Числото, което новото управление изнесе, всъщност е от регулатора отпреди — и описва върховете в минералната вода. Реалният проблем е друг: производството на сурово мляко в България спадна с 25% за четири години, вносът скочи с 43%.
Ангел Бузалов — управляващ съдружник на адвокатско дружество „Бузалов и Чанова“ и юрист с над петнадесет години стаж в конкурентното право — изнесе подреждане на числата от междинния секторен анализ на Комисията за защита на конкуренцията, представен на 2 декември 2025 г. Това подреждане заслужава внимание. Данните, които „новото правителство изнесе“ преди седмици, всъщност не са на новото правителство — те са на регулатора отпреди шест месеца, преди законопроекта, преди избора на кабинет. Числото „130% надценка“, което циркулира в политическия дебат и което започват да повтарят и наши собствени браншови представители, не е от ново разследване. То е от анализ на КЗК, който при представянето си беше съпроводен от много по-внимателна формулировка от страна на самата комисия. Бузалов извежда диапазоните в пълнота — не само върховете.
Какво всъщност показва анализът на КЗК
Междинният секторен анализ на КЗК е резултат от шестмесечно проучване, обхващащо десет големи търговски вериги в периода юни–август 2025 г. Изследвани са шест продуктови групи: мляко, сирене, кашкавал, яйца, кайма и минерална вода. Подходът на анализа разграничава два вида надценка — от редовната доставна цена и от доставната цена след отстъпките, които производителят прави към веригата. Това разграничение е ключово, защото второто число — по-високото — отразява натиска върху производителя, не марджа на търговеца.
Пълните диапазони, които Бузалов извежда от доклада, изглеждат така:
| Продукт | От редовната доставна цена | След отстъпките от доставната цена |
| Мляко | от 2% до 59% | до 77% |
| Сирене | от 21% до 66% | до 82% |
| Кашкавал | от 10% до 62% | до 91% |
| Яйца, размер L (10 бр.) | от 20% до 89% | не са установени отстъпки |
| Кайма смес 60/40 | от 7% до 68% | до 73% |
| Минерална вода 1,5 л | от 13% до 72% | до 135% |
Източник: Междинен секторен анализ на КЗК за конкуренцията на пазара на хранителни продукти, представен на 2 декември 2025 г. Изследван период за надценките: юни–август 2025 г., 10 големи търговски вериги.
Числото „130%“ — което в политическия дебат се представя като средна или типична надценка — всъщност е горната граница на единичен сегмент: минералната вода след отстъпки. Минералната вода не е храна и има специфична пазарна логика — висок брандов марж, ниска себестойност, дълга производствена верига до рафта. Връзката между нейната надценка и цената на хляба или млякото е условна. Същото важи за горните граници при яйцата (89%) и кашкавала (91%) — това са максимумите, не средните. Реалните диапазони при свежите храни — мляко, сирене, кашкавал, кайма — започват от много ниски стойности (2–10%) и достигат до висока, но не катастрофична горна граница.
Самият председател на КЗК Росен Карадимов при представянето на анализа на 2 декември 2025 г. изрично подчерта, че надценките не са равни на печалбата на веригите. За да се разбере защо, трябва да се обясни как функционира механизмът на отстъпките в дребната търговия с храни. Когато производителят сключи договор с верига, той декларира официална цена на едро — например 4 лева за килограм краве сирене. Но за да попадне на рафта, той същевременно се съгласява да даде на веригата отстъпка от тази цена — често 30%, 40% или 50%. Това означава, че реалната цена, на която сиренето стига до търговеца, е не 4 лева, а 2,80, 2,40 или 2 лева. Веригата след това продава продукта на 3,80 лева на рафта. На пръв поглед маржът ѝ е малък — двайсет стотинки. Изчислено върху декларираната цена на едро от 4 лева, надценката изглежда отрицателна. Но изчислено върху реалната доставна цена след отстъпката — 2 лева — надценката е 90%. Това е въпрос на счетоводна гледна точка, не на спекула.
Карадимов го формулира така в директен цитат: „Отстъпка, която производителят прави пред веригата… може да варира между 30–40–50%, което означава, че много пъти доставната цена на която влиза производителя до веригата е равна на себестойността.“ С други думи — в това, което изглежда като „надценка на веригата“, се крие и значителна сума, която производителят е отстъпил на търговеца, за да попадне на рафта. Кашкавалът с „91% надценка“ е стигнал до търговеца с цена, на която производителят често работи на себестойност или под нея. Тоест натискът върху производителя е реален, но мястото, където се случва, не е „маржът на веригата“, а отстъпката, която той задължително трябва да даде, за да получи достъп до рафта. Двете числа описват две различни страни на същата сделка — едното е това, което веригата печели, другото е това, което производителят губи. Политическата комуникация ги слива в едно, и така създава впечатлението за грабителски марж на търговеца, който при по-внимателно разглеждане не съществува в този размер.
Към това се прибавят и три ограничения на самия анализ, които заслужава да бъдат назовани. Първо — обхващат се само 10 големи вериги, което игнорира близо половината от пазара в традиционната търговия (по-малки магазини, регионални оператори, специализирани обекти). Второ — анализирани са само шест продуктови категории от десетки хиляди артикули в реалния хранителен пазар. Трето — представените числа са „моментна снимка“ без средно претеглени стойности, тоест не показват с каква честота се появяват върховете и колко са те като дял от общия оборот.
Това не означава, че проблем няма. Проблем има — анализът ясно го показва. Проблемът обаче не е този, който политическата комуникация представя. Бузалов го формулира така в своя коментар: „При всички положения веригите прилагат от години политика, която влияе зле на пазарите — натиски за отстъпки към доставчиците, система от такси и сключване на договори при общи условия, установени от тези корпорации. Да ги обявим обаче, че веригите са единственият „черен дявол“, който стои зад тежката инфлация в сектора на бързооборотните стоки, би било невярно, а робуването на това заблуждение най-малкото няма да доведе до решение на проблема.“
Реалният обект, който никой не атакува: изчезващото българско производство
Същият секторен анализ, който се цитира за надценките, съдържа и друг блок данни — много по-тревожен, но рядко споменаван в политическата дискусия. Той описва състоянието на първичното производство в България. Бузалов го извежда в коментара си и тук числата заслужават да бъдат подредени в таблица, защото показват системна тенденция, не случайно колебание.
| Категория | Промяна 2020–2024 |
| Производство на сурово краве мляко | −25% |
| Производство на прясно мляко | −8% |
| Производство на сирене | −9% |
| Производство на кашкавал | −14% |
| Производство на яйца | −17% |
| Внос на мляко и млечни продукти | +43% |
Източник: Междинен секторен анализ на КЗК, декември 2025 г.
Тази картина се чете в едно изречение: за периода 2020–2024 г. българското млечно стопанство свива производството си с между 8% и 25% при основните продукти, докато вносът на мляко и млечни продукти нараства с 43%. Това не е цикъл. Това не е реакция на конкретно събитие. Това е свиване, което преминава през ковид, през войната в Украйна, през енергийната криза, през сегашния инфлационен период — и продължава. При свинското месо България не успява да произведе дори половината от количеството, необходимо за вътрешното потребление и преработката. При пилешкото производството е концентрирано в две основни групи, една от които е собственост на немската PHW Group. При зеленчуците и плодовете местното производство покрива около една трета от потреблението.
Когато повече от половината от потреблението на основни хранителни продукти идва от внос, концепцията „справедлива цена“, чието формиране е заложено в законопроекта на „Прогресивна България“, среща проблем, който никаква методология на Министерство на икономиката не може да реши. Справедлива цена за бразилско пилешко, полско мляко, турски домати, румънски яйца — се формира на чужди пазари, при чужди производствени разходи, при чужди валутни курсове и при чужди транспортни вериги. Българската КЗК може да санкционира размера на надценката на едрия вносител и веригата. Тя не може да санкционира себестойността в Бразилия или Полша. С други думи — колкото повече се свива местното производство и расте вносът, толкова по-малък става ефективният обхват, в който вътрешното регулиране изобщо има значение.
Бузалов задава въпроса буквално: „Как регулираме цени, при положение, че фермерите и земеделците са бързо изчезващ сектор от местната икономика? Можем ли да регулираме цените на транспортните разходи, които се плащат за вноса на тези стоки от 1000 км разстояние?“ Това е въпрос, на който досега в парламентарния дебат никой не е дал отговор. На обсъжданията по законопроекта на 12 и 13 май думата „внос“ присъстваше епизодично. Думата „самозадоволяване“ не присъстваше изобщо. Това е законопроект, представен като защита на потребителя и на производителя, който се разисква без референция към факта, че реалното производство на това, което защитава, се свива.
Защо политическата енергия отива към рафта, а не към производството
Възниква очевидният въпрос. Ако истинският проблем е свиването на местното производство и нарастващата зависимост от внос, защо политическата енергия отива към регистър за цените на рафта, а не към политика за съживяване на първичното производство. КЗК извежда в препоръките си към анализа точно това — насърчаване на кооперирането, създаване на къси вериги на доставки, въвеждане на национални стандарти за качество, целево финансиране на преработвателния сектор, регулаторен контрол върху концентрацията в млечния сектор. Нито една от тези препоръки не присъства в законопроекта на „Прогресивна България“. Защо.
Отговорът има няколко слоя.
Първият — политическа видимост. Веригата е видим обект на гнева. Потребителят я вижда всеки ден. Производителят и преработвателят остават невидими — повечето хора не знаят кой произвежда яйцата, които купуват, или пилешкото, или млякото. Политическата атака има нужда от видим обект. Анонимният монопсон в производството не върши тази работа. Свиването на млечния сектор с 25% за четири години не може да се представи в петнадесетсекунден видеоклип. Цена на рафта, която се сравнява с „европейска средна“ — може.
Вторият — институционална лесност. Регистър на цените, методология на Министерство на икономиката, сигнален флаг, който задейства проверка на КЗК — това са инструменти, които могат да бъдат създадени с подпис на законопроект и подзаконов акт. Препоръките на КЗК за съживяване на първичното производство — къси вериги, кооперативи, регионални тържища, целево финансиране на преработката, регулиране на концентрацията нагоре по веригата — изискват години работа, координация между министерства, инвестиции в инфраструктура, конфликти със заинтересовани групи в производството и преработката. Политически премията е по-малка, рискът — по-голям, времевият хоризонт — извън един мандат.
Третият — комуникационна премия. Бузалов го споменава деликатно, ние го казваме по-пряко. Когато инфлация в потребителските цени е политическият проблем, политическият отговор изисква бързо видим виновник и бързо разпознаваемо действие. Веригите са идеален виновник: видими, концентрирани, чужди (повечето собственост на международни групи), асоциирани с печалба, не симпатични на нито една социална група извън собствените си служители. Атаката срещу тях носи политическа премия дори ако реалните ефекти са скромни — защото самият акт на атаката е новината, а ефектите идват по-късно, когато новината вече е изместена.
Към тези три структурни обяснения си струва да се добави и един по-конкретен щрих от вътрешната конфигурация на самото управляващо мнозинство. Полезно е читателят да се запита кой защитава пакета от страна на мнозинството, и в кои сектори тези защитници оперират извън парламента.
Какво показват сравнителните примери: Гърция, Румъния, България
Бузалов отбелязва нещо, което заслужава по-широко разгръщане: „Независимо от общия европейски пазар, всяка държава цени и стимулира собствената си земеделска, фермерска и хранителна промишленост — примери са дори държави като Гърция и Румъния, от които вече купуваме немалко продукти, в които българското производство има дълголетни традиции.“
Това наблюдение е важно, защото отваря структурен въпрос за нашата конкурентоспособност. Гърция е страна, която на пръв поглед няма природни предимства пред България в производството на млечни продукти и зеленчуци — климатично е сходна, почвено-климатичните условия в равнинни части на двете държави не са рязко различни, демографски Гърция има същите проблеми с обезлюдяване на селските райони. И въпреки това гръцките зеленчуци, маслинови продукти, мляко и сирене заемат все по-голяма част от българския внос. Подобно е и положението с Румъния — съседна държава с подобна аграрна структура отпреди тридесет години, която обаче в последното десетилетие изгради значителен износен капацитет в свинско, пилешко, царевица, слънчоглед и преработени продукти.
Разликата не е в природни предимства. Разликата е в политика. Гръцките и румънските правителства през последните десет до петнадесет години преследваха целенасочена политика на стимулиране на собственото производство — чрез национални добавки към плащанията по Общата селскостопанска политика, чрез инвестиции в преработвателния капацитет, чрез защита на национални стандарти за качество, чрез изграждане на регионални тържища и кооперативи. Българската политика през същия период беше фокусирана върху усвояване на европейски средства за директни плащания на хектар, без структурно стимулиране на сектори с по-висока добавена стойност. Това е една от причините, поради които българският фермер получава около 150–180 евро на хектар базово плащане по ОСП, докато гръцкият или румънският получават подобни нива, но със значително по-голяма национална добавка отгоре.
Когато регулаторен орган като КЗК сравнява българската цена с „европейска средна“, за да установи дали тя е „прекомерна“, той всъщност сравнява българската цена с цените в страни, които системно стимулират собственото си производство със значителна публична намеса. Това поставя българския фермер в позиция, в която разходите му са същите или по-високи, при по-ниска публична подкрепа, и крайната цена му е сравнявана с цените на конкуренти, които работят при по-благоприятни условия. Дефиницията работи срещу собствения български производител.
Какъв е алтернативният подход — стимули, не фиксиране
Бузалов в своя коментар формулира това като два варианта на регулация: „хранителната индустрия да се регулира повече със стимули, отколкото с фиксиране на цени“. Това е важно разграничение, защото в българския публичен дебат двете често се смесват под общия знаменател „държавата трябва да направи нещо“.
Стимулите работят на входа на пазара — те увеличават производството, разширяват предлагането, насърчават инвестиции, подкрепят навлизането на нови играчи в сектора, стимулират модернизация и иновации. Резултатът от тях е, че повече стоки се появяват на пазара, конкуренцията между производителите се засилва, и цените естествено намаляват като страничен ефект. Това е дълъг процес — обикновено от три до десет години — но е устойчив. Той не изисква непрекъсната административна намеса, защото пазарните сили продължават да работят след първоначалния тласък.
Фиксирането на цени работи на изхода на пазара — то ограничава цената, на която стоката стига до потребителя, без да променя нищо в условията, при които стоката се произвежда. Резултатът е краткосрочно облекчение за потребителя и натиск надолу по веригата към производителя. Когато производителят не може да продаде на цена, която покрива разходите му, той намалява производството или излиза от сектора. Това намалява предлагането, което в средносрочен план тласка цените отново нагоре. Тогава регулаторът или разширява обхвата на фиксирането, или признава, че мярката е изчерпана. И в двата случая началната ситуация се възстановява в по-лоша форма — с по-малко местно производство и по-висока зависимост от внос.
Този модел е тестван многократно в новата европейска история. Унгария 2025 г. — таван на надценките на 30 продукта, последвано от изтегляне на унгарски мандри към съседни пазари и натиск върху първичното производство. Гърция 2023 г., Италия 2022 г., Испания 2022 г. — всички с подобни варианти на ценов контрол, всички с подобни резултати. Българската версия от 2025 г. (отхвърлената първа итерация на закона за веригата на доставки) и сегашната от 2026 г. се намират в същата традиция. Това не е специфично българска грешка. Това е повтаряща се европейска грешка, която българското правителство сега възпроизвежда.
Какво ще покаже проверката на времето
Числата ще решат този спор по-добре от политическия дебат. Ако след въвеждането на новия пакет производството на сурово мляко в България продължи да спада, ако вносът продължи да расте, ако делът на местните продукти на рафта продължи да се свива — мярката е изчерпала смисъла си независимо какво показват наблюденията върху надценките. Ако обратно — местното производство стабилизира, инвестициите в преработка тръгнат нагоре, делът на българските продукти на рафта се възстанови — мярката е работила. Това е тестът. Засега всички сигнали показват, че законопроектът натиска маржа в крайното звено на верига, чиято първа брънка е в системно свиване от четири години насам. Историята с натиск надолу по такава верига завършва по предсказуем начин.
Гласът на Бузалов е важен не защото казва нещо ново — числата са на КЗК, тезата за стимули срещу фиксиране е стандартна икономика. Той е важен, защото идва от професионалист с петнадесет години стаж в конкурентното право, който прилага в практика точно онези членове, които сега се променят. Когато такъв човек публично казва, че инструментът не върши работата, която политиката му възлага, това е сигнал за бранша. Сигнал, който заслужава да бъде чут преди втория прочит на законопроекта в пленарна зала.
