Защо двадесет години разговор за кооперативи у нас не са довели до почти нито един работещ кооператив — и защо самата дума заслепява разговора, който трябва да се води
От двадесет години един и същи разговор се повтаря в българското земеделие. Министри го откриват в първите си седмици на поста. Експерти го пишат в стратегии. Асоциации го повтарят в обръщения. Журналисти го предават като общоприето решение. Думата е една — кооперативи. Идеята е, че ако българските фермери се обединят, ще получат пазарна сила, ще преговарят на равно с веригите, ще издържат шоковете, ще оцелеят.
Двадесет години по-късно от тази идея няма почти нищо. Между 2020 и 2025 година стопанствата с крави майки в България намалели със 66 процента. С овце майки — със 67 процента. С кози — със 70 процента. По данни на Комисията за защита на конкуренцията. Малките животновъди — точно тези, на които кооперативът би трябвало да помогне — изчезват по-бързо от което и да е друго време от прехода насам. Същевременно големите зърнопроизводители, които поддържаха сектора през добрите години, попадат под натиск от европейския пазар, който никой не предвиди. И двата сектора не намират отговор.
Защо двадесет години разговор за кооперативи не са произвели нито работещи кооперативи, нито друг отговор? Отговорът е, че самата дума заслепява разговора. Защото „кооператив“ у нас се ползва за описанието на два съвсем различни проблема, които имат две съвсем различни решения. И когато ги смесваме в една категория, не намираме нито едното.
Какво всъщност е кооператив
Кооперативната форма в съвременния си вид е изобретение на 70-те и 80-те години на деветнайсетото столетие в Северна Европа. Малки млекопроизводители в Дания и Швеция започват през 1881–1882 г. да обединяват доставките си към обща мандра. В Холандия процесът тече паралелно — първите млечни кооперативи се появяват през 1871 г. Логиката е проста и навсякъде една и съща: единичен млекопроизводител с двадесет крави няма пазарна сила. Не може да преговаря с преработвателя. Не може да си позволи сертификация. Не може да се разпространи извън местния пазар. Сто такива производители, обединени в кооператив, могат — защото произвеждат количество, което изисква преговор.
Тази логика работи, защото производителите са относително еднакви. Двадесет до петдесет крави. Сходни ферми. Сходна продукция. Сходни проблеми. Кооперативът агрегира хомогенна суровина и я предоставя в индустриален мащаб на пазара. Това е цялата му икономическа функция. Той не е идеологическа форма — той е инструмент за пазарна сила на хомогенно множество.
Холандският млечен кооператив днес има 14 хиляди членове и оборот от 13 милиарда евро. Това е средно около милион евро на член — тоест семейна ферма с двадесет до петдесет крави. Не индустриален комплекс. Не корпорация. Семейна ферма. Същата структура, която на терасата в Дрент или Хесен изглежда непроменена от половин век. Това е „кооператив“ в класическия смисъл на думата — обединение на хомогенни семейни ферми, които без обединение нямат пазар.
За кой тип производител работи това в България
Първият проблем, който у нас наричаме „проблем на кооператива“, е точно този класически проблем. Десетки хиляди малки животновъди — с десет, двадесет, петдесет крави, овце, кози. Малки зеленчукопроизводители — с два, три, пет декара. Семейни лозя. Малки пчелари. Тези стопанства имат продукция, която без обединение няма пазар. Те точно са целевата група на класическия кооператив. И за тях обединението наистина би било спасително.
Защо то не се случва. Не защото идеята е лоша. А защото в България липсва инфраструктурата на обединението. Кооперативите в Дания и Холандия не са възникнали от само себе си. Те са имали стартови условия — местен пазар, който приема обединена продукция; банкова система, която дава кредит на колективна структура; правна рамка, която защитава общата собственост; традиция на местна солидарност, върху която доверието вече стои. У нас нищо от това не е налично. Банките не финансират стартиращ кооператив без обезпечение от индивидуалните членове. Правната уредба за организации на производители по европейския Регламент 2021/2115 е транспонирана формално, но без подкрепяща мостова субсидия за първите три години — точно периодът, в който кооперативът трябва да оцелее преди да започне да генерира приходи. Местните преработватели предпочитат да преговарят с индивидуални производители, защото асиметрията в полза на купувача е по-голяма. И най-важното — между производителите няма натрупано доверие. Социалистическият ТКЗС и хаосът на 90-те разрушиха не само структурите, но и навика хората да си вярват в обща сметка.
Без тези подложки идеята „обединявайте се“ остава лозунг. А лозунгът, повтарян в продължение на двадесет години без подкрепящи действия, се превръща в негова противоположност — той заместя действието. Министрите казват „трябват ни кооперативи“ и това е достатъчно, за да не правят онова, което би ги направило възможни.
Вторият проблем, който не е за кооперативи
Има и втори проблем, който у нас също се описва с думата „кооператив“, и това вече е сериозна концептуална грешка. Той засяга големите играчи в българското земеделие — едрите зърнопроизводители с десетки хиляди декара, индустриалните животновъдни комплекси с хиляди или десетки хиляди животни, крупните овощарски предприятия. Тези стопанства не са малки. Те имат пазарна сила сами по себе си. Те преговарят директно с веригите, с международни търговци, с преработватели. Те могат да си позволят сертификация, маркетингов отдел, юридическа защита, експортни контакти.
За тях кооперативът в класическия смисъл не е отговор. И не защото те са „против обединение“ — а защото обединението от типа FrieslandCampina или Arla няма смисъл при този мащаб. Едрото стопанство не печели от обединение с друго едро стопанство — печели от друг тип интеграция. Хоризонтална консолидация. Вертикална интеграция в преработката. Влизане в международни групи. Експортни консорциуми. Регионални клъстери за фуражна доставка и хеджиране.
Тези инструменти съществуват в европейските регламенти и в практиката на западноевропейските държави. Големите испански, италиански, френски, германски играчи в свиневъдството и зърнопроизводството не работят като самотни корпорации. Те са част от регионални клъстери, които споделят фуражна доставка, ветеринарно обслужване, експортна логистика, преговорни групи срещу големите купувачи. Това не е кооператив на дребни производители — това е консорциум на индустриални играчи, с друга правна форма, друга икономика, други инструменти.
В България такова нещо няма. Не защото е забранено — а защото никой не го е организирал. Министерството говори за кооперативи. Експертите пишат за кооперативи. Асоциациите лобират за кооперативи. И докато те говорят за кооперативи, индустриалните играчи у нас остават изолирани — националните шампиони, които при европейския мащаб са средни играчи. Когато се срещнат с консорциум от испански свиневъди, които работят на петдесеткратно по-голям обем, националният шампион губи. Не защото е некомпетентен. Защото играе сам срещу мрежа.
Защо разговорът за кооперативи удържа статуквото
Тук стигаме до парадокса, който никой не назовава. Разговорът за кооперативи — толкова неизбежен, толкова разпространен, толкова повтарян — е удобен за всички страни, защото обхваща нищо.
Удобен е за министерството. Защото да говори за „развитие на кооперативния модел“ е политически безрисково. Никой няма да го обвини, че подкрепя индустриални играчи срещу малки. Никой няма да го обвини, че се намесва в пазара. Никой няма да го обвини, че харчи пари за конкретен сектор. „Кооперативи“ е общ език, който се харесва на леви и десни едновременно — затова не задължава никого с конкретен ангажимент.
Удобен е за асоциациите. Защото те представляват едновременно малки и големи производители, и разделянето на двата типа проблеми би ги принудило да изберат страна. По-лесно е да се говори за „интересите на земеделието като цяло“ и да се иска „подкрепа за кооперациите“ — обтекаемо искане, на което всеки може да каже „да“, без да поеме конкретен ангажимент.
Удобен е за експертите. Защото да напишеш стратегия за кооперативно развитие е по-лесно от това да предложиш конкретни инструменти за два различни типа производители, всеки от които изисква свое финансиране, своя правна рамка, свои индикатори за успех. Стратегията за кооперативи е безопасна интелектуална работа — никой не може да я обори, защото идеята е защитима в общи приказки.
Удобен е дори за самите производители. Малките, защото идеята „ще се обединим“ им дава надежда без необходимост да я преследват конкретно — обединението винаги е „следващата година“, когато ще има време, ще има инициативност, ще има лидер. Големите, защото докато разговорът е за кооперативи на малките, никой не им задава неудобния въпрос защо те самите не са изградили експортни консорциуми, регионални клъстери, преработвателна интеграция. Те остават необезпокоявани в позицията на „индивидуални предприемачи“, която двадесет години работи добре, а сега вече не.
Затова разговорът се повтаря. Защото не отговаря на никой въпрос, и точно това го прави привлекателен — той не задължава никого. И докато той се води, малките изчезват — със 70 процента за пет години — а големите попадат под натиск, за който нямат подготовка.
Какво всъщност е нужно — за всеки тип производител
Истинският разговор трябва да започне с разграничението. За малките животновъди, малките зеленчукопроизводители, малките пчелари и лозари нужни са няколко конкретни неща, които европейските регламенти позволяват, но България не активира. Мостова субсидия за първите три години от стартирането на организация на производители — финансирана от ОСП по чл. 152 и следващите от Регламент 1308/2013. Банков продукт за колективно обезпечение, при който държавна гаранция покрива риска до изграждането на собствен капитал. Правна защита срещу едностранното разваляне на договори от страна на изкупвачи. Обвързване на по-благоприятен данъчен режим с членство в организация — както го прави Франция с микропредприятията в селскостопанския сектор. Това са технически инструменти, не идеология. Те съществуват в работещи форми в Германия, Холандия, Дания, Франция, Италия, Австрия. У нас са или транспонирани формално, или изобщо непредвидени.
За големите производители нужни са съвсем различни неща. Експортна банкова линия по модела на френския Bpifrance или италианския SACE — институции, които финансират международните операции на национални играчи и им дават обезпечение срещу валутен и политически риск. Регионални консорциуми за фуражна доставка, които да позволят на индустриалните животновъди да хеджират цените си заедно, не поотделно. Целеви фонд за интеграция в европейски преработвателни групи — не за изкупуване на български играчи от чужденци, а за участие на български играчи в международни групи като равни членове. Секторни клъстери за експорт на готова продукция, не само на суровина, която други преработват и продават с пет пъти по-голяма стойност. Това също са технически инструменти, които работят в други държави, и които изискват конкретна политика, не общи приказки за „подкрепа на родното земеделие“.
Двата комплекта мерки нямат нищо общо помежду си. Те се отнасят до различни производители, изискват различно финансиране, имат различни индикатори за успех. Опитът да се решат с една дума — „кооперативи“ — е причината, поради която нито единият комплект, нито другият не се реализира.
Какво следва
Разграничението не е въпрос на терминология. То е въпрос на това дали разговорът за българското земеделие ще започне да назовава реалните проблеми на реалните производители, или ще продължи да се върти около обща дума, която не означава нищо конкретно.
Малките и големите производители у нас имат противоположни интереси в много отношения. Малките искат регулация, която ги защитава от свръхконцентрацията. Големите искат свобода, която им позволява да растат. Малките имат нужда от обединение. Големите имат нужда от интеграция в по-голяма международна мрежа. Малките са под натиск от пазара. Големите са под натиск от европейския мащаб. Тези различия не са недостатък — те са нормална структура на всеки развит селскостопански сектор. Развитият сектор има място и за двата типа, защото има отделни инструменти за двата типа.
В България няма нито едното, нито другото. И докато продължаваме да говорим за „кооперативи“ като че те са универсалният отговор, ще нямаме нито работещи кооперативи за малките, нито работеща експортна инфраструктура за големите. Ще имаме статуквото, в което всички говорят, никой не действа, малките изчезват, а големите за първи път от тридесет години усещат, че националният шампион не е достатъчно голям за световните мащаби.
Това е разговорът, който трябва да започне. Не „за кооперативите“. А за кои производители, при кои условия, с кои инструменти. Защото без разграничението всички планове, стратегии и помощни пакети ще продължат да удрят покрай целта — и да удържат секторa в състоянието, в което е днес.
