На 14 май в Министерството на земеделието и храните се проведе извънредно заседание на Националния съвет по храните. Сред стандартните формулировки за „предвидима среда“ и „баланс между интересите на бизнеса и гражданите“, министърът Пламен Абровски направи едно изявление, което рядко звучи от поста, който заема. Той потвърди, че въпреки значителния публичен ресурс, насочван към сектора, България продължава да внася суровини и храни. И добави — „парите са средство, а не самоцел“. Това признание заслужава да се прочете внимателно — защото предлага рамка, която не съответства напълно на пакета законопроекти, които същото министерство утре ще обслужва.
Прессъобщението на Министерството на земеделието и храните от 14 май започва както се очаква. Министър Абровски благодари на членовете на Националния съвет по храните. Подчертава, че производството на храни е „основен приоритет“. Уверява представителите на бизнеса, че екипът на МЗХ ще работи за създаването на „спокойна и предвидима среда за сектора“. Това е стандартен министерски тон, без отличителни белези.
Малко по-нататък обаче, в обикновено пропускания от медиите по-долен абзац, се появява нещо различно. Министърът отбелязва нуждата от „повишаване на конкурентоспособността на българското земеделие“ и продължава с формулировка, която заслужава да се цитира дословно: „Въпреки значителния публичен ресурс, насочван към сектора, страната ни продължава да внася суровини и храни, което налага промяна в подхода.“
И веднага след това: „Парите са средство, а не самоцел. Когато назоваваме проблемите с истинските им имена, можем да търсим пазарни мерки за повишаване и подпомагане на сектора.“
Това са четири изречения, които си струва да се акцентират — защото в тях е положено нещо, което министър на земеделието почти никога не казва публично.
Какво всъщност казва министърът
Първото — че подкрепата за сектора е значителна. Това е факт, който в публичното говорене редовно се отрича. По официалния доклад на правителството за 2024 година, общата финансова подкрепа за българското земеделие е надхвърлила 3,4 милиарда лева, при брутна добавена стойност на сектора около 4,8 милиарда. Тоест около 70 на сто от икономическия резултат идва от публични трансфери — европейски и национални. Министърът признава това, без да го уточнява количествено.
Второто — че въпреки тази подкрепа България продължава да внася суровини и храни. И това е факт, документиран от данните на Националния статистически институт и от Митническата администрация. Българският хранителен внос е надминал износа в редица сектори, които при социализма са били износители — свинско месо, зеленчуци, плодове, млечни продукти от висок клас. По официални данни на МЗХ за свинското месо около 70 на сто от потреблението е от внос.
Третото — че това „налага промяна в подхода“. Тоест настоящият подход не работи. Това е признание, което идва от *министъра, който в момента ръководи* същия този подход. Не от експерт, не от опозиционен депутат, не от журналист — а от лице, чиято работа е да го отстоява.
Четвъртото — и най-важно — е концептуалното твърдение, че „парите са средство, а не самоцел“. Това изречение, поставено в контекста на 4 милиарда лева годишна подкрепа, означава нещо конкретно. То означава, че разпределянето на пари само по себе си не е политика. Че субсидията не е решение. Че мярката за успех на земеделската политика не е колко се е раздало, а какво е произведено с раздаденото. Това различие — между процеса и резултата — е централно за всяка работеща секторна политика, и в българския случай рядко се прави публично.
Защо това е новина
Българската аграрна политика от 2007 година насам е изградена около една централна логика — възможно най-голямо усвояване на европейските фондове. Министерства, агенции, асоциации и медии се мерят по тази логика — кой колко усвои, кой колко плати, кой колко получи. Резултатът от усвояването — какво и как се е произвело, дали секторът става по-устойчив или по-зависим — рядко влиза в разговора.
В тази рамка изявление, че „парите са средство, а не самоцел“, поставя въпрос, който системата избягва от години. Ако парите са средство, то към каква цел? Министерството още не е казало. Но самото поставяне на въпроса е стъпка, която предишните министри в последното десетилетие не са правили — поне не в такова прессъобщение, на такова заседание, в такъв ясен вид.
Това повдига и друг въпрос. Ако настоящият подход не работи и трябва да се търсят „пазарни мерки“, тогава какво е отношението между тази формулировка и пакета законопроекти, които същото министерство утре ще обслужва — за изменение на Закона за защита на конкуренцията и Закона за защита на потребителите? Тези законопроекти, внесени на 11 май, не са пазарни мерки в обичайния смисъл. Те разширяват правомощията на регулаторите, въвеждат понятие за „справедлива цена“ и създават регистър за проследимост в дребната търговия. Това са инструменти за повече държавна намеса, не за повече пазар.
Не е работа на тази статия да определя дали тук има противоречие или само различни функции на различни институции. Това ще се изясни през следващите седмици — между първо и второ четене на законопроектите, и в работните групи, които министърът обяви.
Кой беше на масата и кой не беше
Заседанието беше открито за традиционно поканените към такива форуми браншови организации — зърнопроизводители, овощари, животновъди, преработватели на храни. Сред присъствалите беше и министърът на здравеопазването Катя Ивкова, която заяви, че институциите трябва да работят съвместно в подкрепа на сектора, бизнеса и цялото население.
Това е стандартен състав за Националния съвет по храните и не е изненада. Заслужава отбелязване обаче, че сред поканените липсват представителите на дребната търговия — Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара, асоциациите на търговските вериги. Те са основните адресати на пакета законопроекти. Тяхното отсъствие от заседанието на Националния съвет по храните означава, че консултациите с тях, ако се проведат, ще бъдат в друг формат.
Министърът увери, че „законодателният процес дава възможност всички текстове да бъдат детайлно обсъдени с бранша между първо и второ четене“ и че „предложенията и становищата ще бъдат взети предвид в рамките на работните групи“. Това е процедурно обещание, чиято стойност ще се види по конкретните промени в текстовете между двете четения.
Какво остава за следене
Прессъобщението от 14 май заслужава да се запази — защото съдържа формулировки, които може да изчезнат от публичната реторика на същия министър след седмица или две. Партийните линии в българското управление често побеждават индивидуалните прозрения, и това, което днес звучи като ново разбиране, утре може да отстъпи под натиска на оперативната политика.
Засега обаче е казано — от поста, който има тежест да го каже. Парите са средство, а не самоцел. Подходът трябва да се промени. Назоваването на проблемите с истинските им имена е условие за тяхното решаване. На колко от тези три твърдения практическата политика на следващите месеци ще даде съдържание, е друг въпрос. Първата стъпка обаче — признанието — е направена. Първата грешка – също. За кампания 2026 няма да се изисква доказване реализация на количества мляко и брой животни на стопанство, както и свързаните с тях дефиниции и документи за доказване. Но може министър Абровски просто да не е имал правна възможност и време да спре наредбарата.
Ася Василева
