводители и животновъди, а между професионалната индустрия и административната аристокрация. Втората група процъфтява върху тезата, че представителността се мери в брой членове, а не в пазарен дял. Това е опасна подмяна на пазарната логика с политическа аритметика.
Когато един браншови лидер заяви, че „пет индустриални фирми обезсмислят хиляди хора“, той всъщност признава провала на модела за субсидиране „на калпак“. Икономическата истина е, че в развитите пазари 20% от фермите произвеждат 80% от храната. Това не е „обезсмисляне“, това е ефективност. Опитът да се накажат ефективните животновъди чрез тавани на плащанията и модулирани ставки, за да се поддържа изкуствено животът на нископродуктивните, е форма на „икономически социализъм“. Той създава класа от „субсидийни зависими“, които не произвеждат за пазара, а за да отговарят на условията за допустимост.
Този модел създава перверзна екосистема, в която „селекцията“ се превръща в търговия с хартиени сертификати, целящи единствено достъп до по-висока ставка, без реален генетичен прогрес. Така асоциациите се превръщат в касиери на входа на субсидията и търговци на достъп до държавен ресурс, а не в двигатели на иновациите.
Тук е моментът да дефинираме ясно понятието „индустриализация“, което популистите превърнаха в мръсна дума. Когато говорим за индустриално животновъдство, ние не визираме бездушни транснационални корпорации. Ние говорим за онези български производители, които са изградили стопанствата си върху технологична дисциплина, биосигурност и данъчна прозрачност. Това са ферми – често семейни, но мащабни – които спазват стандартите, плащат осигуровки върху реални заплати и гарантират проследяемост на продукцията. Да противопоставяш тези пазарни и устойчиви субекти на „народа“ е манипулация. Защото именно те са гръбнакът на продоволствената сигурност, а не сивият сектор, който разчита на кешови разплащания и липса на ветеринарен контрол.
Социална политика в индустриален камуфлаж
Тук стигаме до корена на проблема – объркването на функциите. Да, обезлюдяването на селските райони е трагедия. Да, държавата трябва да има политика за задържане на хората там. Но това е социална политика, а не аграрна политика.
Когато се опитваме да решим демографски проблем чрез инструментите на Общата селскостопанска политика (ОСП), ние изкривяваме пазарните сигнали. Ако искаме да подкрепим бабата с петте кози или дребния стопанин в Родопите, това трябва да стане през социалните фондове или специализирани програми за планински райони, а не чрез изкривяване на пазара на мляко и месо.
Фундаменталната грешка е в третирането на животновъдството като рентна, а не като производствена дейност. При зърнопроизводството логиката на „плащане на площ“ има известен смисъл, защото земята е основният актив. Но животновъдството е производствен сектор. Неговата логика не е владеене на територия, а генериране на оборот, управление на стадо и ежедневна продукция. Когато държавата субсидира „глава добитък“ или „декар пасище“ без реална връзка с издоеното мляко или продаденото месо, тя финансира притежанието, а не производството.
Резултатът е ясен: имаме хора (на хартия), имаме животни (в регистрите), но нямаме суровина за мандрите. Индустрията е принудена да внася, защото „социалните фермери“ не могат да осигурят нито количество, нито постоянно качество, нито хигиена.
Капанът на „Малкия човек“
Защитниците на статуквото често използват кооперативите като панацея. Теоретично, кооперирането е пътят за малките. Но в българския контекст, без наличие на критична маса от професионални знания и капитал, кооперативите често се израждат в инструмент за контрол на пазарния достъп от страна на един лидер-патрон, вместо в инструмент за овластяване на членовете.
Истинската драма е, че този модел не помага на „малкия човек“. Той го заключва в капана на „субсидираната бедност“. Вместо да му се помогне да стане среден и ефективен, или да му се даде достоен изход от сектора, системата му хвърля спасителен пояс от помощи, които го държат точно над повърхността – достатъчно, за да не се удави, но недостатъчно, за да плува самостоятелно. Така той остава заложник на системата и на своите „представители“, които използват гласа му за политическа търговия.
Бъдещето е на продукта, не на електората
2026 година, с отварянето на пазарите и конкуренцията от Изток, няма да прости на този модел. Русия, Китай и Южна Америка не субсидират „начин на живот“, те субсидират тонове продукция. Ако България иска да има животновъдство, националната цел трябва да бъде преформулирана: Не „колко фермери имаме“, а „какъв пазарен дял държим“.
Нуждаем се от политика, която насърчава производството, технологиите и икономията от мащаба. Политика, която не се срамува от думата „индустриализация“. Защото само индустриалното производство може да гарантира продоволствения суверенитет на нацията. Всичко друго е скъпо платен социален експеримент, който завършва с вносно сирене на трапезата.
Ася Василева
