От редакцията на специализиран земеделски вестник в Кунмин до селекционен център по говедовъдство край Пекин и оранжериите за зеленчуци в Юнан — какво видях в страната, която преди петдесет години изхранваше с мъка населението си, а днес изнася храна за света.
Един милион броя седмично
Пристигам в Кунмин в късния следобед. Домакините ми са от Yunnan Daily Press Group — медийната група, която обединява провинциалните издания на Юнан. Те ме посрещат любезно, обстойно, с онази китайска вежливост, която не е повърхностна, а внимателна. На вечерята, преди да започнем да говорим за програмата на пътуването, главният редактор господин Мин споменава между другото няколко числа. Вестникът – Yunnan Farmer, който ме е поканил, е специализиран селскостопански. Излиза веднъж седмично. Тиражът е един милион броя. В редакцията работят 700 души.
Слушам тези числа и не казвам нищо. Това е първото впечатление, което Китай ми оставя — преди да съм видяла поле, обор или оранжерия. Един аграрен вестник. Един милион тираж. Седемстотин души редакционен екип. За сравнение — целият български вестникарски пазар, заедно с всички издания, не достига такъв тираж за нито една седмица. А това е само едно издание на групата, специализирано само за земеделие. Само в една провинция от трийсетте провинции на Китай.
Това число казва нещо, което статистиките за брутен вътрешен продукт и износ не казват. То казва, че китайската държава се отнася към информираността на фермера като към инфраструктура — нещо, което се изгражда, поддържа и финансира, защото без него останалата инфраструктура не работи. Един милион селски стопани в Юнан получават всяка седмица в ръцете си цени на торове, прогнози за времето, нови сортове, агрономически указания, обяснения на държавни политики. Не на дисплея на телефона. На хартия. Защото на село хартията все още е по-сигурна от интернета.
Това усещане — че се намирам в страна, където земеделието е държавна работа в дълбок и систематичен смисъл — ще ме придружава през цялото пътуване. Първата му потвърдителна точка е следващата сутрин, след самолета за Пекин.
Безупречната чистота на 1 300 крави
Първото, което усещаш, когато влезеш в Beijing Dairy Cattle Center, е миризмата. По-точно, нейното отсъствие. В обор с хиляда и триста крави няма миризма на обор. Подовете са измити, въздухът се обновява чрез вентилационна система, всеки работник носи стерилни обувни калцуни. Госпожа Чан, ръководител на центъра, ни разяснява спокойно, без да повишава глас. Преводачът превежда. На минута чувам две числа: 1 300 елитни говеда. 270 бика. После още едно: 158 души персонал, предимно научен. Това е съотношението на високотехнологичното земеделие — повече техника, повече стандарти, по-малко хора.
BDCC е създаден през 1973 г. с държавна подкрепа. Днес е на пълна самоиздръжка — подразделение на държавния холдинг Beijing Sanyuan Group. Тук се извършва селекция на четири породи: Холщайн, Лимузин, Абърдин Ангъс, Симентал. От всеки бик се събират по 400 дози семенна течност годишно. Целият процес е автоматизиран. Всяка доза се проверява стриктно преди да тръгне към фермера. Годишно центърът продава 3,5 милиона дози най-висококачествена семенна течност на китайските стопанства.
Това число — три и половина милиона дози — заслужава да остане в съзнанието малко повече. То означава, че един център край Пекин снабдява практически цялото китайско промишлено говедовъдство със селекционен материал на световно ниво. Това не е база, това е инфраструктура.
Науката като гръбнак
BDCC не работи самостоятелно. Той е част от много по-голяма мрежа, чийто център е Китайската академия за земеделски науки (CAAS) — национална научна структура, основана през 1957 г. в Пекин. Числата, които служителите на академията споменават с професионално спокойствие, са трудни за побиране в съзнанието. CAAS има 11 207 души персонал, 19 академици, 6 896 докторанти, 550 научни платформи, 119 експериментални бази из цялата страна. Към нея са структурно прикачени 45 научни института, 36 от които пряко подчинени, девет — съвместни с местни правителства или университети.
От 2013 г. насам в Китай работи Програмата за иновации в земеделската наука и технологиите (ASTIP), която е директно подкрепена от централното правителство. Логиката й, обяснена от заместник-президента на CAAS Танг Хуадзюн, е практична: селекцията на нов сорт растение отнема пет до осем години, селекцията на нова порода животни — петнадесет до двадесет. Без устойчиво и непрекъснато финансиране тези резултати никога не идват. ASTIP осигурява именно това — стабилни, дългосрочни средства, координирани с петгодишните планове на държавата. Първата фаза от 2013 до 2015 г., втората от 2016 до 2020 г., третата течаща в момента.
Това е, което в България обикновено наричаме „наука в подкрепа на производството“ — но без държавно решение действително да я изградим. CAAS е този мост, който ние от десетилетия повтаряме, че ни трябва, без да направим. Резултатът се вижда: ето тук, в обора край Пекин.
Числата на по-голямата картина
Преди да продължа към следващата спирка, нека дам мащаба, защото без него това, което следва, изглежда абстрактно. Средният годишен доход на селски жител в Китай за 2024 г. е 23 119 юана — около 3 000 евро. През 2008 г. същият доход е бил 4 761 юана (около 615 евро). За шестнадесет години — почти петкратен ръст. В окръзите, които са били извадени от бедност, доходът все още е по-нисък: 12 384 юана годишно (около 1 600 евро). Това не е европейски стандарт, но е стабилност, която преди двадесет години не съществуваше.
Зад този ръст стои конкретна държавна архитектура. Всяка година Държавният съвет на КНР издава така наречения „Документ номер 1“ — приоритетен документ, който определя посоката на земеделската политика за годината. От 2004 г. насам в Китай работи система от четири основни субсидии: директно подпомагане на зърнопроизводителите, компенсиране на производствените разходи (когато горивата и торовете поскъпват), субсидия за висококачествени семена, субсидия за модерна техника. Само през 2008 г. общата сума на тези субсидии беше 103 милиарда юана (около 13,3 милиарда евро). Тази политика продължава да се развива, а механизацията на китайското земеделие днес е почти пълна.
Към края на април 2021 г. в Китай има 2,259 милиона земеделски кооператива. През 2007 г. бяха 26 хиляди. Тоест за петнадесет години — осемдесет и шест пъти повече. Колко от тях са „истински“ в западния смисъл, е въпрос, на който самите китайски изследователи не дават еднозначен отговор. В провинция Юнан, където отивам на следващата ми спирка, 36,4 процента от селските домакинства участват в кооператив.
Розовите полета и зелените реки
В провинция Юнан, в югозападния край на Китай, ландшафтът е разделен на два пласта. Първият — открити полета с рози, разсадени по терасите на хълмовете на надморска височина между 1 500 и 2 000 метра. Това са храстови, многогодишни рози, които цъфтят един път годишно през април и май. Не отиват за парфюм, както в българската Розова долина. Тук сортовете „Дианхун“ и „Бицзие Мейгуй“ се отглеждат за храна — от тях се правят т.нар. flower cakes, китайски тестени изделия с пълнеж от рози, които през последното десетилетие станаха национален подарък за празници.
Площта с рози за храна в Юнан надхвърля 6 000 хектара, икономическият ефект е около 740 милиона юана годишно (около 96 милиона евро). Цената на килограм рози за храна е скочила от 8-9 юана (около 1,15 евро) през 2008 г. до 25-30 юана (около 3,60 евро) през 2013 г. — троен ръст за пет години. Оттогава индустрията продължи да расте — площите се удвоиха, кооперативите се умножиха, а средният доход на фермер с 2 му розова плантация в Бадзие е около 50 000 юана годишно (около 6 500 евро). Кооператив Бадзие, един от най-старите в индустрията, е създаден през 2008 г. и към момента има 197 члена, обработващи 1 000 му площ — около 67 хектара (1 му в Китай е приблизително 670 квадратни метра, или една петнадесета от хектара).
Вторият пласт на ландшафта — оранжериите. И те са навсякъде, особено около градовете, и са като дълги бели реки, които продължават с километри. Но те не са за рози. Те са за зеленчуци: домати, краставици, чушки, листни салати, лук. Юнан е една от петте големи бази за търговско производство на зеленчуци в Китай, с над 530 хиляди хектара зеленчукови насаждения и годишно производство от единадесет милиона тона. Зеленчуците се изнасят за Тайланд, Виетнам, дори за Близкия изток. Окръг Тонгхай продава тридесет и шест процента от своята зеленчукова продукция в чужбина.
Какво държавата дава, какво взима
В разговорите с местни фермери и представители на компаниите се изяснява общата схема. Земята остава държавна — в Китай частната собственост на земеделска земя не съществува, фермерите получават „договорни права на ползване“ за тридесет години, които наскоро бяха удължени с още тридесет. Държавата строи инфраструктурата — лабораториите, оранжериите, складовете, пътищата. След това компания, обикновено свързана с местното правителство, наема инфраструктурата срещу годишна такса от около 278 000 до 417 000 щатски долара (приблизително 260 000 до 390 000 евро).
Фермерите влизат в системата чрез кооператив. Кооперативът преговаря с компанията за изкупни цени, за качествени стандарти, за технологична подкрепа. Фермерът получава семена и препарати на преференциални цени, а в някои случаи безплатно. Получава и обучение, технически консултации, понякога обща инфраструктура — напоителни системи, сушилни камери, хладилни складове. Преди беритба компанията поема ангажимент да изкупи продукцията на договорена цена.
Това, което не се казва в нито един от разговорите ни, е колко точно остава в края на годината на конкретния фермер. Числото варира — от регион до регион, от компания до компания, от модел до модел. От публичните данни може да се изведе следното: в село, което преди десет години живееше с по няколкостотин евро годишен доход на домакинство, сега доходите се движат в порядъка на 900 до 2 800 евро годишно за стопанство с около 5 до 10 му засадена площ (333 до 670 квадратни метра, тоест съвсем малки парцели). Това е стабилност, която замести предишната несигурност, но не е богатство.
Логиката на системата
Логиката на китайския модел е проста по форма и сложна по приложение. Държавата поема онези рискове, които пазарът сам не може да поеме: големи инвестиции в инфраструктура, с дълъг период на възвръщаемост; селекция на породи и сортове, която изисква десетилетия упорита наука; гаранция за изкупуване, която освобождава фермера от рулетката на колебливи цени. Компанията внася капитал, маркетинг, дистрибуция. Фермерът внася труд и местно знание.
В замяна държавата поставя условия. Качество, отговарящо на национални стандарти. Производство по предписани технологии. И, разбира се, политическа лоялност, въпреки че в разговорите с нас този аспект не се споменава директно. Самите китайски изследователи не премълчават проблемите. Едно проучване от 2017 г., което посещава петдесет кооператива из цял Китай, заключи, че мнозинството от тях не са „истински“ кооперативи в международния смисъл — някои са фалшиви, други са де факто частни предприятия с фермерска фасада, трети са преобразували се в други форми. Но дори и при това положение, средните доходи на участващите фермери са значително по-високи от тези на независимите производители.
Тук обаче трябва да се каже нещо, което в българските разговори за кооперативите се пропуска систематично. Кооперативът в китайската система не е само пазарна структура. Той изпълнява едновременно три функции, които в западноевропейския смисъл са разделени. Първо — пазарна. Преговаря с купувачи, доставчици, банки от името на дребни стопани, които поотделно нямат тежест. Второ — институционална. Замества онова, което не може да се направи открито. Земята в Китай не може да се приватизира по идеологически причини, но „правата на управление“ могат да се прехвърлят. Кооперативите и свързаните с тях предприятия наемат тези права от много стопани и оперират голяма обща площ — резултатът прилича на голяма частна ферма, без формално да е приватизация. Трето — административна. Кооперативът е предавателно звено между централната политика и селото. Когато държавата иска да въведе нов сорт, нова технология, нов екологичен стандарт, тя не говори с милиони стопанства поотделно. Говори с десетки хиляди кооперативни председатели, които после говорят с членовете си. Това е инструмент за приложение на политики, не само за организация на пазара.
Това тройно предназначение обяснява защо държавата финансира създаването на нови кооперативи с такъв размах — защо плаща годишно около 290 милиона щатски долара (около 270 милиона евро) в субсидии, защо ги интегрира в кампаниите си за намаляване на бедността, защо отчита тяхното развитие в показателите за работа на местните чиновници. Кооперативът не е спонтанна организация на фермери. Той е инструмент на държавна политика. Това не означава, че не работи в полза на фермера — често работи. Но означава, че когато го разглеждаме като модел, трябва да виждаме цялото му устройство, не само частта, която ни харесва. В българските аграрни разговори кооперативът често се представя като самостоятелно решение — обединяват се хора, обединяват се сили, всичко се оправя. В реалността, която виждам в Юнан, кооперативът работи именно защото зад него стои държавна архитектура — субсидии, инфраструктура, наука, информация, политическа воля. Извадете един от тези елементи, и резултатът се променя. Извадете два, и не остава нищо.
Какво донасям със себе си
Връщам се в България с няколко мисли, които искам да формулирам внимателно. Първо, китайският модел не е модел, който България може да копира. Политическата система е друга, мащабите са други, историческата траектория е друга. Да копираме китайските институции в българския контекст би било нелепо и обречено.
Второ, това, което видях, поставя пред мен въпрос, на който не мога да отговоря веднага. Аз винаги съм защитавала свободния пазар като най-добрата координация на икономическата дейност и продължавам да го правя. Но в Китай видях нещо, което усложнява простата формулировка „пазар срещу държава“. Видях държава, която не замества пазара, а създава условия, в които пазарът да работи в области, където иначе не би работил — селекционна наука с двадесетгодишен хоризонт, гарантирано изкупуване на продукцията, мащабна инфраструктура за дребни производители. След това фермерът сам решава дали да влезе в системата, дали да остане в нея, как да преговаря в нейните рамки. В това има пазарни елементи, и то много.
Хайек, един от най-силните защитници на пазарната икономика през ХХ век, в късната си кариера признаваше, че пазарът работи не въпреки правилата, а заради тях — заради рамката от правни и институционални условия, които правят свободната размяна възможна. В Китай тази рамка е по-силна, отколкото бихме очаквали в стопанство, наричащо себе си социалистическо. В България — по-слаба, отколкото очакваме в стопанство, наричащо себе си пазарно.
Това не е аргумент срещу свободния пазар. Това е въпрос — пред кой и в какво пространство трябва да работи българската държава, за да създаде условия, в които пазарът на нашето земеделие да работи реално, а не само „да върти едни пари“. Сегашната ситуация на българското поле — тридесет и пет процента от стопанствата ликвидирани за пет години, цени на пшеницата от 2008 г. при разходи от 2026 г., младите хора отиват към градовете или в чужбина — не е резултат от свободния пазар. Тя е резултат от това, че никой не пое онези функции, които пазарът сам не може да поеме.
Госпожа Чан в Пекин ни изпраща с лек поклон и една фраза, която преводачът превежда: „Качественото земеделие се прави с търпение и с подкрепа.“ В розовите полета и зеленчуковите оранжерии в Юнан виждам същото в действие. Какво от това ще донеса с мен в България е въпрос, на който отговор търся, не давам. Засега имам само едно усещане — че разговорът у нас за това какво трябва да прави държавата в земеделието е много по-беден, отколкото действителността изисква.
Ася Василева
