От години българското земеделие повтаря една и съща диагноза: не се оправяме, защото в управлението няма знаещи и кадърни хора. Звучи безспорно. Но щом попитаме какво точно е кадърен, отговорът се разпада — за едни е стар стопанин, работил на полето; за други е чужд експерт; за трети е просто човек, който не е от предишните. Никога не дефинираме знанието, което уж липсва. И това не е дребен пропуск. То е начинът, по който подменяме един труден въпрос за устройството с един лесен въпрос за хората — и така оставаме на същото място десетилетия наред.
Има едно изречение, което се чува на всяка маса, във всеки коментар под всяка статия, в устата на министри и на фермери еднакво: трябват ни кадърни хора. Сменѝ некадърните, сложи знаещите, и нещата ще тръгнат. Изречението е толкова очевидно, че никой не го проверява. А си струва да се провери, защото под привидната му безспорност се крие допускане, което определя как мислим за цялата държава — и което, ако се окаже погрешно, обяснява защо тридесет години сменяме хора и стоим на едно място.
Допускането е, че причината за лошите резултати е в качествата на хората на власт. Че системата би работила, ако само в нея имаше правилните личности. Това звучи като здрав разум. Но е и точно описаната от психологията най-устойчива грешка в начина, по който хората обясняват света.
Грешката, която психологията кръсти
През 1977 г. американският социален психолог Лий Рос дава име на нещо, което изследванията документират от десетилетие: склонността да обясняваме поведението на другите чрез техния характер, а не чрез положението, в което се намират. Нарича я фундаментална грешка на атрибуцията. Когато някой се държи зле, заключаваме, че е лош човек — а подценяваме доколко ситуацията го е тласнала натам. Виждаме личността; не виждаме силите, които ѝ действат.
Защо я правим, изследванията също обясняват. Допускането, че поведението идва от характера, прави хората да изглеждат предсказуеми — а от предсказуемостта черпим утеха. Ако проблемът е човекът, светът е разбираем: има лош, махаш го, слагаш добър. Ако проблемът е устройството, светът става тревожен, защото устройството е безлично, бавно и иска да бъде разбрано, преди да бъде поправено. Човекът дава виновник и развръзка. Структурата дава само домашна работа.
Има и втора находка, още по-неудобна, защото сочи към самите нас. Грешката е най-силна, когато съдим другите — не когато съдим себе си. За чуждия провал виждаме характера; за своя виждаме обстоятелствата. Това в психологията се нарича пристрастие наблюдател–деец, и то описва точно двойния аршин, който всеки от нас носи, без да го забелязва.
За провала на чиновника казваме „некадърен“. За собствения си провал казваме „цените паднаха, времето беше лошо, Брюксел натисна“. Една и съща глава прилага две различни мерки — и не го забелязва.
Земеделецът, който нарича чиновника корумпиран и некадърен, обяснява собствената си тежка година със суша, с пазара, с европейски правила, дошли отгоре. И двете обяснения може да са верни. Но забележете асиметрията: за себе си той вижда сложна мрежа от обстоятелства, а за другия — един дефект на характера. Това не е лицемерие. То е вграден начин, по който умът чете причинност, и важи за всички ни — за фермера, за министъра, за журналиста, който пише за тях.
Защо в земеделието грешката има реална основа
Тук трябва да се внимава, защото лесно се пада в обратната крайност — да се обяви, че винаги е виновна системата и никога човекът. Това би било същата грешка, обърната наопаки. Понякога човекът наистина е причината. И в българското земеделие има особена причина персоналното обяснение да изглежда основателно: тук наградата често минава буквално през конкретни хора.
Когато доходът на едно стопанство зависи повече от субсидията, отколкото от пазара — а в редица сектори това е така — тогава решаващото лице не е купувачът, а разпределителят. Не пазарът определя кой оцелява, а кабинетът, който пише кой е допустим по коя мярка. В такава среда фермерът, който отива при министъра да реши проблема си, не е наивен. Той е рационален: проблемът му наистина се решава там. И министърът, който обещава лично да оправи нещо, не лъже непременно — в система, в която правилата се прилагат с голяма свобода на преценка, той наистина има властта да го направи.
Точно това прави грешката толкова устойчива в земеделието. Тя не е чиста заблуда — има реална опора. Хората действително решават неща, които другаде би решил пазарът. Затова персоналното обяснение получава всекидневно потвърждение: ето, смениха човека, и една преписка тръгна; ето, новият заместник-министър обеща и нещо се раздвижи. Всяко такова дребно потвърждение затвърждава вярата, че щом смяната на човек помага в малкото, тя ще реши и голямото.
Но не го решава — и причината е, че онова, което не се променя при смяната на хората, е самото устройство. Ако критерият за подпомагане мери дял от дохода вместо обем на производството, той ще мери погрешното нещо и при некадърния, и при кадърния министър. Ако материята е разкъсана между два регламента с вътрешни противоречия, противоречията остават, който и да седне на стола. Ако правилото слиза от закона в преамбюла и губи задължителна сила, то губи сила еднакво за всички. Дефектът е в инструмента, който всеки нов човек наследява — не в ръката, която го държи.
Какво всъщност значи „кадърен“ — и защо не го казваме
Сега се връщаме към въпроса, от който тръгнахме. Щом всички искаме кадърни хора, защо никога не дефинираме кадърността? Отговорите, които се чуват, не са определения, а образи. За мнозина земеделци кадърният е стар стопанин, работил на полето — човек, който знае от опит как мирише почвата и кога ражда овцата. Това е уважение към практическото знание, и то е разбираемо. Но забележете, че то описва биография, не компетентност. Казва откъде е дошъл човекът, не какво умее да направи с една нормативна система, с европейски регламент, с бюджетна архитектура.
И тук е същината. Знанието, което липсва в управлението на земеделието, не е знание за полето. То е знание за устройството — как се пише критерий, който мери това, което трябва; как се преговаря бюджетна рамка в Брюксел; как се проектира правило, което работи и когато го прилага среден чиновник, а не герой. Това знание няма мирис на почва. То не личи по биографията. И точно затова не го търсим — защото не умеем да го разпознаем, а разпознаваме само познатото: човекът, който е „от нашите“, който е „работил“, който „разбира мъката“.
Не дефинираме кадърността, защото да я дефинираш значи да признаеш, че проблемът не е в хората, а в устройството — а това отнема утехата, че някой някъде знае как се прави.
Подмяната на компетентност с биография не е безобидна. Тя ни кара да въртим един и същ кръг: разочароваме се от настоящия човек, защото не е оправил нещата, и тръгваме да търсим следващия — пак по биография, пак по произход, пак по усещане за „наш“. И понеже устройството не сме пипнали, следващият стига до същата стена. След няколко години и от него се разочароваме, и пак тръгваме да търсим. Сменяме играчи на една и съща дъска, без да забележим, че проблемът е в дъската.
Икономистът, който каза същото за правилата
Има цяла традиция в икономическата мисъл, която стъпва точно върху това разграничение. Нейният най-известен глас е Джеймс Бюканън — Нобелов лауреат от 1986 г., основател на онова, което се нарича конституционна политическа икономия. Бюканън сравнява политиката с игра, а правилата — с устава на играта, и казва нещо просто: играчите ще се държат според правилата, в които работят. Затова, ако искаш друг резултат, не сменяй играчите — промени правилата.
Най-важната му мисъл е почти обратна на нашия инстинкт за кадърния човек. Здравата система, казва Бюканън, е тази, която е построена така, че да работи дори когато хората в нея не са добродетелни — която дава добър резултат и когато сме понякога умни, по-често не; понякога честни, по-често не. Добрата уредба не изисква да намериш светци, за да я задвижиш. Тя е скроена тъй, че средният, грешащ, обикновен човек, прилагайки я, пак да произведе поносим резултат. А когато една система може да работи само ако начело ѝ стои изключителен човек, това не е доказателство, че ни трябва изключителен човек. Това е доказателство, че системата е лошо устроена.
Бюканън обаче казва и защо смяната на правилата е толкова трудна — и тук е честната, неутешителна част. Колкото по-конкретни са правилата за разпределяне на пари, толкова по-трудно е да се промени уредбата им, защото всеки участник вижда предварително какво губи и какво печели. Абстрактните правила на играта се договарят по-лесно, защото никой не знае още как ще го засегнат. Но правилата за субсидиите са възможно най-конкретни — там всеки знае точно своя залог. Затова реформата на правилото среща съпротива, каквато смяната на човека не среща. Да смениш министър е евтино и видимо. Да пренапишеш критерий, по който се разпределят милиони, е скъпо, бавно и враждуващо. Избираме лесното не от глупост, а защото трудното наистина е трудно.
Защо това е важно отвъд земеделието
Връзката с журналистиката, която правим тук, е пряка, и заслужава да се каже открито. Сложната норма не се чете — тя иска предварително знание и двадесет минути внимание. Емоцията се чете за секунда. „Кърлеж“, „мутра“, „крадец“ влизат мигновено; член 4, алинея 3 от регламент иска усилие. Затова празнината между двете не е случайна. Където няма кой да обясни устройството, омразата към личността запълва вакуума — защото е безплатна, бърза и веднага разбираема.
Медията, която дава на читателя злодей, печели вниманието му лесно. Медията, която му дава структура, го губи — освен ако не свърши по-трудната работа да направи структурата четима. Това е изборът, който определя коя журналистика си заслужава: не дали има числа, а дали обяснява поведението чрез устройство, или чрез воля. Първото е по-трудно да се напише и по-малко удовлетворяващо да се прочете, защото не дава кого да намразиш и не обещава, че смяната на едного ще оправи нещата.
Но то е и единственото, което не лъже. Защото гневът на читателя срещу некадърните чиновници и обещанието на политика да оправи онова, което предшественикът е развалил, са направени от едно и също вещество — от вярата, че проблемът е човек, а не устройство. И двамата бягат от по-неудобната истина: че никакъв конкретен злодей не е нужен, за да произведе системата този резултат, и че никакъв конкретен спасител няма да го промени, докато стои самата система.
Това не е призив да спрем да търсим добри хора в управлението. Добрите хора имат значение — в кратък срок, на конкретно място, един свестен човек наистина може да оправи една преписка, да отблокира едно плащане, да спести едно унижение. Но е призив да спрем да бъркаме това с решение. Свестният човек на лошо устроен пост е като добър шофьор на кола със скъсани спирачки: ще се справи по-дълго от лошия, но посоката, в която върви колата, не я определя той. Определя я устройството. И докато гледаме само кой е зад волана, а не питаме дали спирачките държат, ще продължим да сменяме шофьори и да се чудим защо стигаме все на същото място.
Затова, следващия път, когато някой каже „трябват ни кадърни хора“, си струва да го попитаме едно: кадърни да правят какво. Ако отговорът е образ — стар стопанин, работил човек, наш човек — тогава още сме в кръга. Ако отговорът е умение — да напише правило, което мери същественото; да договори бюджет, който защитава сектора; да устрои система, която работи и без герои — тогава за първи път сме задали верния въпрос. А верният въпрос, дори без отговор, струва повече от тридесет години грешни отговори на грешен въпрос.
Ася Василева
Източници и понятия
- Лий Рос, „The intuitive psychologist and his shortcomings: Distortions in the attribution process“, в Advances in Experimental Social Psychology, т. 10, 1977 — въвежда термина „фундаментална грешка на атрибуцията“.
- Едуард Джоунс и Виктор Харис, експериментът от 1967 г. (Journal of Experimental Social Psychology), върху който Рос стъпва.
- Пристрастие наблюдател–деец (actor–observer bias) — асиметрията между обяснението на чуждото и собственото поведение; преглед: Malle (2006), Psychological Bulletin.
- Джеймс М. Бюканън, Нобелова лекция (1986) и „The Reason of Rules: Constitutional Political Economy“ (с Джефри Бренан, 1985) — разграничението между правила и играчи; идеята, че добрата уредба не изисква добродетелни хора, за да работи.
- Джеймс М. Бюканън и Гордън Тълок, „The Calculus of Consent“ (1962) — основи на конституционната политическа икономия.
