В графиката на Европейската комисия страната ни излиза първа по приемане на едногодишните еко-схеми и почти последна по многогодишните агроекологични ангажименти. Този парадокс има две обяснения. И двете говорят повече за системата, отколкото за фермерите.
Един от документите на Главна дирекция „Земеделие и развитие на селските райони“ на Европейската комисия, публикуван на 28 април 2026 г., съдържа графика, която показва каква част от земеделската земя във всяка страна членка е покрита от двата основни инструмента за екологично подпомагане в сегашната Обща селскостопанска политика. Графиката е техническа и не предизвика особено внимание в българската преса. Заслужава го обаче.
Държавите са подредени по покритие, а ивиците са в два цвята — едната за еко-схемите (едногодишни доброволни мерки), другата за агроекологичните и климатични ангажименти (многогодишни контракти за пет години). За българския читател, който отделя минута да я разгледа, картината е особена. България е сред първите в Европейския съюз по приемане на еко-схемите — около седемдесет процента от земеделската земя в страната е покрита от тях, при средно за ЕС шестдесет и един процент. Но България е почти на дъното за многогодишните агроекологични ангажименти — стълбчето е едва видимо, под пет процента, при средно за ЕС дванадесет процента.
Тоест в България едни и същи фермери, на едни и същи стопанства, активно влизат в едни мерки, но избягват други. Защо. Отговорът има две части. Първата е институционална и публично призната. Втората е по-деликатна, не може да се каже директно, но може да се опише чрез това, което самата Европейска комисия пише в техническия си документ.
Какво представляват двете системи
Преди да обясним парадокса, кратко уточнение какво представляват двете категории мерки и в какво се различават.
Еко-схемите са едногодишни доброволни мерки, въведени за първи път в програмен период 2023-2027. Земеделец, който избере да участва, поема ангажимент за дадена година — например да отглежда определени смесени култури, да поддържа постоянни пасища без обработка, да остави определен процент непродуктивна площ, да намали използването на пестициди, да прилага органично торене. В края на годината, ако е изпълнил ангажимента и представи нужните документи, получава плащане. На следващата година може да поднови, да промени, или да се откаже без последствия. Логиката е улеснено влизане и излизане.
За Кампания 2024 г. бюджетът на еко-схемите в България беше 203,6 милиона евро, разпределени между осем еко-схеми. Това е значителна сума — около двадесет и пет процента от целия бюджет за директни плащания за годината. Тя се усвоява почти изцяло. Ставките варират от шейсет и пет евро на хектар при обработваемите земи до близо седемстотин евро на хектар при някои специфични дейности по биологичното земеделие на трайни насаждения.
Агроекологичните и климатични ангажименти, познати в българското законодателство като интервенции по мярка „Агроекология и климат“, са многогодишни — обикновено за период от пет години. Те са по-сериозен ангажимент, носят по-високи плащания на хектар, но и по-сериозни задължения. Земеделец, който влезе в такава мярка, се ангажира за пълните пет години и трябва да поддържа дейностите през целия период. При прекъсване има задължение да възстанови получените средства.
За Кампания 2025 г. Държавен фонд „Земеделие“ изплати 40 086 681 лева — около двадесет милиона евро — на 2822 фермери по агроекологичните интервенции. За сравнение с еко-схемите, които получават над двестате милиона евро на бюджет годишно от около двеста хиляди стопанства, агроекологичните мерки получават десет пъти по-малко пари и обхващат стотина пъти по-малко стопанства. Това е стълбчето в графиката.
Първото обяснение — рентните договори
Защо толкова малко стопанства влизат в многогодишните мерки. Отговорът е структурен и засяга цялото българско земеделие, не само екологичните мерки. Той се нарича едногодишен рентен договор.
Около деветдесет процента от обработваемата земя в България се обработва от стопанства, които я наемат от собственици, не от такива, които са собственици. Това е резултат на земеделската реформа от деветдесетте години, която върна земята на стотици хиляди дребни наследници, но остави обработването в ръцете на големи стопанства. Връзката между двете е рентният договор.
Значителна част от тези рентни договори в България се сключват на годишна база. Една година — за следващата стопанска година. След жътвата собственикът решава дали да поднови, да повиши рентата, или да даде земята на друг арендатор, който предлага повече. Тази практика е разпространена, защото отразява несигурността на пазара на земя — никой не иска да се ангажира дългосрочно, и собствениците предпочитат свободата да преоценяват годишно.
За еко-схемите това не е проблем. Еко-схемата е едногодишна — фермерът поема ангажимент за земя, която обработва тази година, изпълнява го, получава плащане, и въпросът е приключен. Дали следващата година ще обработва същата земя или друга, не променя нищо.
За многогодишните агроекологични ангажименти това е смъртоносно. Земеделец, който поема петгодишен ангажимент върху определена земя, трябва да я обработва точно по тази мярка през всичките пет години. Ако след две години арендодателят реши да повиши рентата неприемливо или да даде земята на друг, ангажиментът се руши и фермерът трябва да възстанови получените средства до момента. Рискът е твърде голям при едногодишен рентен договор. Затова в многогодишните мерки в България влизат основно тези, които работят на собствена земя — дребни биологични производители, специализирани стопанства в планинските и природните територии, някои семейни ферми. Не и масовите зърнопроизводители на наета земя.
Това е институционалното обяснение. То е структурно, проверимо, и не може да бъде поправено само през ОСП — то изисква промяна в самия пазар на земя в България. И не е тайна. Същият проблем е причината защо инвестиционните мерки от Програмата за развитие на селските райони традиционно имат ниско приемане в България — никой не инвестира в техника или сгради на земя, която утре може да изгуби. Това е известно на всеки, който работи в сектора. Не е известно публично извън него.
Второто обяснение — какво пише Комисията между редовете
Високото приемане на еко-схемите в България има и втора страна, по-деликатна. За да се обсъди публично, трябва внимателно подбрани думи. Затова нека започнем с това, което самата Европейска комисия пише в техническия си документ.
На страница шестнадесет в документа, в раздела за мониторинг и контролируемост, Комисията описва три уязвимости в сегашната система за проверка на еко-схемите. Първата уязвимост — сложност на интервенциите, която увеличава точките за контрол и риска от грешки. Втората — слаби системи за управление и мониторинг. Тук Комисията дава конкретен пример, който заслужава да се цитира точно: „Един пример за слаби системи е, когато верификацията разчита твърде много на самодекларации или на ex-post документни проверки, които заместват своевременната проверка на място или дигиталното доказателство.“ Третата уязвимост — ограничената възможност за мониторинг със спътниковите системи, която обвързва държавите членки да разчитат на традиционни проверки на стопанствата.
Това е официално европейско признание, че сегашната система за проверка на еко-схемите има структурна уязвимост. Когато плащанията се правят срещу декларации и документи, а не срещу реални проверки на полето или дигитални доказателства, рискът от грешки нараства. Думата „грешки“ в езика на Комисията е дипломатично понятие, което покрива както ненадеждни декларации, така и документация, която не съответства на реалната практика. Самата Комисия добавя, че „първоначалните резултати от качествените оценки на държавите членки на Системата за мониторинг по площ след първите две години прилагане предполагат корелация между немониторируемостта на условията за допустимост и ангажиментите със спътникови изображения, от една страна, и по-високия процент грешки, открити както в допустимата площ, така и в прилагането на практики, от друга.“
Да преведем това на по-прост език. Комисията казва, че там, където проверките не могат да се правят със спътници и трябва да се разчита на документи и декларации, процентът на установени несъответствия е по-висок. Тоест документалният модел на проверка позволява несъответствия, които моделът на спътников мониторинг не позволява.
В българската система за еко-схеми проверката се основава главно на представени документи — фактури за закупени препарати, декларации за извършени практики, регистри за обработки. Спътниковият мониторинг е въведен, но за много от практиките не е достатъчно прецизен. Реалните проверки на полето са относително малък брой — Държавен фонд „Земеделие“ работи с риск-базиран подход, който означава, че повечето стопанства не се проверяват физически в дадена година. Тоест огромната част от плащанията се прави срещу документи, не срещу проверки на полето.
При такава архитектура съществува структурен риск, който самата Комисия признава. Той не е спекулация, а описание на свойствата на системата. Когато дадена екологична практика се документира с фактура за закупен материал — например биологичен препарат, който струва малко на пазара, или семена за междинна култура — а плащането срещу нея е няколкостотин евро на хектар, връзката между документ и реална практика на полето не винаги е здрава. Това е същата уязвимост, която Комисията описва технически.
Защо това е важно сега
Защо тези два слоя на обяснение имат значение точно сега. Защото от 2028 г. европейският модел се променя — както описахме във вчерашната статия. Сегашните еко-схеми и многогодишни агроекологични ангажименти се сливат в един общ инструмент, наречен агроекологични и климатични действия, или АЕКД. И принципът на проверка също се променя.
Документът на Комисията активно препоръчва преминаване към резултатно-базирани схеми — мерки, при които плащането се прави не за изпълнение на правила, а за реално постигнат екологичен резултат. Ако фермер се ангажира да поддържа пасище с биологично разнообразие, то се плаща, ако реално в пасището присъстват определен брой характерни видове растения. Не за това, че е представил документи и не за това, че е декларирал спазване. За това, че резултатът е там.
Германия вече прилага такава схема в шест провинции, и резултатите са измерени — в Долна Саксония броят на птичите видове е нараснал с тридесет и пет процента шест години след въвеждането. Тоест системата работи, когато е резултатно-базирана.
Тази промяна е добра новина за фермерите, които реално прилагат екологични практики. Тя е лоша новина за модела, който описахме — където плащанията се правят срещу документация без задълбочена проверка на полето. Резултатно-базираната схема не може да се документира с фактура. Или резултатът е там, или не. Това разделя сектора. Тези, които реално правят екологично земеделие, ще получат по-високи плащания. Тези, които са разчитали на документалното покритие, ще видят сегашния си модел на приходи да изчезва.
За многогодишните ангажименти се очаква от 2028 г. да станат по-достъпни — Комисията препоръчва държавите членки да позволяват по-кратки многогодишни срокове за някои практики, и да използват комбинации от едногодишни и многогодишни мерки в рамките на един общ инструмент. Това може да реши частично проблема с рентните договори, но не напълно. Структурният проблем на пазара на земя в България няма да се реши с европейски мерки. Той е национален.
Какво следва от тази картина
Тази статия описва нещо, което не е скандал, но е сериозно. Българското земеделие участва в европейските екологични мерки по специфичен начин. Активно в плитката, документална част на системата. Минимално в дълбоката, обвързваща част. Това отразява две неща — институционалната реалност на пазара на земя, и структурните характеристики на сегашния модел на проверки и плащания.
От 2028 г. правилата ще се променят и моделът ще се накланя към резултатно-базирани мерки, при които документалното покритие няма да работи. Това не означава автоматично, че България ще загуби — означава, че сегашният модел трябва да се преоформи. Същата сума европейски пари може да тече към сектора, но при условие че има реални екологични резултати, а не документация за тях.
Преходът от 2028 г. ще раздели сектора. Едни стопанства ще се адаптират, ще преминат към реални екологични практики, и ще получават плащания за резултати. Други ще видят сегашния си модел на приходи да изчезва. Кой ще бъде в коя група, зависи от това какво ще се случи в следващите осемнадесет месеца — времето, в което българското министерство на земеделието трябва да проектира новия си стратегически план за периода 2028-2034.
Българската политика и медии засега не обсъждат този преход. Това е разбираемо — той е далечен, технически, и не предизвиква емоционални реакции. Но точно затова си струва да се обсъжда. Решенията, които ще се вземат в кабинетите на министерството през следващите месеци, ще оформят какво ще представлява българското земеделие през следващото десетилетие. И кои стопанства ще бъдат печеливши, кои ще бъдат губещи. Тиха работа, която заслужава внимание.
Третата статия от тази поредица ще опише какво конкретно ще се промени за българския фермер от 2028 г. — какви нови инструменти ще има на разположение, какви рискове ще възникнат, и как може да се подготви.
