Първата заявка на премиера Радев за земеделието и храните засегна точката, в която числата вече казват по-сериозни неща, отколкото може би самият той е имал предвид. Производството на мляко е намаляло с една четвърт за пет години. Млечните крави — с десетки хиляди само между 2024 и 2025 година. Свинското и агнешкото зависят от внос. Цените на млякото за българския производител паднаха под себестойност заради глобален пазарен ефект. И двете тези на премиера — за спадащото производство и за нарастващите цени — не се противопоставят. Те са двете страни на един и същ въпрос. С една допълнителна неудобна истина под повърхността им.
На първото оперативно заседание на Министерския съвет, проведено на 8 май 2026 г., премиерът Румен Радев очерта основните предизвикателства пред новия редовен кабинет. В частта за земеделието той каза следното: „Ако продължаваме с тези темпове на намаляване на родното производство на храни, след 5 години ние няма да имаме никакви български продукти на нашата трапеза.“ И допълни: „Изискват се усилия от всички нас, така че да направим всичко възможно да пречупим тренда на растящите цени, особено хранителните стоки от първа необходимост.“
Тези две изречения заслужават внимание. Не защото отварят нова тема — точно обратното, защото за първи път от години публично, в най-висока институционална форма, се назовава нещо, което браншовите организации, преработвателните асоциации и независимите анализи документират от поне пет години. Числата са по-сериозни, отколкото петте години в изречението на премиера предполагат. Те описват не прогноза, а състояние, което вече е тук.
Какво показват числата за родното производство
Млечното говедовъдство е секторът, в който спадът е най-добре документиран. Според данни на министерството на земеделието към 1 януари 2024 г. в страната са били отглеждани около 170 хиляди крави за мляко — най-малкият брой за последните петнадесет години. През 2024 г. спадът се ускори. Пени Христова, съпредседател на Института на жените фермери и на Съюза на животновъдите в България, сигнализира в началото на 2025 г., че около 70 хиляди млечни крави са „изчезнали“ за година — част от тях преминали в месодайно направление, а голяма част заклани заради изкупни цени, които покриваха само променливите разходи.
По-показателен е индикаторът от веригата към преработвателя. Според Асоциацията на млекопреработвателите в България производството на мляко в страната е намаляло с 25% за последните пет години, докато вносът на млечни продукти е нараснал с 43%. Тоест намалението на собственото производство не се компенсира с растеж на ефективността или с по-голяма продукция от по-малко животни. То се компенсира с внос. По данни на министерството на земеделието през 2022 г. в България са внесени 166 515 тона мляко и млечни продукти, основно от Румъния, Германия, Полша, Унгария и Нидерландия. Цифрите за следващите години не показват обрат на тренда.
Структурата на спада в млечното говедовъдство показва нещо допълнително. Според данни на БАБХ за периода 2023–2025 г. големите кравеферми — тези с над 100 млечни крави — остават практически неизменни на брой: 315 през 2023 г., 314 през 2024 и 2025 г. В същото време малките и средните стопанства намаляват с над сто на година — от 2 544 през 2023 г. до 2 228 през 2025 г. Тоест от системата излизат семейните стопанства, които традиционно са били основният доставчик на сурово мляко за малките и средните мандри. Големите ферми оцеляват, но не са в комфортна позиция — те също са на ръба на капацитета и финансовия си толеранс. Тяхната устойчивост е резултат на по-голям мащаб, по-добра механизация и по-стабилен достъп до кредитен ресурс, не на по-добри пазарни условия.
Овцевъдството преживя свой удар през последните две години. Огнища на чума по дребните преживни животни в Югозападна и Южна България доведоха до унищожаване на цели стада, включително регистрирани за развъдни програми. Възстановяването на овцефермите след епизоотични кризи е по-трудно от това при свинете — времето за възстановяване на стадото е по-дълго, генетичният фонд по-чувствителен, а пазарите за агнешко в България и без това не достигат за вътрешното потребление в традиционните пикове. Великденският внос на агнешко е стабилна практика от години.
Свинското има своя картина. Африканската чума по свинете остави 36 огнища само в първите седмици на 2025 г. и доведе до системно ликвидиране на стопанства. Възстановяването е бавно, защото връщането към свинеферма след чума изисква дезинфекция, период на покой и значителни инвестиции — каквито дребните стопанства не могат да си позволят. Това систематично концентрира свинеотглеждането в няколко големи индустриални обекта.
При зеленчуците картината е смесена. По официални данни на министерството за периода 2017–2021 г. България имаше високо ниво на самозадоволеност при доматите, краставиците, пиперите, картофите и зелето. Но тези данни са от програмен документ от 2022 г. Реалното производство на пресни зеленчуци за вътрешния пазар е спаднало значително оттогава, особено при оранжерийните култури, където разходите за енергия станаха непосилни през 2022–2024 г. Резултатите се виждат в инфлационните данни на НСИ. Само за февруари 2026 г. цените на пипера в страната са нараснали с 36%, на зелето — с 11,2%, на листните зеленчуци — с 9,5%, на краставиците — със 7,9%, на доматите — с 6,2%. Това са продукти, които традиционно произвеждаме сами, и точно при тях ръстът е най-голям.
Парадоксът на млякото: цените падат за фермера, и не падат за потребителя
Млякото в момента показва особено ясно как глобалният пазар се прехвърля върху българския фермер. От началото на 2026 г. изкупната цена на суровото краве мляко за българските производители падна под себестойност. Това не е резултат на български пазарен срив. Причината е външна — Китай въведе антидъмпингови мита върху европейски млечни продукти в отговор на търговските мерки на ЕС в други сектори. Европейският пазар се наводни с мляко, което преди това отиваше за Азия. Цените на едро в ЕС паднаха. Българската преработвателна индустрия започна да купува по-евтино внесено мляко вместо по-скъпо местно. Българският производител се оказа в позиция да продава под производствените си разходи или да спре да доставя.
В същото време цените на млечните продукти на щанда в България не са паднали. Това на пръв поглед изглежда като алчност на търговските вериги, но не е. Веригите имат собствени повишени разходи — електроенергия, логистика, трудови плащания, инвестиции в съответствие с нови регулаторни изисквания. Маржът, който прибират, не се е увеличил пропорционално на разликата между изкупната и крайната цена. Това е сложна икономическа реалност, която не се поддава на лесни обвинения.
Какво остава е следното. Българският фермер губи доход. Българският преработвател работи в стабилен режим. Българската търговска верига работи на своя марж. Българският потребител плаща повишени цени. И всеки от тях може да обясни своята позиция с реални разходи. Печели само вносителят, на когото внесеното мляко му струва по-малко от българското. Това не е въпрос на лошо намерение — това е архитектура.
Защо двете тези на премиера не се противопоставят
На пръв поглед двете изречения на Радев — за спадащото родно производство и за нарастващите цени — могат да изглеждат като два различни проблема, които изискват два различни отговора. Това не е така. Те са двете страни на един и същ механизъм, и към него трябва да се добави трета страна, която обикновено се премълчава.
Когато една страна произвежда сама достатъчна част от своята храна, цените на тази храна на вътрешния пазар имат собствена логика, относително защитена от външните пазари. Когато същата страна започне да зависи от внос, цените за потребителя стават функция на световния пазар плюс логистика плюс маржове. Кризата в Близкия изток вдига цените на горивата — българският потребител плаща повече за домати, защото те идват с камион от Турция или Гърция. Войната в Иран вдига цените на торовете — българският потребител плаща повече за млечни продукти, защото 43% от млечния внос е от страни, в които производството също е поскъпнало. Това е механизмът, който превръща спада в производство в инфлационна уязвимост.
Натрупаната инфлация при храните в България за последните пет години, измерена с индекса на потребителските цени, е 41,5%. Това число е ясен индикатор какво се случва, когато една страна губи производствен капацитет в сектор, в който потреблението е постоянно. Производството може да изчезне, но трапезата остава. Тя просто се захранва от другаде, на по-висока цена.
Третата страна, която обикновено се премълчава, е следната. Голяма част от българското земеделско производство съществува формално, не реално. Стопанства регистрират животни и площи, получават субсидии, но реалното количество продукция, което постъпва на пазара, е значително по-малко от формалните показатели. Това е особено видимо при животновъдството — при някои интервенции съотношенията на доказване на реализация са на смешно ниски нива по европейските стандарти. И при многогодишните насаждения — където стари и неплододаващи градини се поддържат заради еднократните плащания на хектар, без реално производство на плодове. Това не е изключение, а структурна характеристика на сегашния модел. И тя обяснява защо официалната статистика за брой животни и площи не съответства на реалните количества храна, които достигат до пазара.
Това е нещото, което в българския публичен дебат рядко се назовава. Защото е политически неудобно — то засяга интересите на голяма част от бранша, който е свикнал на сегашния модел. Без политическа стабилност и без последователна работа на едно министерство в продължение на няколко години този модел е трудно да бъде пречупен. Не защото няма техническо решение, а защото всяко конкретно решение засяга конкретен интерес.
Защо производството спадна
Има няколко преплитащи се причини за спада в животновъдството и зеленчукопроизводството в България през последното десетилетие. Те не са еднакви по тегло във всеки сектор, но повечето от тях работят едновременно.
Първата е разликата между структурата на ЕС-субсидиите и структурата на българското земеделие. Общата селскостопанска политика плаща основно на хектар земя — модел, добре подхождащ на зърнопроизводството, но малко полезен за животновъдството и за интензивните култури, при които стойността на труда и капитала надвишава стойността на земята. Българското земеделие в последното десетилетие се специализира точно там, където субсидиите работят най-добре. Зърнопроизводството нарасна. Зеленчуците, плодовете и животновъдството отслабнаха.
Втората причина е разходна. Между 2021 и 2026 г. цените на торовете, фуражите, енергията и труда нараснаха с темпове, които малките и средните стопанства не успяха да покрият. При млечното говедовъдство това означаваше, че всеки ден се произвежда мляко при изкупна цена, която покрива променливите разходи, но не и амортизацията на инвестицията. При оранжерийното производство енергийните разходи направиха пресните зеленчуци през зимата практически невъзможни за реализация.
Третата причина е структурна за пазара на земя. Около деветдесет процента от обработваемата земя в България се обработва от стопанства, които я наемат, не от такива, които са собственици. Голяма част от рентните договори са едногодишни. При тази архитектура е практически невъзможно да се планират многогодишни инвестиции — изграждане на оранжерии, насаждения с дълъг период на встъпване в плододаване, специализирани животновъдни обекти. Самият модел на ползване на земята изключва някои сектори от устойчиво развитие.
Четвъртата причина е институционална. Българската администрация традиционно реагира на проблеми след факта, не преди тях. Кризите се решават с временни компенсации; превантивните политики, които изискват аналитичен капацитет, мониторинг на сектори в реално време и стратегическо планиране, не се развиват системно.
Петата причина е тази, която обяснихме в предишния раздел — субсидиите без реален контрол на производството. Когато стопанство може да получава пари без да произвежда, стимулът да произвежда отслабва. Когато стара градина може да се поддържа заради еднократните плащания, стимулът тя да бъде преструктурирана отслабва. Когато животновъдна интервенция плаща за брой регистрирани животни без сериозно доказване на реализация, стимулът да се произвежда мляко или месо отслабва. Това е тих механизъм, който действа в продължение на години и постепенно изпразва секторите от собственото им съдържание. Без производството реално да изчезне, то се превръща в счетоводна дейност. И числата на хартия се разминават с числата на пазара.
Какво може да се направи
Възстановяването на родното производство не е въпрос на едно решение, а на серия от решения, които работят заедно. Никое от тях няма бърз ефект — повечето се измерват в години, не в месеци.
При животновъдството основният въпрос е реформа на схемите за обвързано подпомагане. България е сред държавите в ЕС с една от най-високите ставки на обвързано подпомагане на животно. В същото време изискванията за доказване на реална реализация са относително слаби, и точно сега значителна част от бранша настоява те да бъдат премахнати, не да бъдат засилени. Това е политически сложен момент. Защото намаляването на изискванията означава по-голяма гъвкавост за производителите, които наистина работят, но и по-голямо пространство за стопанства, които съществуват главно на хартия. Намирането на баланс изисква техническа дискусия, която засега не се води публично.
Не по-малко важно е състоянието на развъдните програми и на генетиката в българското говедовъдство и овцевъдство. Спрямо европейските стандарти средните добиви на животно остават ниски, а процентът на животни, включени в развъдни програми с проследима генетика, е малък. Това е проблем, който се решава за десетилетие, не за един програмен период — но без него увеличаването на броя на животните не може да доведе до съответно увеличение на производството.
При зеленчуците и плодовете основният въпрос е инвестиционната подкрепа за оранжерийно производство и за модернизация на наличните насаждения. Преобладаваща част от овощните градини в страната са възрастни, неплододаващи и поддържани главно заради субсидиите. Стари и неподходящи за променения климат сортове. Реалното им преструктуриране изисква финансов ресурс, време за встъпване на нови насаждения в плододаване и работещи пазарни вериги. Преработвателната индустрия за плодове и зеленчуци в България е слабо развита; пазарът на пресни продукти зависи от верижна логистика, която често прави местното производство неконкурентно дори когато то съществува.
Хидромелиоративната инфраструктура е отделна, специфична тема. Без работещо напояване не само зеленчукопроизводството, но и трайните насаждения работят при риск, който нараства със сушите от климатичната промяна. Сегашната инвестиция от 100 милиона евро по подмярка 4.3 не отговаря на реалния обем на проблема — оценките за пълно възстановяване варират между 500 милиона и над един милиард евро.
И най-сетне — пазарът на земя. Без законодателна реформа, която да направи многогодишните рентни договори норма, а не изключение, инвестициите в трайни структури — оранжерии, насаждения, животновъдни обекти — ще остават рискови. Това е въпрос, който излиза от компетенцията на министерството на земеделието и засяга политики на ниво законодателен орган. Без него останалите решения работят на половин обороти.
Какво следва
Първата заявка на премиера Радев за земеделието и храните беше точна в посоката си. Той посочи, че производството спада и че цените растат, и че двете не могат да продължат заедно. В това няма нищо ново за хората, които работят в сектора. Има обаче нещо ново в това, че се казва от тази позиция, в този момент, при тези числа.
Обещанието за „обратен процес“ — за разширяване на производството и защита на производителя — поставя пред министерството на земеделието списък от технически задачи, всяка със собствен срок. Подготовката на националната позиция за следващата ОСП за периода 2028–2034 г. влиза в активна фаза. Националният план по Закона за възстановяване на природата трябва да бъде готов до 1 септември. Временната рамка METSAF за компенсация на разходите от близкоизточната криза изисква български план за активиране до края на тази година. Реформата на еко-схемите изисква решения преди новата кампания. Дискусията за обвързаното подпомагане трябва да се отвори по същество, не само по форма. И редом с всичко това — структурните въпроси, които надхвърлят един кабинет: пазарът на земя, ветеринарната инфраструктура, мелиорациите, развъдните програми.
Тестът за намеренията на правителството ще бъде в сроковете и в темпото. Не дали ще се обявят политики — те винаги се обявяват в първите месеци на всеки кабинет. А дали тези политики ще доведат до измерими резултати в производствените показатели до края на 2027 г. Това е последната година от сегашния програмен период. След нея започват новите правила, нов бюджет, нова архитектура. Работата, която не е свършена дотогава, ще се пренесе под други условия. И тогава петте години от изречението на премиера ще са вече три.
