Темата за „виртуалните животни“ се превърна в любимата политическа дъвка на всеки нов министър. Звучи скандално, носи популярност в социалните мрежи и създава илюзията за решителна „борба с мафията“. Но ако погледнем през очите на ветеринарните лекари и реалните стопани, картината е значително по-различна от ПР посланията.
Тестът с портфейла
За да разберем абсурда на административното вторачване, нека направим един прост експеримент, който ветеринарни специалисти от други страни отдавна са тествали в Европа. Извадете портфейла си и се опитайте да кажете точно колко стотинки имате в него, преди да го отворите. Всеки от нас борави с личните си средства по няколко пъти на ден и въпреки това статистическото разминаване почти винаги е поне 10%.
На този фон възниква логичният въпрос: защо очакваме от един фермер, който се грижи за стотици живи същества, подложени на естествени биологични процеси като раждане, болести или смърт, да има нулев процент административна грешка в система, която често технологично изостава от реалността? В земеделието разликата между „документа“ и „натурата“ често е въпрос на време за обработка на данните, а не на умишлена измама.
ПР акция в „институционален вакуум“
В момента секторът се намира в класически „институционален вакуум“. Срокът за задържане на животните по предходната кампания изтече, а новата кампания за заявления едва започна и процесите по очертаване и деклариране още не са приключили. Юридически погледнато, в този конкретен прозорец земеделецът има пълното право да не разполага с животни в обекта си, докато не заяви новите си намерения за подпомагане.
Провеждането на шумни проверки точно в този момент прилича повече на ПР театър, отколкото на реален контрол. Ситуацията е аналогична на това да глобите пътник, че няма билет за влак, докато той все още стои на перона и чака железопътната каса да отвори.
Капанът на технологичното спасение чрез GPS
ГПС контролът все по-често се прокламира като „дигиталното спасение“ на сектора. Важно е обаче да се уточни, че това е технология, проектирана за безкрайните ранча в Австралия, Нова Зеландия или САЩ, където стадата бродят на хиляди декари площ. В рамките на Европейския съюз и България регламентите са категорични: стопанинът е длъжен да вижда животните си всеки ден, най-малкото по линия на изискванията за хуманно отношение.
Иронията тук е забележителна – за ГПС контрол най-силно призовават именно тези субекти, които „чуват“ животните си само по телефона от столичните офиси и не познават местоположението на стадата си с месеци. ГПС проследяването е „мързелив контрол“, удобен за виртуални стопани. Реалният фермер е на пасището, а не пред монитора.
Единственото смислено решение: Плащане за продукция
Истината, която често се избягва в публичните дебати, е, че „виртуалното животно“ престава да съществува в момента, в който държавата смени философията на подпомагане. Проблемът се решава чрез спиране на плащанията „на глава“ и преминаване към плащане единствено за доказана реализация — „на литър мляко“ и „на килограм месо“.
- Виртуалното животно не дава мляко;
- Виртуалното животно не влиза в регламентирана кланица;
- Виртуалното животно не оставя данъчна и счетоводна следа.
Ако финансовата подкрепа е обвързана с фактурирана продукция през мандра или кланица, проблемът с фантомите в регистрите изчезва моментално. Остава въпросът защо браншовите организации и министерството систематично избягват този модел. Вероятно защото той е твърде прозрачен и не позволява ефектни ПР акции с качулки пред камерите.
Отвъд политическото жонглиране с цифри
Докато администрацията преследва „призраци“ из пасищата, държавата губи реалните си производители. Време е фокусът да се измести от броенето на ушните марки към измерването на реалната продукция на българския пазар. Всичко останало са кухи административни маневри, предназначени за публика, която никога не е влизала в обор, и служат единствено за прикриване на липсата на дългосрочна стратегия в животновъдството.
