Стоян Чуканов и новата стратегия на ЕС: от регионални биомасови хъбове до 2,7 трилиона евро годишен оборот. И защо в България темата звучи като поредния семинар
В българското земеделие думата „биоикономика“ има особена съдба. Тя се появи преди десетилетие в стратегически документи на министерството, превърна се в задължителен термин за всеки европейски проект, и постепенно беше обзета от консултанти, които организират семинари, обясняват общи концепции, печелят такси, и оставят земеделците с впечатлението, че става дума за нещо неясно, което се отнася за някой друг. Резултатът е парадокс. Темата, която в момента в Брюксел е една от трите централни оси на новата ОСП за 2028–2034 г., в България обикновено предизвиква иронична усмивка от страна на хората, които работят на полето.
Тази иронична усмивка е заслужена в частта си — българското говорене за биоикономика обикновено наистина е празно. Но е грешно като оценка на самата концепция. Биоикономиката е реална, работеща, печеливша рамка, която вече дава приходи на стотици хиляди стопани в Западна и Северна Европа. Това, че у нас тя е била дискредитирана от лошото си представяне, не означава, че не съществува. Означава нещо друго — че трябва да се обясни честно, без европейския жаргон и без рекламните брошури.
Какво представлява биоикономиката, ако се вгледаш в едно стопанство
Най-простият начин да се разбере биоикономиката е да се погледне към едно конкретно земеделско стопанство. То произвежда нещо — пшеница, грозде, мляко, месо, плодове. То генерира и нещо друго — слама, лозови пръчки, винарски утайки, оборски тор, костилки, кори, отрязъци от резитба. Това второ нещо в българската стопанска практика обикновено се смята за отпадък. Изгаря се на полето, изхвърля се, или в най-добрия случай се продава като фураж или евтина биомаса за горене.
Биоикономиката тръгва от тезата, че това второ нещо не е отпадък. То е страничен продукт. Разликата между двете е принципна. Отпадък се изхвърля. Страничен продукт има стойност, която просто не е извлечена. И задачата на биоикономиката е да направи тази стойност извлекаема.
Принципът, който ръководи това извличане, се нарича каскада. Стоян Чуканов, който е президент на Секцията „Земеделие, развитие на селските райони и околна среда“ в Европейския икономически и социален комитет, го формулира така — храната и фуражите остават първи приоритет, но след тях, преди да се стигне до изгаряне, биомасата може да премине през няколко степени на стойност. От нея могат да се извлекат материали, опаковки, химикали, биоразградими пластмаси, биоторове, биогаз, и едва на последно място — енергия. Всяка от тези степени дава приход.
Чуканов добавя нещо важно — става дума за разглобяване на компонентите на биомасата на нейните съставни и сглобяване на нови комбинации от тях. Това звучи технологично, но в практиката означава просто следното. Една царевична слама може да се използва за фураж, или за енергия чрез горене. Но може и за производство на биоразградими опаковки за храни. Или за компонент в биоторове. Или за биохимикали, които заместват петролни продукти. Различните употреби имат различна икономическа стойност. Биоикономиката е дисциплината, която намира най-високата.
Брюкселската рамка
На 27 ноември 2025 г. Европейската комисия прие нова Стратегия за конкурентоспособна и устойчива биоикономика на ЕС — продължение на стратегиите от 2012 и 2018 г. Числата, които представи, са значителни. Биоикономиката в ЕС според разчетите на Комисията генерира 2,7 трилиона евро годишен оборот. Заетите в свързани сектори са 17 милиона души — около 8% от заетостта в Съюза. По-широки разчети на Съвместния изследователски център, които включват и услуги, говорят за между 42 и 60 милиона работни места в широко разбраните био-релевантни сектори.
Самата биомаса, с която работи системата, е огромна по обем. Само от селското стопанство в ЕС се произвеждат около 956 милиона тона суха маса годишно. От тях 514 милиона тона са основни продукти — зърно, плодове, фураж. Останалите 442 милиона тона са остатъци — слама, листа, стъбла, кори. Голяма част от тези 442 милиона тона остатъци остават неизползвани. Изгарят се, заорават се, изхвърлят се. Чуканов го формулира така — става дума за приблизително 27% от общата биомаса, която в момента се връща на полето или се изгаря.
Новата Стратегия предвижда няколко конкретни инструмента. Първо — създаване на регионални биомасови хъбове, особено в страните от Централна и Източна Европа, в които биоикономиката е по-слабо развита. Второ — Група за инвестиционно внедряване на биоикономиката, която ще координира публично и частно финансиране. Трето — биотехнологични актове, които да опростят регулаторната среда за бизнес. Четвърто — изрично включване на биогаза и биометана като централен елемент на кръговата икономика. Пето — поне частично преразглеждане на правилата за обществени поръчки, за да създаде ранно търсене за продукти на биоснова.
Какво представлява един биомасов хъб
Биомасовият хъб е централна идея на новата стратегия и заслужава отделно обяснение, защото в български текстове обикновено се описва общо. Хъбът е регионално съоръжение, което събира страничните продукти от стопанствата в радиус от десетки километри, преработва ги, и ги пуска на пазара като продукти с по-висока стойност. Стопаните, вместо да изгарят сламата си или да хвърлят винарските утайки, ги предават на хъба и получават приход за тях. Хъбът прави инвестицията в преработката, която отделното стопанство не може да си позволи.
Чуканов го описва така — вместо всеки фермер да изгаря нещо някъде, един хъб събира, агрегира и преработва материала, и така дава на стопаните допълнителен поток от приход. Той настоява, че хъбовете трябва да бъдат частни инициативи, не държавни структури. Идвам от частния сектор, казва Чуканов, и насоките от горе надолу не винаги са добре приети. Това, което се иска, е по-добро регулиране, не повече регулиране.
Това различава неговия подход от стандартната българска интерпретация на европейските теми. У нас „хъб“ обикновено се чете като „проект, който се финансира от ОПИК или ПРСР, за да се изгради сграда, в която ще има семинари“. В оригинала на Стратегията хъбът е икономически субект, който купува биомаса от стопаните, преработва я, продава я с печалба, и оцелява на пазара. Държавата помага с регулаторна рамка и с инвестиционен капитал в началото. Не я управлява.
Реалните примери
Биомасовите хъбове не са теоретична концепция. Те работят в Европа от години. В скандинавските страни, особено в Швеция и Финландия, дърводобивната биоикономика е изградила цели региони — едно дърво вече не се отсича просто за дървен материал, а се разделя на компоненти, които отиват в строителство, в хартия, в биохимикали, в енергия. Чуканов нарича това „no-brainer“ — изглежда очевидно, но е резултат от три десетилетия инвестиции и регулации.
По-интересни за българския контекст са примерите от земеделието. В Италия има стотици селскостопански биогазови инсталации, в които стопани от един регион доставят оборски тор и странични продукти от различни производства, и срещу това получават както приход, така и възвратен поток от обработен дигестат, който е по-качествен биоторов компонент от свежия тор. По данни на Европейската биогазова асоциация около 67% от биогазовото производство в ЕС идва от земеделски източници, и около 64% от биометана. Това означава, че за земеделски стопанин в Италия, Германия или Франция биогазовата инсталация в близкия регион е реален пазарен играч, на когото той продава или предава материал.
Френският модел е друг — там кооперативи на лозари във винарските региони са изградили обща преработка на винарски утайки, гроздови семки и люспи, които се превръщат в биохимикали за козметичната и хранителната индустрия. Германският модел се движи от частни компании, които агрегират остатъци от пшеница и царевица в централизирани мощности за биобазирани материали и опаковки. Австрийският и швейцарският модел са най-децентрализираните — много малки регионални хъбове, всеки обслужващ 30–50 стопанства.
Това, което обединява работещите примери, е следното. Те не са национални централизирани структури. Те са регионални, близо до източника на биомаса. Те не се управляват от държавата. Те имат частна икономическа логика. И те са инвестирали в логистика — събиране, транспорт, складиране — която преди тях не е съществувала. Тази последна точка е често пропускана. Биоикономиката не е въпрос на технология. Тя е въпрос на логистика.
Защо в България още не работи
Сега погледа към България. Какво имаме на хартия. Национална дългосрочна програма за насърчаване използването на биомасата за периода 2008–2020 г. Програмата е изтекла. Подмяна няма. В Стратегическия план за развитие на земеделието и селските райони 2023–2027 г. биоикономиката е спомената като част от общия пакет „кръгова и биоикономика“ — без конкретен инструмент, без отделена линия на финансиране, без оперативна програма. В Министерството на земеделието и храните темата се обсъжда от Дирекция „Оценка на риска по агрохранителната верига“, тоест от експертно подразделение без оперативни функции. Има няколко академични проекта, главно в Аграрния университет в Пловдив, които работят в изследователска фаза.
Това е приблизително всичко публично видимо. Реално работещи биомасови хъбове в България — няма. Реално функциониращи селскостопански биогазови инсталации, които да агрегират биомаса от регионални стопанства — няколко, и предимно като резултат от конкретни инвестиционни проекти, не като част от обща политика. Реални пазари за биоосновани продукти от селскостопански остатъци — няма.
Защо е така. Не е въпрос на лош дизайн на европейската концепция. Италия, Франция, Австрия, Германия имат същата концепция и при тях работи. Българските проблеми са по-общи и по-фундаментални.
Първо, фрагментираният сектор. Биомасовият хъб има икономически смисъл, когато събира биомаса от много стопанства в малък радиус. Българското земеделие е разделено на едри зърнопроизводители, които обработват хиляди декари арендована земя, и малки разпръснати стопанства, които произвеждат малко. Едрите производители имат биомаса в големи обеми, но са концентрирани географски и често нямат интерес да я предадат на трета страна — те я преработват сами или я заорават като практика. Малките стопанства имат разнообразна биомаса, но са твърде разпръснати, за да оправдаят логистична инвестиция.
Второ, недоверието между стопаните. Биомасовият хъб изисква дългосрочни договори за доставка на биомаса. Стопанинът трябва да поеме ангажимент, че ще предава определен обем материал на определен срок. Хъбът трябва да поеме ангажимент, че ще го купи. В българската селскостопанска практика дългосрочни договори са рядкост. Доверието между стопани и преработватели е ниско заради десетилетия лош опит — неплатени доставки, неустойки, измами. Без доверие — няма дългосрочни ангажименти. Без дългосрочни ангажименти — няма инвестиция в хъб.
Трето, липсата на капитал за първоначална инвестиция. Един селскостопански биогазов комплекс с реална мощност струва между 3 и 8 милиона евро. Един център за преработка на винарски утайки в биохимикали — между 5 и 15 милиона евро. Тези пари в България трудно се намират. Банките не финансират подобни проекти, защото не разбират бизнес модела. Държавата не финансира, защото няма оперативна програма за това. Европейските фондове частично могат да помогнат, но изискват частен дял, който инвеститорът трябва да донесе. Това е валидна причина — но тя е заобиколима, ако има политическа воля да се изгради финансова рамка.
Четвърто, липсата на политическа приоритетност. Българското земеделско министерство в продължение на десетилетие се занимаваше с управление на директните плащания, с кризи в животновъдството, с административни процеси. Биоикономиката, която изисква дългосрочна стратегия, координация между министерства, и работа с частния сектор, винаги е била изместена в дъното на дневния ред. Никой министър за последните 15 години не я е поставил като своя политическа тема.
Какво всъщност казва Чуканов за тези препятствия
В интервюто си по време на конференцията на Европейската платформа на заинтересованите страни в кръговата икономика, проведена в Брюксел на 22 и 23 април 2026 г., Чуканов формулира няколко неща, които заслужават специално внимание именно за български читател.
Първото — за финансовата пропаст. Той казва, че много европейски иновации в биоикономиката се блъскат в това, което нарича долината на смъртта между демонстрационна и индустриална фаза. Тоест има пилотни проекти, които доказват че технологията работи. Има стартъпи, които я разработват. Но няма достатъчно капитал, който да направи прехода към реално производствен мащаб. Това е валидно за цяла Европа, но е особено остро за страни като България, в които и без това няма достатъчен поток от рисков капитал.
Второто — за европейските спестявания. Чуканов посочва, че всяка година 300 милиарда евро от европейските пенсионни спестявания се инвестират в Съединените щати. Тези пари след това се връщат в Европа като чужди инвестиции — мултинационални компании, които купуват, например, европейски производители на минерална вода, защото мислят стратегически за дефицита на вода. Защо тогава не очакваме европейските фондове да инвестират в европейската биоикономика, пита той. Това е въпрос, който в България има особен резонанс, защото пенсионните фондове на страната също държат значителна част от средствата си в международни инструменти, включително американски.
Третото — за регенеративното земеделие, на което Чуканов е посветил отделно становище в ЕИСК. Без здрави почви биоикономиката не работи, защото няма стабилна биомаса. Но преходът към регенеративни практики отнема между 5 и 10 години, а средната възраст на европейския земеделец е 56. Това поставя въпроса дали поколението, което управлява стопанствата сега, ще доживее до резултатите. Чуканов отговаря с реалистична нотка — стопаните се учат от стопани. Когато съседското поле оцелява при суша, която унищожава твоето, започваш да мислиш.
Какво може да се направи
Биоикономиката в България няма да тръгне с поредната национална стратегия, още по-малко със семинари и кръгли маси. Тя ще тръгне, ако тръгне, по същия път, по който е тръгнала в Австрия, в Северна Италия, в Бавария — от частни регионални инициативи, които съчетават няколко конкретни условия.
Първото е група от стопанства в малък географски район, които произвеждат еднороден тип биомаса — например лозари в Тракийската низина, овощари в Кюстендилско, зърнопроизводители в Добруджа, животновъди в Стара планина. Второто е предприемач или кооператив, който поема логистичната и инвестиционна задача. Третото е първоначален капитал — частен, банков, или европейски — за съоръжението. Четвъртото е дългосрочен договор за изкупуване на продукцията — биогаз към електрическата мрежа, биохимикали към индустриален клиент, биоторове към земеделски пазар.
Никое от тези четири условия не е невъзможно в България. Капиталът го има — пенсионни фондове, банки, частни инвеститори. Технологията се продава готова от италиански, немски, австрийски доставчици. Регулаторната рамка на ЕС я има. Това, което липсва, е координацията. И именно това може да направи новият редовен министър на земеделието, ако реши, че биоикономиката е тема, която заслужава ресурс. Той не трябва да я управлява — трябва да създаде условията, при които частните инициативи да тръгнат.
Новата ОСП за 2028–2034 г., която сега се преговаря в Брюксел, ще даде допълнителни инструменти. Стратегията на ЕС от ноември 2025 г. изрично споменава BIOEAST — инициативата на страните от Централна и Източна Европа, в която България участва — като приоритетна за развитие на регионални хъбове. Финансиране ще има през Европейския инвестиционен фонд, през Хоризонт Европа, през новия Европейски фонд за конкурентоспособност. Парите ще ги има. Въпросът е дали ще има български играчи, които да ги използват.
За българския земеделец това означава следното. Биоикономиката не е семинар, който ще го отегчи следващия път, когато бъде поканен. Тя е възможност, която работи в Европа, и която при определени условия може да работи и тук. Тя не е магическо решение за кризата на сектора. Тя няма да замени директните плащания. Но тя може да даде на стопанството допълнителен поток от приход, който в условия на скочили цени на торовете и горивата, на свиващи се европейски бюджети, и на климатична нестабилност, не е малък.
Тя е възможност, която изисква да се разглежда сериозно — и да не бъде хваната отново от хората, които я превръщат в брошури. Това е вторият въпрос, и той се отнася не само за земеделците, но и за журналистите, които пишат по темата. Сред тях, естествено, и за тази статия.
