Между обявените от правителството намерения за възстановяване на българското производство и фискалната реалност, представена вчера от финансовия министър, стои разлика от един порядък. Анализ на разрива между реторика и числа
Вчера, 18 май 2026 г., вицепремиерът и финансов министър Гълъб Донев изнесе пред медиите състоянието на държавния бюджет към края на април. Числата са следните. Дефицит от 1,75 милиарда евро — 1,4% от БВП. Към него се добавят 2,554 милиарда евро неразплатени разходи, които вече са поети като ангажименти и чакат да бъдат фактурирани и платени. От тях 1,1 милиарда евро са неразплатени общински проекти само за 2025 г.
Към същата картина се добавят още два специфични проблема. През 2025 г. е изтеглен авансов корпоративен данък от банките за 363 милиона евро — пари, които няма да дойдат в бюджета за 2026 г. И решение от 2025 г. за разпределяне на междинен дивидент от държавните дружества за 556,7 милиона евро, който също е авансово прибран. Двете операции, по думите на финансовия министър, „представляват финансова акробатика, чрез която е постигната фискалната цел за 2025 г., но днес правят задачата по-сложна“.
Тоест ако всички 2,554 милиарда евро висящи разходи бъдат разплатени през текущата година, дефицитът би скочил до около 4,3 милиарда евро — над 3% от БВП. Първата година на България в еврозоната ще приключи с формално нарушение на маастрихтските правила.
Мерките, обявени вчера, целят да избегнат този сценарий. Те са следните. Десет процента намаление на разходите за персонал, без да се намаляват действащи заплати — тоест чрез незаети бройки и съкращения. Премахване на автоматизмите за индексиране на заплатите на министри, депутати, регулатори, силови структури, съдебна система, висши училища. Ограничение на индивидуалната основна заплата в публичния сектор — до тази на президента. Пенсиите се вдигат с 7,8% от 1 юли — гарантирано. Данъците не се променят.
И една особено важна точка, която изглежда дребна в обявлението — „капиталовите инвестиции ще бъдат приоритизирани, неприоритетните проекти временно ще бъдат замразени“. Без яснота кои.
На фона на тази картина новото правителство продължава да говори за хранителен суверенитет. Възстановяване на българското производство на плодове, зеленчуци, мляко и месо. Защита на производителите от веригите. Подкрепа на стратегически сектори. Активна аграрна индустриална политика.
Между двете обещания — обявените мерки за фискална стабилизация и обявените цели за хранителен суверенитет — стои числова разлика, която прави едното физически несъвместимо с другото. Този текст се опитва да я покаже.
Колко струва хранителният суверенитет
Реалното възстановяване на българското аграрно производство в посока самозадоволяване изисква системни инвестиции в шест направления едновременно. Без едно от тях, останалите не работят.
Първо — напояването. Без поливане българският домат, краставица, пипер и плодовете винаги ще са по-скъпи от внесените. Реалното възстановяване на инфраструктурата — не частични ремонти, а функционираща мрежа за поне 700 хиляди до 1 милион декара ефективно поливни площи — изисква между 500 милиона и 1,2 милиарда евро еднократно за следващите 5-7 години. Към момента изпълнението по подмярка 4.3 на ПРСР е 100 милиона евро отделени, 11 от 24 обекта на „Напоителни системи“ ЕАД завършени. Под десет процента от необходимото.
Към инвестицията се добавят постоянни оперативни разходи — поддръжка, ремонти, оперативни плащания — между 40 и 60 милиона евро годишно. „Напоителни системи“ ЕАД сега ги няма в бюджета си.
Второ — преработващата индустрия. За да се обърне зависимостта от внос на плодове и зеленчуци, трябва модернизация на хладилни вериги, преработвателни мощности, опаковъчни линии, логистика. По ОИСР-данни за подобни преходи в Източна Европа — 2 до 3 милиарда евро за 8-10 години. ПРСР има около 400 милиона евро за модернизация на стопанства — но само за стопанствата, не за преработката. Преработваща индустрия е недофинансирана структурно от поне петнайсет години.
Трето — млечен и месен сектор. Възстановяване на животновъдството до самозадоволяване в основни категории — модернизация на ферми, ветеринарна инфраструктура, генетика, развъдни програми. По различни оценки — 1 до 1,5 милиарда евро за 8-10 години.
Четвърто — изследване, развитие, образование. Без работещ Селскостопански академичен комплекс, без аграрни икономисти, без институционализиран канал между академия и министерство — „суверенитетът“ остава реторика. Сегашният бюджет на ССА — около 25 милиона евро годишно. Европейски стандарт за работеща структура — 80 до 100 милиона евро годишно. Постоянно, не еднократно.
Пето — сезонен труд и работна сила. По полски модел — система за визи и условия за внос на работници, плюс програми за привличане на млади хора в сектора. 50 милиона евро еднократно, 30-40 милиона годишно поддръжка.
Шесто — стратегически хранителен резерв. По швейцарски модел — резерв от базови суровини за 2-4 месеца. 300-500 милиона евро еднократно, 50-80 милиона годишно за поддръжка.
Сумиране
Инвестиционни нужди за 8-10 години:
- Напояване: 500 милиона – 1,2 милиарда евро
- Преработваща индустрия: 2 – 3 милиарда евро
- Животновъдство: 1 – 1,5 милиарда евро
- Труд: 50 милиона евро
- Стратегически резерв: 300 – 500 милиона евро
Общо инвестиции: между 4 и 6,5 милиарда евро.
Постоянни годишни операционни разходи:
- Напояване: 40-60 милиона евро
- Наука и образование: 60 милиона евро
- Труд: 30-40 милиона евро
- Стратегически резерв: 50-80 милиона евро
Общо оперативни: между 180 и 240 милиона евро годишно. Това е допълнително — над сегашните разходи за ОСП-съфинансиране (около 250 милиона евро годишно национално), над бюджетите на ДФЗ и БАБХ.
Колко имаме реално — след вчерашното обявление
Сметката от другата страна се променя коренно след вчера.
До вчера можеше да се говори за наличен бюджетен ресурс. Текущ годишен бюджет за МЗХ и подведомствени структури — около 1,1 милиарда евро национално финансиране за 2026 г. От тях около 600 милиона евро задължително отиват за съфинансиране на европейски програми. Остават 500 милиона национални. От тях по-голямата част са заплати, поддръжка, текущи договорни задължения. Свободният маневрен ресурс е около 50-80 милиона евро годишно. В най-добрия случай.
Това беше картината до вчера. След обявлението на финансовия министър — тя се променя в по-неблагоприятна посока.
Първо. „Замразяването на неприоритетни капиталови проекти“ — без обявен списък — в български политически контекст обикновено означава онова, за което няма политическо лоби. Аграрната инфраструктура попада точно там. Без партиен защитник в правителството. Без браншово лобито с парламентарна тежест. Напоителни обекти, малки общински проекти, инвестиции в БАБХ и ИАГ — това са първите кандидати за „временно замразяване“.
Второ. Десетпроцентното намаление на разходите за персонал ще удари и по МЗХ и подведомствените структури. Това означава по-малък аналитичен капацитет — точно когато се изискват преговори за ОСП 2028-2034 и моделиране на национален стратегически план. Тоест в момента, в който България трябва да преговаря за стратегически важни ресурси, се намалява персоналът, който трябва да го прави.
Трето. Замразяването на неприоритетните инвестиции и пренасочването на свободния ресурс към покриване на висящите 2,55 милиарда евро задължения означава, че за нови мерки в земеделието на практика остава нула. Свободният ресурс, който беше 50-80 милиона евро при стабилен бюджет, при сегашната рестрикция е вероятно нулев или отрицателен. По-вероятно отрицателен — защото съществуващи проекти ще се режат, не само нови няма да започват.
Четвърто. Планът за възстановяване и устойчивост — останали средства за земеделие около 100 милиона евро. Това са пари, които също могат да попаднат в „приоритизация“ според новите фискални условия.
Пето — единствената позиция, която остава потенциално отворена, е ОСП 2028-2034. Минимален гарантиран бюджет за България — около 850 милиона евро годишно за директни плащания. С flexibility amount и допълнително програмиране — потенциално до 1,2 милиарда евро годишно. Но условно, при отлично проведени преговори, при административен капацитет, при политическа воля. Това не са пари „в касата“ — това са пари, които могат да бъдат, ако България работи правилно през следващите 18 месеца. И тук е централната ирония — точно сега, в най-критичния момент за тази преговорка, правителството обявява орязване на администрацията.
Сравнението
Числата сега могат да се поставят едно до друго.
Необходимо за хранителен суверенитет: 4-6,5 милиарда евро инвестиции за 8-10 години плюс 180-240 милиона евро годишно постоянни разходи.
Налично за нови мерки след вчерашното обявление: практически нула. Може би отрицателно, ако „замразяванията“ се окажат по-агресивни.
Разликата е порядък 30 до 50 пъти за инвестициите. За операционните разходи разликата е безкрайна, защото знаменателят клони към нула.
Това е числената истина зад политическата реторика. Не „нужни са повече усилия“. Не „трябва да се намерят източници“. Математически не достигат пари за това, което се обещава, с цял порядък.
И това не е оценка на нежелание у конкретно правителство. Това е структурно положение. Същото би важало за всяко правителство, което би се появило в България през следващите осем години — освен ако не намери начин драматично да увеличи приходната част на бюджета или да привлече значителни външни ресурси. Сегашното правителство не показва нито едното. Напротив — изключи увеличаването на данъци и обяви замразяване на капиталови инвестиции.
Това, което остава като реална възможност
Има една стратегическа възможност, която сегашната конфигурация не разпознава публично. Тя може да бъде активирана в рамките на текущата фискална ситуация — без нов държавен дълг и без повишаване на данъци.
Това е flexibility amount-ът в ОСП 2028-2034. Конкретен механизъм в реформата, която Брюксел подготвя. След писмото на Урсула фон дер Лайен до кипърското председателство от 6 януари 2026 г., Европейската комисия предложи две трети от замразения гъвкавостен резерв да могат да се програмират от началото на периода — при условие че се използват за ОСП или за мерки за селските райони.
По изчисления на проф. Алан Матюс — Trinity College Dublin, най-внимателно следящ текущите преговори — България попада в групата държави, които потенциално получават до 40% увеличение над минималния гарантиран бюджет за ОСП. В абсолютни числа това е около 350 милиона евро допълнително годишно. Реален ресурс. Не теоретичен. И той би се движил по линията на ОСП, тоест без да отягощава националния бюджет в неговата сегашна разтегната форма.
За да се случи това, България трябва да направи три неща едновременно. Първо — преговаря активно в Брюксел през 2026 г. за конкретни условия. Второ — изгради аналитичен капацитет, който да моделира различни сценарии преди да се пишат националните планове. Трето — преразпредели вътрешно ресурсите от едрите зърнопроизводители, които сега са основните бенефициенти на „плащането на хектар“, към преработвателите, животновъдите, трудоемките сектори.
И трите неща са политически скъпи. Първото изисква преговорна работа, която българската администрация рядко прави добре, и която сега се удря допълнително от обявените съкращения. Второто — изграждане на нещо, което в момента не съществува — институционализиран канал между академията и министерството. Третото — конфронтация с най-силното лобито в сектора, което сега се ползва от плащанията на площ.
Затова и не се правят. И затова реториката остава „суверенитет“ — която не изисква нито едно от трите, защото е реторика, не политика.
Какво ще се случи реално
При несъвпадение от един порядък между обещанието и възможността, политическата практика е известна. Реторическата позиция се запазва. Реалните мерки се правят там, където са безплатни.
Безплатните мерки са регулаторни. Закони за надценки. Контрол на цените. Морални етикети — „спекула“, „пир по време на чума“, „несправедливост“. Задължителни членства в браншови организации. Декларации за „справедлива цена“. Обещания за нова обсерватория на цените.
Всичко това е безплатно за бюджета. И затова го виждаме в пакета от 11 май. При невъзможност да се направят реалните инвестиции, се прави регулация. Тя не произвежда хранителен суверенитет. Тя произвежда повече регулация. Но изпълнява политическата функция на „правене“ — има публично видими действия, които изглеждат като отговор на проблема.
Има и втори ефект. Когато България декларира хранителен суверенитет, а същевременно регулира цени, ограничава вериги, въвежда задължителни членства в браншови организации — това нарушава основни принципи на общия европейски пазар. Европейската комисия ще започне процедури за нарушение. Това ще създаде нов натиск, който ще утежни и без това разтегнатата фискална ситуация. Самозалъгването с „суверенитет“ вътре в общ европейски пазар струва пари — не само в имидж, а в реални парични санкции и забавени плащания на европейски средства.
Тоест мярката, която уж защитава суверенитета, може реално да отслаби способността на България да привлече европейски ресурси, които биха го изградили.
Числената истина
Реалният хранителен суверенитет е постижим за България. Той изисква 8-10 години систематична работа и 4-6,5 милиарда евро допълнителни инвестиции, плюс 180-240 милиона евро годишно постоянни разходи.
Свободният бюджетен ресурс на България за нови аграрни мерки, до вчера, беше 50-80 милиона евро годишно — при добра воля. След обявените вчера фискални мерки той е вероятно нулев или отрицателен.
Обявените мерки за „хранителен суверенитет“ са регулаторни, не инвестиционни. Бюджетът от вчера — реже в аграрната инфраструктура, не я подкрепя.
Реалната възможност — flexibility amount в ОСП 2028-2034, до 350 милиона евро допълнително годишно — не се обсъжда, защото изисква работа, която сегашната структура не показва способност да върши. И която става все по-трудна с орязването на администрацията, обявено вчера.
Това е числената истина зад политическата реторика. Тя е публично документируема. Всеки фискален аналитик в България и Брюксел може да я направи сам с числата, които правителството изнесе вчера. Само че никой няма политически интерес да я каже на глас.
Затова — нека я кажем тук. Не за да унижим някого. А защото българският земеделец, който трябва да планира работата си за следващите осем години, заслужава да знае какво реално го очаква. И какво — въпреки реториката — физически не може да се случи с парите, които държавата има или ще има.
Ася Василева
