В условията на глобална геополитическа фрагментация и критични пропуски в националната продоволствена сигурност, дебатът около новия проект на Наредба № 3 придобива характера на системен арбитраж за оцеляването на държавата. Публикуваните данни от Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) очертават стряскаща диагноза: за последните четири години местното производство на мляко е спаднало с 25%, докато вносът е нараснал с 43%. На този фон институционалният натиск за въвеждане на доказана пазарна реализация като условие за подпомагане не е просто административна мярка, а последна линия на отбрана на хранителния суверенитет на България. Въпреки това, организираният отпор от страна на определени браншови кръгове разкрива дълбокия разлом между интересите на реалното производство и тези на структурите, функциониращи единствено в периферията на отчетността.
Пазарната анонимност като деструктивен фактор
Основният наратив, използван за блокиране на реформата, е защитата на фермера от „административната тежест“ при издаването на фактури. Професионалният анализ обаче изисква да се зададе един фундаментален въпрос: защо за един икономически субект документът за реализация на собствената му стока се интерпретира като „тежест“, а не като естествен завършек на производствения процес? В модерната икономика фактурата е „актът за раждане“ на продукта; отказът от нея или третирането ѝ като „влачене на документи“ индиректно потвърждава наличието на паралелна система, в която биологичният актив съществува само в регистрите, но не и на рафта.
Призивите държавата да „адаптира системите си“, вместо да изисква отчетност от производителите, представляват опит за дефокусиране на контрола, който пряко застрашава националното снабдяване. Истината е, че прозрачността по веригата е технически невъзможна, ако първичното звено остане в „сивата зона“ на анонимните доставки. Истинските животновъди – тези, които инвестират в ликвидност, труд и технологии – отдавна оперират със светли счетоводни документи. За тях Наредба № 3 не е тежест, а механизъм за изчистване на пазара от нелоялна конкуренция, която подбива цените чрез усвояване на публичен ресурс без реален икономически принос към националната трапеза.
Селекционната енигма: Защо „елитните“ стада не произвеждат храна?
Особено критичен за продоволствената сигурност е случаят с животните под селекционен контрол, за които държавата отделя най-високия ресурс под формата на субсидии и за които фермерите заплащат преки такси на развъдните организации. Тук се сблъскваме с уникален за европейската статистика парадокс: България поддържа огромен „елитен“ стаден актив, който по документи би трябвало да е носител на генетичен прогрес, но в реалността генерира нива на продуктивност, които са икономически абсурдни.
Когато браншови лидери от овцевъдния сектор заявяват готовност да съборят Наредба 3 в съда именно заради изискването за доказване на продукция, те индиректно признават провала на селекцията. Възниква логичният въпрос: как е възможно овце с претенция за висока селекционна стойност да не могат да покрият минималните прагове за млеконадой, които се изискват по Наредба 3? Ако една „селекционна“ овца не може да докаже пазарна реализация на мляко, която е в пъти по-ниска от средните европейски нива, то нейната подкрепа не е инвестиция в генетика, а чисто спонсориране на „фантоми“. Съпротивата срещу фактурата в овцевъдството е де факто признание, че селекционният модел се е превърнал в затворена система за генериране на такси върху субсидираната база, без ангажимент към реалната продоволствена сигурност на страната.
Институционалният избор: Суверенитет срещу лобистки зависимости
Призивите за протекционизъм, чути в парламента, не могат да бъдат реализирани без фундаментална промяна в модела на субсидиране. Държавата вече не може да си позволи лукса да спонсорира фиктивни структури в условия на икономическа криза и геополитическо разделение. Всеки евроцент, насочен към животно, което не произвежда храна, е откраднат ресурс от фермата, която реално храни обществото.
Българското земеделие се нуждае от нов обществен договор, базиран на принципа „субсидия срещу реален продукт“. Пътят към този договор минава през Наредба № 3. Опитът да се събори този регламент под претекст за „защита на фермера“ е всъщност опит за съхраняване на модела, който за последните 35 години доведе до критична зависимост от вноса. Навигационната прогноза за 2026 г. е категорична: или секторът ще приеме прозрачността като базов стандарт, или държавата ще продължи да финансира собствената си продоволствена деструкция, докато чуждата храна окончателно подмени българската на националния рафт.
Ася Василева
