Едни и същи правни инструменти. Един и същ Райфайзенов модел. Българската кооперация е основана само седемнадесет години след първата холандска. До 1944 г. България е на второ място в света по развитие на кооперативното движение, след Дания. Днес FrieslandCampina и Arla имат заедно над двадесет хиляди фермери собственици и над двадесет и пет милиарда евро годишен оборот. Повечето български земеделски кооперативи имат под двадесет членове. Това не е въпрос на закон. Това е въпрос на история.
Какво беше идеята
Идеята за кооператива е британска и идва от индустриална среда. На 21 декември 1844 г. в английския град Рочдейл, графство Ланкашър, 28 тъкачи се сдружават и откриват собствен магазин за храна. Капиталът им е 16 паунда, 11 шилинга и 11 пенита. Целта им е да заобиколят посредниците, които им продават основни стоки на завишени цени, и да си гарантират достъп до качествени продукти. Те пишат правилата на сдружението си — Принципите на Рочдейл, които и до днес стоят в основата на международното кооперативно движение. Един човек — един глас, независимо от размера на дяловата вноска. Доброволно членство. Печалбата се връща пропорционално на търговията на члена на кооператива, не пропорционално на вложения капитал.
Тридесетина години по-късно, в селските райони на Германия, един друг човек развива идеята в посока, която ще се окаже по-важна за земеделието. Фридрих Вилхелм Райфайзен — кмет на малки селски общини в Райнланд — създаде между 1862 и 1872 г. първите селски кредитни кооперативи. Неговата идея беше проста: малките земеделски стопани са в постоянна зависимост от лихвари, които ги държат на ръба на разорение. Ако се сдружат и поемат риска заедно — без външни инвеститори, само със собствените си вноски — те могат да си осигурят кредит при разумни лихви и да разрушат лихварската власт над селото. Райфайзеновите принципи — задължителна солидарна отговорност на членовете, ограничена географска територия, доброволно участие на хората, минимален административен апарат — станаха модел, по който се построиха селските кооперативи в цяла Европа.
1890: България прави своя пръв кооператив
На 26 октомври 1890 г., в село Мирково, Софийска област, в местното училище, се събират 66 души. Те учредяват „Мирковско взаимодавно спестовно земеделско дружество Орало“. Това е първата българска кооперация — и първата на целия Балкански полуостров. Учредители са двама учители: Тодор Влайков — писател, по това време преподавател в Пирдоп — и Тодор Йончев — агроном, обучавал се в Швейцария при швейцарския кооперативен деятел Хенрих Абат. Само три дни след учредяването членовете стават 230.
България прави този ход седемнадесет години след холандците (Friesland — 1871) и девет години след датчаните (Arla — 1881). За страна, която само дванадесет години преди това е била под османска власт, това е забележителна скорост на сравнително равнище.
Развитието продължава бързо. През 1895 г. в Шумен е учредена първата потребителна кооперация „Опит“ от офицери на гарнизона. През същата година в Габрово — първата трудово-производителна кооперация „Напредък“. След Първата световна война и катастрофалното национално положение, кооперативното движение става инструмент на цялата държавна политика. По време на управлението на Александър Стамболийски (1919–1923 г.) земеделските кооперативи се разрастват, обединяват се в Общ съюз на българските земеделски кооперации. Селските кредитни кооперативи дават достъп до финансиране на десетки хиляди фермери, които до тогава са били зависими от лихвари.
До 1944 г. България е, по данни на Централния кооперативен съюз и на тогавашната историография, на второ място в света по развитие на кооперативното движение — след Дания. Към тази година страната има стотици земеделски, потребителни, кредитни и горски кооперативи. Те обхващат практически всички сектори на селското стопанство — от зърнопроизводство до тютюнопроизводство, от лозарство до овощарство. И не като формални структури — като реално функциониращи икономически организации, в които членовете участват, гласуват, решават.
Това е важно да се запомни. България имаше работещи кооперативи. Не теоретично, не като опит, а като система, която обхващаше значителна част от селското стопанство и работеше повече от половин век. Това е документиран факт.
9 септември 1944: прекъсването
След 9 септември 1944 г. посоката на кооперативното движение в България се променя радикално. През пролетта на 1945 г. започват да се създават първите доброволни сдружения за колективна обработка на земята. Първоначалният модел все още прилича на стария: предвидено е запазване на частната собственост на членовете, изплащане на рента в размер на 40% от дохода на стопанството за вложените земи. Това е документирано в Наредба-закона за ТКЗС от 1945 г., чиито постановки повтарят Примерния устав на земеделските производствени кооперации, разработен от Българската земеделска и кооперативна банка през 1940 г. — тоест преди 9 септември.
Но между 1948 и 1958 г. се случва нещо различно. Доброволната природа на сдружаването е заменена с принудителна. В края на 1948 г. ВНС приема закон, с който директивите на БКП за петилетен план стават задължителни. Личните стопанства са поставени под нарастващ данъчен и административен натиск — задължителни доставки на продукция към държавата по фиксирани цени, които често са под себестойността. Тези, които не влизат в ТКЗС, са наказвани икономически. Тези, които влизат, виждат как „кооперативната“ форма се изпразва от съдържание.
Към края на 1957 г. в българските ТКЗС има 1,5 милиона селяни. На хартия — кооператори. На практика — наемни работници в държавно управлявани предприятия, в които земите им са поставени в общ фонд, рентата е премахната, а решенията се вземат не от тях, а от партийното ръководство. „Земеделски кооператив“ става синоним на държавно земеделско предприятие. Думата „кооператив“ губи първоначалния си смисъл в българския език, и я губи в продължение на четиридесет години.
Това не е просто промяна на имуществените отношения. Това е разрушаване на доверието като социален ресурс. Когато хората са принудени да влизат в обща структура, в която тяхното решение не тежи, те не само губят имота си — те губят опита, че сдружаването с непознати може да донесе полза. Това е опит, който се пренася от поколение на поколение като практическо знание. Когато опитът е разрушен, той не се връща с прокарването на закон. Той се възстановява само през дълги години на ново доказване — ако изобщо.
Паралелна история: какво се случва в Дания и Холандия през същите четиридесет години
Същевременно в Дания и Холандия кооперативите продължават да съществуват и да се развиват, без прекъсване, без външен натиск, без идеологическа намеса.
В Дания, след Втората световна война, има буквално 1 650 млечни кооператива — в страна с по-малко от четири милиона души. Това е резултат на повече от шестдесет години органично натрупване, започнало в 80-те години на XIX век. Към 60-те години на XX век датските кооперативи започват процес на доброволно сливане, защото мащабът на индустрията изисква по-големи единици. Не държавна интервенция. Не принуда. Решение на самите членове, които виждат, че малките местни кооперативи не могат да се конкурират с растящите частни компании на международния пазар. През 1970 г. четирима от тях се сливат в Mejeriselskabet Danmark (MD Foods). До началото на 90-те години MD Foods контролира 95% от датското производство на млечни продукти.
В Швеция се случва паралелен процес. Първият кооператив Arla ek. for. е основан през 1881 г. Сливанията водят до създаването през 1975 г. на Arla ekonomisk Förening, която към 90-те години контролира 65% от шведския млечен пазар.
През 2000 г. датската MD Foods и шведската Arla се сливат в Arla Foods amba — първият голям трансграничен кооператив в скандинавската млечна индустрия. Това не е резултат на ЕС регулации — Швеция влиза в ЕС едва през 1995 г., Дания през 1973 г., съюзът между двете е базиран на пазарна логика, не на политическа. През следващите две десетилетия Arla се разширява чрез сливания с кооперативи от Германия (Hansa-Milch 2011, MUH 2012), Великобритания (Milk Link 2012), Белгия и Люксембург. Към 2025 г. кооперативът има 7 600 фермери собственици от седем страни и оборот от около 13 милиарда евро.
В Холандия историята е сходна. Friesland (1871 г.) и Campina (1989 г., от сливането на две по-стари регионални кооперативни структури) се сливат на 30 декември 2008 г. в Royal FrieslandCampina. Към 2024 г. компанията има 14 183 фермери собственици от Холандия, Белгия и Германия, оборот от 12,9 милиарда евро, производство в 32 страни. Сто процента собственост на фермерите. Печалбата се връща на тях.
Във Франция моделът е малко по-различен — френското земеделие исторически е било организирано в по-децентрализирани структури. Но през 1964 г. шест регионални кооператива създават Sodima — обща марка, под която продават продукцията си. Идеята е тяхна — те виждат, че големите частни компании (Lactalis, Danone) могат да доминират пазара чрез маркетинг, и решават да си направят свой национален бранд. През 1965 г. се ражда Yoplait, през 1971 г. — Candia. През 1989 г. структурата се преименува на Sodiaal. Към 2025 г. френският кооператив има над 14 500 фермери собственици в 71 департамента, обработва 4,71 милиарда литра мляко годишно, владее марките Yoplait, Candia, Entremont.
И в трите случая — холандски, скандинавски, френски — има няколко общи елемента. Първо, непрекъснатост от поне 130 години, без прекъсване, без насилствено преструктуриране. Второ, постепенна доброволна консолидация — от хиляди местни кооперативи към национални, после към транснационални, всяка стъпка решена от членовете. Трето, вертикална интеграция — кооперативите не само събират суровина, а я преработват, маркират, продават директно на потребителя. Четвърто, реална собственост на фермерите, с реална печалба, която се връща при тях. Пето, институционална зрелост — професионален мениджмънт, ясни правила за управление, прозрачност на решенията.
След 1989: какво се опита в България
След падането на режима, опитите за възраждане на кооперативното движение в България започват веднага. Централният кооперативен съюз е реактивиран. Закон за кооперациите се приема през 1991 г., изменян многократно — последно през 2007 г. На хартия структурата е там. Към 1 януари 2021 г. ЦКС обединява 115 003 член-кооператори в 677 кооперации, членуващи в 31 кооперативни съюза.
Но тези числа крият структурна реалност, която ги прави подвеждащи. Голяма част от тези „кооперации“ са потребителни (старите селски магазини), или инвалидни, или трудово-производителни — които нямат пряко отношение към земеделското производство. Земеделските кооперативи в строгия смисъл — на стопани, които доброволно се сдружават да преработват и продават собствената си продукция — са значително по-малко. Според различни оценки, в България има под 800 земеделски кооперации, повечето от които с по-малко от 20 членове.
За сравнение: една Friesland Campina има повече фермери собственици от всички български земеделски кооперативи взети заедно. Един датски DLG обединява над 26 000 датски фермери — повече, отколкото има активни земеделски стопани в цяла България.
Освен това — и това е по-важно — българските земеделски кооперативи рядко преминават границата между първично производство и преработка. Те не правят сирене на собствена марка, не пускат йогурт под общо наименование, не строят своя дистрибуторска мрежа. Те остават на нивото на сурова суровина, в които позиция за договорна сила пред преработвателите е слаба. Това е точно противоположно на холандския, датския, френския модел. И това е структурно ограничение, не правно.
Какво иска новото правителство
В момента — пролетта на 2026 г. — новото правителство на Прогресивна България има екип, който вярва в кооперативите като инструмент за решаване на структурните проблеми на българското земеделие. Аргументацията, която звучи, е следната: ако се направи нов закон, който да реши специфичните проблеми на земеделските кооперации (отделяне от потребителните, ясно дефиниране на „активен фермер“, нови правни форми, които да заменят сегашните капиталови дружества), тогава кооперативите ще се размножат и ще решат проблема с пазарната организация на сектора.
Тази тезa е частично вярна в едно. Да, сегашният закон за кооперациите е стар — основната му редакция е от 1991 г., с по-късни изменения, които не променят базовата му архитектура. Той смесва различни видове кооперации (потребителни, кредитни, земеделски, инвалидни, дентални) под общи правила, които не са оптимални за никой от тях. Това е реален технически проблем и реформата е оправдана.
Но тезата, че новият закон ще породи кооперативи в холандски стил, е концептуална грешка. Тя приравнява правен инструмент със социална реалност. Същото объркване има в други посоки — например когато се казва, че България ще стане Дания, ако се „приложат правилните закони“. Но Дания не е Дания заради законите си. Дания е Дания заради сто и петдесет години органично натрупан социален опит — опит, в който непознати хора се сдружават и работят заедно, защото знаят, че това им носи полза, защото имат поколенска памет за такова сдружаване, и защото никой никога не им е разрушавал това доверие насилствено.
Българският кооператив не е блокиран от закон. Той е блокиран от нещо много по-дълбоко — от това, което социолозите наричат „липса на мостов социален капитал“. Българинът има висока вътрешна солидарност в малки кръгове — семейство, приятели, съселяни. Но има ниско доверие към непознати, към абстрактни общи проекти, към институции, чиито мотиви не се познават. Това не е културна неизменна черта. Това е резултат на конкретни исторически процеси: пет века империя, в която доверието извън общността е било наказуемо; разрушаването на гражданските асоциации през 1944–1989 г.; хаосът на 90-те, когато „общата“ собственост често е била синоним на ограбена. Резултатът — общество, което знае как да оцелява поотделно, но не знае как да се организира заедно за нещо повече от оцеляване.
Това е същинският проблем, и той не се решава с реформа на Закона за кооперациите. Той би се решил само с поколенска работа върху възстановяване на доверието, върху изграждане на постепенен опит, че сдружаването с непознати работи. Това не може да бъде направено с указ.
Какво обаче е възможно
Този анализ не означава, че няма какво да се прави. Означава, че целите трябва да са реалистични, и инструментите — съответни на проблема.
Първо, реформата на Закона за кооперациите има смисъл — като техническо подобрение, не като революция. Отделянето на земеделските от потребителните кооперативи, дефинирането на „активен фермер“, въвеждането на по-гъвкави правни форми, които да позволяват на по-големи структури да оперират ефективно — всичко това е разумна работа. Тя няма да породи български Friesland Campina, но може да премахне излишни пречки пред това, което може да се случи.
Второ, реалистичната амбиция не е „български Arla“, а малки оазиси на функциониращо сдружаване в специфични ниши, където икономическата необходимост е достатъчно силна да преодолява културната съпротива. Това вече се случва в България в няколко сектора. Овощарските групи на производители, някои зеленчукарски кооперации, специализирани кооперативи в биологичното земеделие. Те са малки. Те не са национален феномен. Но са реални, функциониращи структури, в които непознати фермери работят заедно, защото виждат конкретна полза. Това е точно начинът, по който е започнало кооперативното движение в Дания и Холандия през 19-ти век. От малки, локални, специализирани сдружения, които с десетилетия натрупват опит и доверие.
Трето, европейските регулации работят в нашата посока, макар и бавно. Регламент (ЕС) 1308/2013 за общата организация на пазарите създаде правна рамка за организации на производители и асоциации на организации на производители. Тази рамка е по-гъвкава от националния закон за кооперациите, защото е създадена специално за земеделски цели, и често се използва вместо националния инструмент. Българските организации на производители в овощарството и зеленчукопроизводството работят по тази рамка, не по Закона за кооперациите.
Четвърто, опитът трябва да се пренася от специфичните към по-широки сектори. Когато няколко овощарски групи работят успешно в продължение на десет години, това натрупва видим положителен пример. Други фермери — зърнопроизводители, животновъди — започват да виждат, че сдружаването може да работи. Това е бавен процес, измерван в десетилетия. Но е единственият, по който се изграждат общества с високо доверие.
Защо това не означава, че България ще стане Дания
Реалистичното бенчмаркиране е важно. Нивата на кооперативно сдружаване, които Дания и Холандия имат, са продукт на много специфични исторически условия — малки, относително еднородни общества, дълъг период на относителен мир, силна религиозна традиция (лютеранска в Скандинавия, калвинистка в Холандия) на индивидуална отговорност в общността, ранно изграждане на универсална образователна система, ранно разпространение на грамотност. Тези условия не могат да бъдат възпроизведени от никое друго общество. Скандинавските и нидерландските модели са изключения в Европа, не норма.
Дания и Холандия са имали една допълнителна структурна характеристика, която Източна Европа никога не е имала — непрекъснатост на гражданските институции. Кооперативите там не са били прекъснати нито от война (макар че двете страни преминават през окупация през Втората световна), нито от насилствено преструктуриране, нито от идеологическа намеса. Институциите се развиват органично, реагират на пазарните промени, оцеляват през кризите, но никога не са разрушени и реконструирани. Това е огромна привилегия, която ние нямаме.
Чехия и Полша — макар и бивши социалистически държави — имат по-добри предпоставки от България в това отношение. Тяхното кооперативно движение също е било изкривено след 1948 г., но в по-малка степен, и възстановяването след 1989 г. се случва върху по-малко разрушена основа. Това е една от причините чешкото и полското земеделие да са по-конкурентни от българското на европейския пазар. Не „заради реформи“, а заради по-малки разрушения, направени на гражданската тъкан в социалистическия период.
Това не е причина за песимизъм. Това е причина за точна диагноза. И от точната диагноза следва, че усилията трябва да се насочат към реалистичното — изграждане на малки оазиси на функциониращо сдружаване в специфични ниши, тяхното постепенно разширяване във времето, и натрупване на видим положителен опит, който следващите поколения да наследят. Не „български Arla за пет години“. А терпеливо изграждане, в което настоящото поколение прави това, което може, без да очаква да види цялостния резултат.
Какво от тази история е работен инструмент
Тази статия не съдържа предписания. Тя е история. Но има няколко неща, които произтичат от нея и които заслужават да бъдат назовани.
Първо — българските кооперативи не работят, не защото имаме лош закон. Имаме сходен закон с този на повечето европейски страни. Работят, защото нямаме сто и тридесет години непрекъснат опит на доверие между непознати, които се сдружават за обща икономическа полза. Този опит се изгражда бавно, не се прокарва с указ.
Второ — обещанията за реформа, която ще доведе до български Friesland Campina, са основани на грешен анализ. Те приравняват правен инструмент със социална реалност. Това е разпространена политическа техника — обещание, което се приема защото съответства на желанието на хората. Но желанието не променя историческите условия.
Трето — реформата на Закона за кооперациите е разумна работа, но трябва да се очаква от нея това, което тя може да направи: да премахне технически пречки, да позволи по-гъвкави форми, да отдели специфичното от общото. Нищо повече, нищо по-малко. Тя няма да породи кооперативно движение. Тя ще облекчи това, което може да възникне, ако възникне.
Четвърто — реалистичната амбиция е по-малка и по-постижима. Малки оазиси на функциониращо сдружаване в специфични ниши, които с десетилетия натрупват опит. Това вече се случва. Не е зрелищно. Не съответства на политическите обещания. Но е истинско — за разлика от обещанията.
Пето — сравнението с Дания и Холандия не трябва да ни обезкуражава. Те са изключения, не норма. Реалистичното бенчмаркиране е с Чехия и Полша — общества, които имат сходни структурни проблеми с нашите, но са постигнали забележим прогрес през последните трийсет години. Това е достижимо. Не за пет години, а за две поколения, ако работата започне сега и продължи без прекъсване.
Българските кооперативи имат богато минало — по-богато от сегашната им сянка. До 1944 г. сме били втори в света в това движение. Това не е носталгичен факт. Това е свидетелство, че можем. Но е и свидетелство, че онова, което е било изградено за петдесет години, беше унищожено за десет, и сега се възстановява за тридесет, без още да е достигнало старото си ниво. Кооперацията не е законова форма. Тя е дълга работа на доверие, в която всяко поколение трябва да направи своята част.
Това е истината — не утешителна, не песимистична, просто точна. И от тази точност може да започне работа, която ще струва.
