От 1988 година насам европейският бюджет работи на един основен принцип — изравняване. По-богатите държави плащат повече, по-бедните получават повече, и постепенно различията между регионите се свиват. Това е логиката на Делор, която изгради днешната политика на сближаване. Сега тя се променя. Бавно, но видимо. Новите приоритети на Европа — конкурентоспособност спрямо Китай и САЩ, отбрана след войната в Украйна, стратегическа автономия в технологиите, енергията и храните — изискват друг тип бюджет. И този друг тип бюджет вече се чертае в Брюксел. На 13 май 2026 година един от симптомите на тази промяна излезе наяве — възможното закриване или преструктуриране на Генерална дирекция „Регионална и градска политика“, ведомството, което управлява една трета от целия европейски бюджет.
Симптомът, който излезе наяве
Изпълнителният заместник-председател на Европейската комисия Раффаеле Фито потвърди на пресконференция в Брюксел, че се обсъжда реорганизация или дори закриване на Генерална дирекция „Регионална и градска политика“ — REGIO. Дирекцията, която Фито сам ръководи политически, която управлява структурните и кохезионните фондове на ЕС, и която представлява една трета от целия европейски бюджет за периода 2021-2027 — около 392 милиарда евро за политиката на сближаване.
„В DG REGIO размишляваме над възможността да създадем по-ефикасна генерална дирекция и да идентифицираме правилния модел“, каза Фито. И добави, че в момента такова решение не е в дневния ред — но не го изключи. Часове след първата публикация в Политико по темата, директорът на дирекцията Темис Христофиду изпрати вътрешно писмо до служителите. В него тя признава, че статията е „смущаваща за четене“, и обяснява, че решение няма, но спекулациите циркулират. Председателят на Комитета на регионите Ката Тюттьо реагира остро: ако подобно решение се вземе, ще означава, че присъдата е написана преди процеса да започне.
Това на пръв поглед е новина за вътрешна административна реорганизация в Брюксел. На втори поглед — е симптом на много по-голяма промяна, която вече тече от месеци, и която ще промени структурата на това какъв е европейският бюджет и за кого работи. Симптом, не причина.
Принципът на изравняването, който се променя
От подписването на Единния европейски акт през 1986 година и реформите на Жак Делор в края на 80-те години, европейският бюджет работи на един основен организационен принцип. По-развитите държави плащат повече от това, което получават обратно. По-малко развитите получават повече от това, което внасят. Разликата отива в политиката на сближаване — структурни фондове, Кохезионен фонд, по-късно Фонд за справедлив преход. Тези пари са насочени към региони, чийто брутен вътрешен продукт на глава от населението е под средното за ЕС. Логиката е, че когато бедните региони се развият, целият Съюз печели — пазарът се разширява, неравенствата намаляват, политическата стабилност се укрепва.
Този принцип работи близо четири десетилетия. Той е причината Ирландия от една от най-бедните страни в Западна Европа да стане една от най-богатите. Той е причината Испания и Португалия да изградят съвременна инфраструктура в годините след влизането си в Съюза. Той е причината Полша след 2004 година да удвои реалния си БВП за две десетилетия. И той е причината България от 2007 година насам да получи близо 30 милиарда евро публични европейски средства, които изградиха съвременни магистрали, водоснабдителни системи, болници, общински инфраструктури и значителна част от обновяването на земеделието.
Сега този принцип започва да отстъпва. Не изведнъж, не еднократно. Постепенно — чрез промени в структурата на бюджета, чрез нови приоритети, чрез реорганизации на ведомствата, които го управляват. Логиката на изравняването се измества от друга логика — на конкурентоспособността. Парите следват не нуждата, а възвръщаемостта. Не регионите, които изостават, а проектите, които могат да донесат стратегически предимства на Съюза като цяло.
Защо логиката се променя
Има няколко конкретни причини, които работят едновременно, и заслужават да бъдат назовани без присъда. Те не са грешка или каприз. Те са реакция на конкретни външни и вътрешни шокове, които променят какво ЕС смята за приоритет.
Първо, докладът на Марио Драги от септември 2024 година. Бившият председател на Европейската централна банка и бивш италиански премиер изготви по поръчка на Комисията анализ на конкурентоспособността на ЕС. Заключението му беше остро. ЕС изостава от САЩ и от Китай в почти всички ключови технологични области — изкуствен интелект, чипове, биотехнологии, чисти технологии, отбранителна индустрия. Производителността на труда расте по-бавно от тази в САЩ от две десетилетия. Драги препоръча инвестиции от 750 до 800 милиарда евро годишно — повече от пет на сто от БВП на ЕС — насочени към догонване на технологичното изоставане. Този доклад променя политическия речник в Брюксел. „Конкурентоспособност“ става централна дума, по-важна от „сближаване“.
Второ, войната в Украйна и необходимостта от отбранителни разходи. ЕС за първи път от основаването си използва общи бюджетни линии за оръжия и боеприпаси. Военната мобилност, отбранителната индустрия, охраната на външните граници и стратегическите запаси стават нови приоритети, които изискват пари. Тези пари не могат да дойдат отникъде другаде, освен от съществуващите политики — основно от кохезията и от земеделието, които заедно представляват около две трети от настоящия европейски бюджет.
Трето, оттеглянето на САЩ. От 2024 година насам американската политика към ЕС става все по-непредвидима. Решението на американския министър на отбраната да отмени дислоцирането на четири хиляди войници в Полша през май 2026 година е симптом на по-широко преразглеждане на американските ангажименти. Европа за първи път от десетилетия трябва да поеме собствената си отбрана сама. Това изисква пари. Бившият съветник по националната сигурност Джон Болтън в интервю за европейски медии формулира това директно — „моята война е твоята война“, тоест Иран и Близкият изток вече не са само американски проблем. И тази война, и всички, които идват, ще изискват европейски ресурси.
Четвърто, стратегическата автономия на ЕС. Близкоизточната криза наруши потоците през Ормузкия пролив. Войната в Украйна показа зависимостта на Европа от руския газ. Полупроводниковите кризи разкриха зависимостта от Тайван. Хранителните пазари осветлиха зависимостта от руския амоняк и черноморските зърнени потоци. Всяка от тези зависимости поражда нов приоритет — нови инвестиции, нови резерви, нови инструменти. Всеки от тези нови приоритети има цена. И тази цена се плаща от общия европейски бюджет.
Какво конкретно се променя
От 16 юли 2025 година насам Европейската комисия е представила своето предложение за Многогодишната финансова рамка за 2028-2034 година — около 2 трилиона евро, или 1,26 на сто от БВП на ЕС. Това предложение преструктурира бюджета в три големи стълба, които заместват сегашната структура.
Първият стълб — Партньорски планове на национално и регионално ниво — около 865 милиарда евро. Тук Комисията предлага да слее в едно три досега разделени политики: Кохезионната политика, Общата селскостопанска политика, и средствата за вътрешни работи и миграция. Един план на държава-членка, който обхваща всичко това. Вътре в първия стълб има гарантиран минимум за ОСП — поне 300 милиарда евро за подпомагане на доходите на земеделците. За Кохезионната политика самостоятелна гаранция не е предвидена в първоначалното предложение.
Вторият стълб — Европейски фонд за конкурентоспособност — около 410 милиарда евро. Тук се обединяват сегашните 33 програми за научни изследвания, иновации, цифрови технологии, енергиен преход, отбранителна индустрия, биотехнологии. Това е по-новата част на бюджета, и тя расте най-бързо. Тя ще финансира конкретни европейски приоритети — изкуствен интелект, полупроводници, чисти технологии, военно-промишлен капацитет.
Третият стълб — Глобална Европа — около 200 милиарда евро. Външни действия, разширяване, помощ за съседни страни, плюс отделни 100 милиарда евро конкретно за Украйна.
Преструктурирането на DG REGIO се вписва точно в тази логика. Ако кохезионните и земеделските фондове влизат в общи национални планове, ведомството, което управлява само регионалните фондове, става по-малко нужно в сегашния си размер. Не защото регионалната политика изчезва, а защото тя престава да бъде самостоятелна. Тя става един от компонентите на общ инструмент.
Какво това означава за България — рисковете
България получава за периода 2021-2027 година около 11 милиарда евро по Кохезионната политика и около 8 милиарда евро по Общата селскостопанска политика. Общо около 19 милиарда евро публични европейски средства за седем години. Това е значителна сума — близо 2,7 милиарда евро годишно, или над 1,7 на сто от БВП на страната.
Първият риск от новата структура е, че кохезионните средства не са защитени със собствен гарантиран таван, какъвто има за ОСП. Това означава, че в общия национален план може да се направи преразпределение към други приоритети — отбрана, миграция, цифровизация, конкурентоспособност. На теория това е въпрос на национален избор. На практика — националните правителства обикновено избират политически по-видимите приоритети, а кохезията поддържа дифузни проекти в малки общини, които нямат силно политическо лоби.
Вторият риск е свързан с регионалното измерение. Сегашната политика на сближаване работи по региони — българските области получават различни нива на подкрепа според своя БВП на глава от населението. Северозападна България получава най-високи нива на съфинансиране, защото е най-слаборазвитият регион в целия Съюз. При новата структура с „един национален план“ регионалното измерение се запазва на хартия, но изпълнението минава през националното правителство като централизиращ инструмент. Изпълнителните агенции в общините и областите губят пряк достъп до Комисията. Това може да отслаби капацитета на местното ниво.
Третият риск е промяната на самата логика на финансиране. Ако европейският бюджет все повече работи на принципа на „възвръщаемост“ — пари за тези проекти, които могат да донесат най-голяма икономическа полза — то страни като България имат по-малко конкурентни предимства за такива проекти. Иновативните клъстери са в Германия, Холандия, Дания, Швеция. Високотехнологичните производства са в Чехия, Полша, Унгария. Биотехнологиите са в Скандинавия и Ирландия. България има предимства в конкретни ниши — селскостопанска суровина, ИТ услуги, някои сегменти на индустрията — но не може да конкурира за повечето европейски конкурентоспособни инвестиции. Бюджет, който се движи към такива инвестиции, естествено намалява дела на страни като България.
Четвъртият риск е свързан с правилата на изпълнение. Сегашната Кохезионна политика работи с гъвкави правила за съфинансиране — до 85 на сто от ЕС за слаборазвитите региони. Този праг е защитен в актуалното законодателство. В новата рамка той остава, но условията за достъп се променят. Държавите ще трябва да изпълняват реформи и милестоунси, подобно на модела на Recovery and Resilience Facility — модела, по който се изплащаха парите от NextGenerationEU. Този модел се оказа по-сложен и по-бавен от очакваното. България има конкретен опит с него — спирането на плащанията по Плана за възстановяване и устойчивост в продължение на близо година заради липса на изпълнени реформи.
Какви са възможностите
Промените не са само рискове. Има и реални възможности, които заслужават да бъдат назовани.
Първата възможност е по-голямата съгласуваност между политики. Сегашната разпокъсаност между земеделие, регионално развитие и социална политика често води до проекти, които работят паралелно, понякога противоречиво. Поливните системи се финансират разкъсано между Кохезионния фонд и ОСП. Селските пътища — между Програмата за развитие на селските райони и регионалните инфраструктурни средства. Местните инициативни групи — между Лидер и регионалните програми. Един общ план би могъл да създаде по-логична връзка между тези инструменти.
Втората възможност е по-голяма гъвкавост в реагиране на конкретни кризи. Сегашната система е тромава — нов проблем изисква нова програма, ново обявление, нови критерии. Един общ план би позволил на държавата по-бързо да пренасочи ресурси към новопоявили се нужди. През последните пет години има конкретни примери, в които такава гъвкавост липсваше — миграционните вълни, енергийната криза, рестриктивните мерки срещу руски стоки. Всеки нов проблем изискваше отделна процедура и отделно решение в Брюксел.
Третата възможност е свързана с конкретни приоритети, които сега са разкъсани между политики. Хранителната сигурност, например, не е самостоятелна линия в нито една от сегашните структури. Тя се появява в раздели на ОСП, в политики за стратегически резерви, в Кохезионния фонд при инфраструктурни проекти. В новата структура може да се изгради по-силна, цялостна линия за хранителна сигурност — ако България защити такъв приоритет в собствения си национален план. Същото важи и за поливните системи, и за пътищата в селските райони, и за младежката заетост на селските територии.
Четвъртата възможност е стратегическа. България е страна, която нерядко използва европейските средства основно за заместване на национални разходи, а не за допълване. Тоест парите идват от ЕС, но националният бюджет не отделя допълнителни ресурси за приоритетите. Новата структура с условности и реформи теоретично може да подтикне националното правителство към по-силни собствени политики. На теория. На практика — много зависи от това как ще се прилага.
Какво се случва нататък
На 30 април 2026 година Европейският парламент прие резолюция, в която отхвърля основни елементи на предложението на Комисията. Парламентаристите настояват за гарантиран и отделен бюджет за ОСП от 385,12 милиарда евро — с над 85 милиарда повече от предложените от Комисията 300 милиарда. И за гарантиран отделен бюджет за Кохезионната политика от 274,34 милиарда евро. Резолюцията беше приета с 317 гласа „за“, 206 „против“ и 123 въздържали се.
Европейската народна партия — най-голямата група в Парламента и тази, от която идва самата Урсула фон дер Лайен — публикува позиционен документ, в който отказва модела „един национален план на държава-членка“ и настоява финансирането за земеделие и кохезия да остане в отделни структури. Това е необичайна ситуация — собствената политическа група на председателя на Комисията оспорва нейното предложение.
Държавите-членки тепърва изграждат позициите си. Чехия е сред първите, които публично заявиха, че ще настояват за традиционен подход. Полша, Унгария, Румъния, Гърция и балтийските страни се очаква да защитават подобни позиции. Германия, Холандия, Швеция, Дания, които са нетни вносители в бюджета, са склонни към новата структура — тя дава повече възможности за насочване на пари към приоритети, които те смятат за стратегически.
Преговорите ще продължат поне до края на 2026 година, вероятно и в първите месеци на 2027 година. Сегашната Многогодишна финансова рамка изтича на 31 декември 2027 година. Ако новата не бъде приета до тогава, ще започне процедура за временно продължаване. Това вече се случи в края на предишния програмен период. То ще се случи отново, ако позициите на държавите се окажат непримирими.
Какво трябва да направи българската позиция
България е в по-сложна позиция от повечето страни-членки. От една страна, страната е нетен бенефициент — получава значително повече от това, което внася в бюджета. Това естествено я тласка към защита на статуквото. От друга страна, страната е и член на ЕС от близо две десетилетия — тоест трябва да има позиция и за това какво е общото бъдеще на Съюза, не само какво е нейната конкретна сметка.
В преговорите, които предстоят, страната трябва да защити няколко конкретни приоритета. Гарантирано отделно финансиране за ОСП на по-високо ниво от предложените 300 милиарда евро. Гарантирано отделно финансиране за Кохезионната политика, не разтворено в общ национален план. Запазване на регионалното измерение, което позволява на по-слаборазвитите области да получават по-високи нива на съфинансиране. И конкретно за земеделието — защита на директните плащания, които представляват основата на дохода на земеделските стопанства.
Същевременно българската позиция трябва да се впише в новите реалности. Не може да настоява само за традиционните политики, ако не предложи и какво България може да допринесе за новите приоритети — отбраната, конкурентоспособността, стратегическата автономия. България има конкретни сектори, в които може да участва — киберсигурност, ИТ услуги, селскостопански биотехнологии, някои сегменти на енергийния преход. Ако позицията на страната е чисто защитна, тя няма да тежи в преговорите. Ако е комбинация от защита на придобитото и предложения за новото — тежестта ще е по-голяма.
Това изисква капацитет, който не се изгражда за месец. Преговорите по предишната Многогодишна финансова рамка показаха, че България има добра администрация в Постоянното представителство в Брюксел, но по-слаба политическа координация в София. Различните министерства често защитават противоречащи позиции. Земеделското министерство иска повече за ОСП. Финансовото — повече за конкурентоспособност. Регионалното — повече за кохезия. Без обединена национална позиция страната губи тежест.
Не катастрофа, не победа — преход
Това, което се случва с европейския бюджет, не е катастрофа за България. Не е и победа. Това е преход, който се случваше отдавна, но сега става видим. Принципът на изравняването, на който се изграждаше Съюзът от 1988 година насам, отстъпва пред принципа на конкурентоспособността и стратегическата автономия. Тази промяна има реални причини — заплахи от Изток, конкуренция от САЩ и Китай, изоставане в технологиите, нови форми на война и нови форми на зависимост.
Страни като България, които до сега са основните получатели на нетни европейски трансфери, ще се окажат в позиция, в която трябва не само да защитават дял от пирога, но и да докажат каква стойност добавят в новите приоритети на Съюза. Това е по-сложен, но и по-зрял начин на участие в европейските политики. И той изисква от страната по-силна административна, експертна и политическа подготовка от тази, която сме показвали в предишните преговори.
Възможното преструктуриране на Генерална дирекция „Регионална и градска политика“ е малък епизод в тази по-голяма промяна. Но е епизод, който си струва да се отчете. Защото казва нещо за това какво идва. Брюксел се преструктурира не защото някой го е решил еднократно, а защото логиката на парите, които той управлява, се променя. И тази промяна вече не е въпрос на дали. Тя е въпрос на как.
Ася Василева
