Управляващото мнозинство внесе в Народното събрание мащабен пакет от законопроекти, насочени към „овладяване на цените“ и борба със спекулата. Под егидата на защитата на потребителите се предлагат радикални промени в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП), включително разширяване на „черни списъци“ с нелоялни практики и въвеждането на термина „съвместно монополно положение“.
В центъра на тази законодателна инициатива обаче стои една формулировка, която изисква внимателен икономически и юридически разбор: понятието „справедлива цена“. Според вносителите, тя представлява „виждането на правителството за това каква трябва да е цената на стоката в една добра икономика“. Когато една абстрактна категория като „справедливостта“ се превърне в инструмент за административен натиск върху пазара, резултатите рядко кореспондират с обявените намерения.
Първият логически разлом: Справедлива за кого?
Основният проблем на всяко административно ценообразуване е, че то подменя пазарния механизъм с морален арбитраж. В икономическата теория стойността не е константа, а функция на доброволната размяна. Тук въпросът „справедлива за кого“ остава без отговор, защото интересите на пазарните субекти са фундаментално противоположни.
За купувача „справедливостта“ е в минималната цена, често под прага на рентабилност. За производителя справедливостта означава цена, която покрива емпиричните факти на неговата себестойност: разходите за торове, горива, логистика и труд. Когато държавата наложи своето субективно „виждане“, тя неизбежно избира едната страна за сметка на другата. Да свалиш цената административно означава да декретираш загуба за производителя в името на краткосрочен популистки ефект. Това не е икономика, а политическо решение за избор на икономическа „жертва“.
Юридическа мимикрия и европейски регламенти
Вносителите твърдят, че мерките са пазарни и заимствани от напреднали системи като германската. Юридическият преглед обаче разкрива сериозно разминаване между международната практика и предложените текстове.
- Член 102 от ДФЕС и ЗЗК: Европейското право действително познава термина „несправедливи цени“ (unfair prices), но той е приложим изключително в хипотезата на злоупотреба с господстващо положение. Механизмът се задейства само ако държавата докаже, че даден субект е монополист и налага „ексцесивни“ цени, които нямат връзка с икономическата реалност. Прилагането на този антитръстов инструмент към свободния пазар на дребно, където има десетки участници, е юридически нонсенс.
- МСФО 13 и „Справедливата стойност“: Терминът „справедлива стойност“ (Fair Value) съществува, но той е счетоводен стандарт за оценка на активи в баланса на предприятията. Да го използваш като инструмент за регулиране на етикетите в магазина е класическа терминологична мимикрия – обличане на административен произвол в международно призната, но ирелевантна в случая лексика.
- Правото на стопанска инициатива: Чл. 16 от Хартата на основните права на ЕС гарантира свободата на търговеца сам да определя ценообразуването си. В пазарна икономика правото да продаваш маслото си на цена, която прецениш за удачна, е обвързано с пазарния риск никой да не го купи. Когато държавата поеме ролята на коректив на този риск чрез „методологии“, тя дефакто отменя механизма на саморегулация.
-
Забраната от Европейската комисия: Важно е да се подчертае, че административното определяне на цени или маржове е изрично забранено от правото на ЕС. Членове 34-36 от ДФЕС третират подобни държавни мерки като ограничения на свободното движение на стоки. Европейската комисия вече е стартирала наказателни процедури срещу държави членки, опитали да наложат подобен контрол, тъй като той фрагментира Общия пазар и подкопава конкуренцията. В Брюксел не съществува механизъм, по който правителство да налага „справедлива цена“ на свободни пазарни субекти.
Сблъсъкът между „виденията“ и емпиричните факти
Определението за „справедлива цена“ като „виждане на правителството“ заменя икономическата емпирика с политическа абстракция. Ценообразуването в земеделието се основава на твърди факти: котировките на уреята, логистичните разходи и цената на енергията. Тези компоненти не се влияят от министерски „видения“.
Изискването към бизнеса да „доказва“ цената си и как я е формирал е форма на институционален натиск, който няма аналог в развитите пазарни демокрации. Създаването на регистри за проследимост, които уж не носят тежест, всъщност генерират административен ад и разходи, които в крайна сметка отново се калкулират в крайния етикет.
Проектираният дефицит като последен етап
Историята на икономическите опити за административен диктат върху цените е безпощадна. Когато цената се определи изкуствено извън пазарната логика (дори и под формата на „сигнал“, подкрепен от двойно по-високи глоби), стоките просто мигрират към пазари с по-висока предвидимост.
Резултатът от „борбата със спекулата“ чрез субективни категории винаги е един и същ: изтегляне на стоки, влошаване на качеството с цел вписване в „справедливата“ рамка и в крайна сметка – дефицит. Управлението на инфлацията чрез декрети е опит за командване на физични процеси чрез етични размишления. В свят на глобални пазари и членство в ЕС, единствената легитимна роля на държавата е да гарантира конкуренцията. Когато тя започне да се превръща в ценови оракул, пазарът обикновено спира да функционира.
В заключение: Дисциплината на фактите срещу административната воля
Бъдещето на предложените мерки вероятно ще се ограничи до територията на политическата комуникация, където ефектът се измерва не в икономически показатели, а в краткосрочно обществено успокоение. Когато управлението на процесите започне да доминира над тяхната икономическа логика, резултатите неизбежно придобиват сезонен характер – те са видими в дневния ред днес, но се размиват в пазарната реалност на утрешния ден.
Истинското предизвикателство обаче не е в ПР ефекта, а в системния риск от пряка административна намеса в структури като модерната търговия. Самата концепция, че държавата може да дефинира „справедливост“ извън избора на потребителя, се сблъсква с един емпиричен факт: ако големите вериги оперираха чрез реално неоправдани надценки, пазарната саморегулация отдавна щеше да е пренасочила търсенето към по-малките търговски алтернативи. Липсата на подобно пренасочване е най-ясният сигнал, че потребителят вече е направил своя избор въз основа на ефективността, а не на административните „видения“.
В крайна сметка, устойчивостта на една икономика зависи не от откриването на нови формулировки за стари роли, а от дисциплината да се следват фактите, такива каквито са. Всяка намеса, която игнорира тези факти, просто отлага решаването на проблемите, превръщайки ги в бъдеща икономическа тежест.
Ася Василева
