В момент, в който аграрният сектор е доминиран от външно напрежение – борсови сривове, климатични аномалии и административен натиск – инж. агроном Евелина Маринова избира да върне фокуса върху единствената променлива, която зависи изцяло от човека на полето: технологията. Нейната нова книга „Моите технологии – Рецепти за щастливо земеделие“ не е обикновен професионален наръчник, а споделен опит за прехода от „хазартното земеделие“ към управлението, базирано на наука, прецизен икономически анализ и лична отговорност.
Инж. агроном Евелина Маринова е професионалист, който не се вписва в удобните клишета. Възпитаник на елитната немска езикова гимназия в Ловеч и с формиран в Германия мироглед, тя пренася в българската практика една рядка комбинация от критичност и страст. През годините тя се утвърди като глас, който не се страхува да посочи системните дефекти – факта, че високите ренти, грешните инвестиции и технологичните дефицити често са резултат от собствените ни решения през изминалите години, а не само на външни фактори.
В този разговор с агр. Евелина Маринова търсим отговорите не в геополитиката, а в майсторлъка. Защо „щастие“ е професионален термин за агронома? Как се губи мярката в преследването на бързата печалба и защо знанието е единствената здрава основа, която ни предпазва от икономически сътресения и ни дава спокойствие в края на деня?
Агроном Маринова, вие сте добре позната в земеделските среди, но как се оформи този професионален път – от първия ви избор на агрономията до начина, по който днес мислите и работите в сектора?
Много лесно се оформи – с малко младежки ентусиазъм и много инат. Все пак съм искала да съм някой, не просто един от многото и да ви кажа в Ловешката елитна немска гимназия, която завърших, на никой и през ум не му минаваше да се занимава с проста работа като агрономията. Едно момиче спомена плахо, че и предлагат такова поприще в родното село, аз грабнах справочника да видя какво е това и веднага харесах описанието на професията. Дядо ми е бил кулак, учил е винарство в Германия, баща ми като се върнахме от ГДР от човек на изкуството се преобрази във фермер и вероятно имам и наследено любопитство към тази професия. Разбира се има и други подробности, но те просто са подсилили убеждението ми, че мисля в правилната посока. Следвах това, което искам да работя. И нито ден не съм съжалила. До 8-ми клас съм учила в бившето ГДР, там ме насочваха към журналистиката, виждайки критичния ми поглед и умението за изразяване, но връщайки се в България и вече по-голяма, някак не видях почва да развивам този свой талант ако не искам да си навлека неприятности. Тук само ще вметна, че един и същ обществен строй беше много различен на двете места, на които съм живяла. Разликата в манталитета е огромна и това не е оправдание.
Току-що от печат излезе книгата ви Моите технологии – Рецепти за щастливо земеделие. Аз лично я прочетох на един дъх. Какво ви накара точно сега да съберете опита си в книга и към кого е насочена тя?
За да се изразя деликатно – точно сега в сектора се натрупа огромно напрежение, като никой не осъзнава своя личен принос към картинката, а се цитират само външни фактори, на които не можем да влияем директно – цени, борси, суша, сега пък дойде киша , Меркосур и т.н. Или например постоянния вопъл за рентите, сякаш някой с указ ни ги е спуснал, а не сме си ги сами нагласили. Всички станаха глобални икономически анализатори, но никой не се впуска в задълбочен икономически анализ на собствените грешки или в технологични размисли, диспути и обмяна на опит – много рядко се случват и такива разговори. В крайна сметка от земята, от технологията, оттам ще дойдат доходите. Обущарят си гледа обувките, зъболекарят – зъбите, всичко останало дали им пречи или помага – то е второстепенно. Техният майсторлък е важен. Не знам кога ще го разберем това.
МОИТЕ Технологии – не съм открила аз топлата вода, но съм развила свой професионален мироглед и ясна позиция, критично приложение на науката и много практически опит. Всеки трябва да може да каже в своята практика също така „моите технологии“ – това е целта – всеки да работи гъвкаво, конкретно, на своята земя, със своите познания и усет за нея, базирани върху наука. Всеки трябва да си гледа първо неговата работа, това е основата. Да си погледне агрономията, разходите, инвестициите, природните дадености на местоположението – изобщо цялата си дейност да анализира. Това го пропуснаха някои през „златните“ за земеделието ни години и сега се пада отвисоко.
В нея говорите за технологии, но и за щастие – дума, която рядко присъства в професионалния аграрен речник. Защо решихте да ги съберете в едно? Какво означава „щастливо земеделие“ през погледа на практикуващ агроном?
Ами то е щастие. Който не работи в тази сфера, не е агроном или земеделски производител, няма да го разбере. Чувството вътре в теб е щастие когато се движиш из полето и знаеш какво правиш. Пърхащите пеперуди на щастие са неизменна част от работата – гледайки как поникват, растат и се развиват насажденията. Няма друго описание на това чувство. То е сравнимо само с любовта към най-милото. Като се зачетеш обаче в телефона или гледаш по телевизията хилядите глупости в ефир щастието отстъпва на безпокойство. Затова аз искам да покажа само малките стъпки, чрез които да го задържим за постоянно.
Какво е основното послание, което искате читателят да отнесе със себе си, след като затвори книгата?
Да мисли по същество за работата си и последиците от нея. Да се гордее, но и да не се възгордява. Да не похабява природата и собствените си ресурси. Да се учи и усъвършенства непрекъснато. Земеделието не е самоцел, то е отговорност, защото борави с огромния ценен ресурс на природата и има пряко въздействие върху целия човешки живот. По-точно върху живота на човечеството.
Илюстрациите правят силно впечатление. Как се роди идеята за тях и каква роля им отреждате в книгата?
Не е тайна, че в нашия бранш не се чете много. Четат се бързи новини, индикативни графици, реклами с промоции и т.н. Има по-заинтересовани, които вярват пък само на публикации в чуждестранни медии, после ги разказват и много хора оттам нататък ги преразказват и доукрасяват. Дори каталозите, които всички фирми печатаме като за световно, не се четат. Всеки предпочита да му се разкаже и покаже. Така разказваме на децата и за да ги приучим към четене детските книжки са илюстрирани най-красиво. Затова и аз реших да привлека вниманието с хубави илюстрации. В илюстрациите търсех красиво и закачливо обобщение на съдържанието. Пък като разглежда картинките, на човек може да му попадне погледа и на някое изречение и да прояви интерес.
Вие работите с фермери от години и познавате напрежението, умората и скептицизма в сектора. Според вас какво най-често липсва на хората на полето днес – знание, увереност или смисъл?
Всичко заедно, за съжаление. Аз говоря обобщително, но разбира се занимаващите се със селското стопанство са много различни, познавам стотици производители или някои по-скоро бизнесмени, всеки е различен, но аз визирам общата картина, която накрая се оформя. Знанията си липсват хронично, понатрупаха се с годините, но някак хаотично и бързо, непресяти и невинаги задълбочени. Скептицизмът си е наша изконна добродетел – невярващи, хулещи, все ни се струва, че някой иска да ни вземе залъка от устата. За смисъла писах в книгата. Ако не виждаш смисъла – не си за тук, не е това твоята сфера, не е това твоят живот. Избор се прави отговорно. Проблемът е, че всеки смята единствено забогатяването за смисъл, трудно българинът приема нормалния живот с работа и градивно постепенно израстване за смислен. Пак е манталитет.
В книгата присъства темата за мярката – не като отказ от развитие, а като избор как и докъде. Защо според вас тази мярка толкова често се губи в земеделието?
Във връзка с всичко казано дотук. Работим хазартно. Залагаме на всичко. Прекаляваме. С очакване за големия джакпот. В България това е обща закономерност от 90-те години насам. Това идва от факта, че не се задълбочаваме в нашата си работа, да анализираме грешки, да черпим добър опит, да правим планове – не само измислен бизнесплан за нови инвестиции – а истински план и бюджет за развитие в краткосрочен и дългосрочен план. Мярката идва със знанието и равносметката.
И накрая – ако тази книга попадне в ръцете на млад човек, който тепърва мисли дали земеделието е неговият път, какво бихте искали тя да му каже, без да го убеждава и без да украсява реалността?
Да учи. Да чете. Да мисли. Да гледа. Да вижда. Да е избрал това, защото то го прави щастлив.
