Френската оценка от февруари 2025 г. казва за EGalim 2: не може да се измери дали работи. Делът на фермера в потребителския долар в САЩ е 11,8 цента през 2024 г., в ЕС — около 24% и продължава да пада. И двете цифри са структурни и не подлежат на регулация. Това, което подлежи, е друго — волатилността на дохода, не размерът на дела. Там американската система, стояща на закон от 1922 година, постига нещо, което европейският подход с тавани на маржове, „справедлива цена“ и наблюдателни обсерватории не успява.
Когато европейски политици обещават „да защитят печалбата на фермера“, те говорят за нещо, което не съществува като операционно постижимо в контекста, в който го заявяват. Резултатите от петнадесет европейски комуникации след 2009 г., от Директивата за нелоялни търговски практики от 2019 г., от Обсерваторията на агрохранителната верига (AFCO), стартирана през март 2024 г., от седем години френски EGalim в четири кръга, от унгарския таван от 2025 г. и от поредицата български законопроекти от 2025 и 2026 г. показват една и съща картина: фермерската печалба не подлежи на защита чрез регулация на крайната цена или на маржа в магазина. Тя зависи от пет места едновременно, от които законът контролира едно сериозно и второто частично. Това не значи, че всичко е безсмислено. Значи, че трябва различен инструмент. И той има прецедент — американската система, която работи от 1922 г. и стои на съвсем друга философия от европейската.
Идеята е една и съща навсякъде
Във Франция тя се нарича „rééquilibrage de la chaîne de valeur“ — преразпределение на стойността по веригата. В българския Закон за защита на конкуренцията от 11 май 2026 г. се появи под формата на „справедлива цена“ — изчислена като разходи плюс „няколко вида надценка“, индексирана с покупателната способност на ЕС. В Унгария от 17 март 2025 г. — като таван от 10% на маржа за 1000 хранителни продукта в 30 категории. В Гърция през 2023 г., в Италия през 2022 г., в Испания през 2022 г. — варианти на същия инструмент. На европейско ниво — в комуникацията на Комисията „A better functioning food supply chain in Europe“ от 2009 г., в Директивата за нелоялните търговски практики от 2019 г., в AFCO от 2024 г.
Конкретното политическо число, което се повтаря в публичното говорене — „поне 10% от маржа да остава при фермера“ — има няколко варианта. Във френското право то е SRP+10 (seuil de revente à perte plus dix — праг на препродажба под себестойност плюс десет процента) — задължение за супермаркетите да продават храните с поне 10% над цената, на която са ги купили. В българския проект от март 2025 г. — таван на надценките по нива на веригата (фермер до 10%, преработвател до 20%, едрови търговец до 10%, ритейл до 20%). В сегашната българска версия от 2026 г. — „ориентировъчна цена“, която включва „разумна норма на печалба“ без числово определение.
Зад всички тези варианти стои една и съща интуиция — че между себестойността на фермата и цената на рафта има някъде „излишен“ марж, който може да се прехвърли надолу по веригата чрез регулация. И че законът, ако е добре написан и стриктно прилаган, може да го направи. Тази интуиция е твърдо политически активна. Тя обяснява защо темата се връща във всеки изборен цикъл, във всяка страна, на всяко ниво на ЕС.
Това, което липсва в дебата, е числовото потвърждение на интуицията. Какво наистина се случва с фермерската печалба, когато такава регулация бъде въведена. Има ли пример на държава, която ефективно е увеличила дела на фермера трайно. И ако американската система — за която ще говорим по-долу — е по-добра, защо точно европейският модел се описва като „защита на фермера“.
Печалбата на фермера се формира на пет места
За да се разбере защо законът не може да я защити, трябва да се види как тя се сформира. Тя зависи от пет променливи едновременно, които взаимно се компенсират и засилват, но контролът върху всяка от тях е на различно ниво — национално, европейско, или дори отвъд океана.
Първа — изкупната цена. За зърното тя се определя от Чикагската борса (CBOT) за царевицата и соята, от Euronext (MATIF) за пшеницата и рапицата в Европа, от черноморските котировки FOB (украинска и руска пшеница) за нашия регион. За млякото — от Глобалния млечен търг (GDT) в Нова Зеландия, от Европейската млечна обсерватория (EU Milk Market Observatory), от спот цените в Холандия. Никоя от тези цени не се формира в София, Берлин или Брюксел. Те се формират в среща на световно предлагане и търсене, на които една държава, дори голяма, влияе слабо.
Втора — себестойността. Тор (синтез на амоняк от природен газ — процесът на Хабер-Бош; цената на тора е по същество цената на газа плюс малка добавена стойност), дизел, енергия, семена от пет-шест големи играча на глобално ниво, банков ресурс. Цените на тези входове се определят на същите глобални пазари. Българският земеделец не контролира нито една от тях. Когато през първите седмици на войната с Иран през февруари 2026 г. карбамидът скочи с над 70%, цената му не беше „наложена“ от никого — тя се формира на пазара като премия за риск, и беше изтрита когато пазарът се успокои.
Трета — производителността. Тя е функция на технология, климат, почва, инвестиции, селекция, агрономически практики. Тя се променя бавно — измерима за период от 5–10 години. Законът може да я повлияе чрез наука, селекция, съветнически услуги, инвестиционна подкрепа — но никога директно. И никога бързо.
Четвърта — структурата на наема. В страна, в която около две трети от обработваемата земя се обработва под аренда, въпросът кой получава колко от добавената стойност между фермер-арендатор и собственик на земя е централен. Тук законът има пряка юрисдикция. Френският модел с индекса INSEE (Indice national des fermages) — публикуван ежегодно от 1958 г. — автоматично индексира рентите в посока, обратна на доходността на сектора. Германският модел Bodenpunkte точкува почвите от 0 до 100 и не позволява наеми, които надхвърлят с повече от 50% обичайната пазарна цена (правен текст за лихварство, Wucher). Английският модел Rent Review предвижда независим арбитър на всеки три години. Това са инструменти, които законът контролира директно — и които работят там, където са въведени.
Пета — поведението на купувача. Концентрация в зърнената търговия (ABCD-четворката: ADM, Bunge-Viterra, Cargill, Louis Dreyfus, плюс китайската COFCO), концентрация в млечната преработка (Lactalis, Arla, FrieslandCampina, Danone), концентрация в дребната търговия. Тук законът може да коригира поведение чрез антитръстови инструменти — но не и структурната пазарна сила. Лесно е да забраниш скрити такси, ретроактивни намаления, отказ да приемеш доставка по писмен договор. Трудно е да направиш Cargill по-малък.
От тези пет, законът контролира едно сериозно (структурата на наема) и едно ограничено (поведението на купувача). Останалите три са формирани на места, които националното законодателство не достига. Идеята „да защитим печалбата на фермера със закон“ има математически таван — около 20-30% от факторите, които я формират. Останалото е извън юрисдикцията на когото и да било.
Тавани отгоре: уроците на Унгария 2025
Най-радикалният европейски опит за административен контрол на маржа в последните години е унгарският. На 17 март 2025 г. правителството на Виктор Орбан, под натиск от най-високата инфлация в ЕС и приближаващи избори, въведе таван от 10% на маржа за около 1000 хранителни продукта в 30 категории. Това беше много по-радикална мярка от българския „ориентир“ — твърд таван, с конкретно число, с глоби за неспазване.
Първоначалните ефекти бяха гордостта на Министерството на икономиката. Средно намаление на цените на засегнатите продукти с 16%. При някои категории — мляко, кисело мляко, извара — над 50% надолу. Това беше представено като победа над спекулата. Беше начален, не траен ефект.
До декември 2025 г. — девет месеца след въвеждането — годишната инфлация на храните в Унгария беше слаба отрицателна (минус 0,3%), но общата инфлация остана над средната за ЕС, а към април 2026 г. отново тръгна нагоре. Прогнозата на Европейската комисия за Унгария — 4,5% обща инфлация за 2025 г., 3,6% за 2026 г. Това, което маржовото регулиране постигна, беше силен ефект върху отделните цени в обхвата му — нищо не постигна в общата инфлационна динамика. Тя се прехвърли в други цени, в други продукти, в други сегменти, и тръгна обратно нагоре веднага щом базата на сравнение се измести.
По-важното за нашия контекст е какво стана с производителите. Унгарските мандри изтеглиха част от продукцията си към съседни пазари, където нямаше таван — Словакия, Чехия, Австрия. Маржът беше свален от търговеца, но не само от него — а и от преработвателя, който се оказа изправен пред задължението да продава на цена под себестойност или с минимален марж. Това намали инвестиционната му способност и натисна изкупната цена към фермера. Мярката, представена като защита на потребителя, в крайна сметка засегна първичния производител. Дисциплиниращият ефект на закона мина по веригата надолу — от рафта към търговеца, от търговеца към преработвателя, от преработвателя към фермера.
Това е елементарна аритметика на веригата. Когато крайната цена е ограничена, а себестойността не е — а тя не може да бъде, защото торовете, горивата, енергията и трудът се формират на световни пазари, — натискът върху маржа неизбежно стига до първичното производство. Маржът на търговеца не е безкраен. Той е и единственото, което задържа дисциплината на самите вериги да са ефективни — по-ефективната верига оцелява, по-малко ефективната излиза от пазара. Когато законът натисне маржа едновременно от двата края — от потребителя надолу и към доставчика нагоре, — веригата няма как да не свали натиска някъде, а това място е винаги най-слабото звено. То е фермерът.
Това е причината, поради която Европейската комисия от години отказва да подкрепи административно ценообразуване като инструмент. Член 34–36 от Договора за функционирането на ЕС третира държавните мерки, които ограничават свободното движение на стоки, като нарушение на правилата на единния пазар. Комисията е стартирала наказателни процедури срещу държави членки, въвели ценови контроли. Унгарският случай оцеля само защото беше формулиран като защита на потребителя при изключителна инфлация — и защото беше временен.
Концепцията „справедлива цена“ е по-стара от плановата икономика
Българската версия от 11 май 2026 г. — „справедлива цена“ като ориентир, изчислен по методика — е по-мека от унгарския таван, но почива на същата концептуална основа. Тази основа има точно име в икономическата литература. Тя се нарича разходно ценообразуване (на английски cost-plus pricing, на руски затратное ценообразование). Определяне на цената като функция на признати разходи плюс одобрен марж.
Това е централен елемент на плановите икономики на ХХ век. Беше изпробвана в Съветския съюз, в Източна Европа, в социалистически Китай до 1978 г. Беше изоставена във всичките тези страни по една и съща причина — не работеше. Реформите на Дън Сяопин в Китай започнаха именно с премахването на разходното ценообразуване. Реформите на Косигин в СССР през 1965 г. се провалиха частично защото не успяха да изменят разходно-базираното ценообразуване, и съветската икономика се движеше по тази релса до самия си край.
Разходното ценообразуване не се провали в плановите икономики, защото плановите комитети бяха некадърни или злонамерени. Провали се по четири структурни причини. Първа — раздуване на разходите: когато цената е функция на признатите разходи, производителят има пряк стимул да ги увеличава, не да ги намалява. По-високи разходи означават по-висока призната цена, и при процентен марж — по-висока абсолютна печалба. Втора — изчезване на стимула за оптимизация: в система на разходно ценообразуване намаляването на разходите намалява признатата цена, без да добави нищо в печалбата. Никой не оптимизира. Иновацията спира. Трета — двойни счетоводни системи: когато „признатите“ разходи са от значение, а реалните разходи са нещо друго, се появяват две счетоводства. Регулаторът никога не вижда истинската картина. Четвърта — сива икономика: производителят, който иска да оптимизира, прави това извън системата на признатите разходи. По различни оценки на Института за пазарна икономика и Българската стопанска камара, около 25–30% от ДДС в дребната търговия в България вече се избягва. Разходното ценообразуване ще го увеличи.
Тези четири структурни причини са универсални. Те не зависят от това дали мярката е въведена в Унгария, в България, в Гърция или другаде. Те са свойство на самия инструмент. Затова всеки път, когато такъв инструмент бъде въведен, той повтаря същата траектория — начален ефект, средносрочно изтласкване на маржа надолу, дългосрочно подкопаване на самата конкурентна структура, която уж защитава.
Какво всъщност правят субсидиите
Алтернативната европейска линия — не регулация на цената, а директна подкрепа за дохода — е централната политика на ЕС от 1962 г. Общата селскостопанска политика в текущия период (2021–2027) разполага с около 387 милиарда евро. В предложението на Комисията за многогодишната финансова рамка 2028–2034, представено през юли 2025 г., гарантираният минимум е 300 милиарда евро — спад от около 24% номинално, или 15% при корекция за инфлация по сметката на проф. Алан Матюс. Европейският парламент на 29 април 2026 г. отхвърли тази архитектура и настоя за гарантиран отделен бюджет от 385,12 милиарда евро за ОСП. Между двете позиции в момента текат най-сложните бюджетни преговори от началото на еврозоната.
Каквото и да бъде договорено, структурната работа на тези средства е ясна. ОСП плаща доход, не печалба. Това е значима разлика. Доходът се стабилизира — субсидията компенсира лошите години, отчасти изглажда волатилността. Печалбата обаче не нараства — защото субсидиите имат вградена тенденция да не остават при фермера.
Множество изследвания — Ciaian и Kancs за Европейската комисия (2012), Latruffe и Le Mouël (2009), и по-късни емпирични анализи — показват, че между 20% и 80% от всяка директна субсидия се капитализира в цената на земята под формата на по-висока рента. По оценка на изследване за Комисията, около 10,2 милиарда евро годишно изтичат извън земеделския сектор в периода 2014–2020 г. — към собственици, които не обработват земята. Това е изтичане, което се случва без да е цел на ОСП, но като нейно неизбежно следствие. Това е математическо следствие на инструмента — когато плащанията са на хектар, цената на хектара се вдига с очакваната стойност на бъдещите плащания.
В страна, в която две трети от обработваемата земя е под аренда — каквато е България — фермерът е канал, не краен получател на субсидиите. Те минават през него към собственика. Това не е дефект в българското прилагане; това е общ структурен ефект, документиран в десетки изследвания за всички страни от ЕС.
Великобритания дава най-чистия пример какво се случва, когато този инструмент бъде премахнат. След Брекзит британското правителство постепенно намалява директните плащания (Basic Payment Scheme, BPS) и ги замества с екологични схеми, които не плащат просто за притежание на земя. Резултатите вече се виждат. По доклад на Savills за четвъртото тримесечие на 2025 г., цената на първокласната обработваема земя в Източна Англия падна с 5,5%. Предлагането се сви с 11%, защото собствениците отказват да продават на по-ниски цени. Купувачите са по-малко, защото без BPS гарантираният доход от земята вече не съществува. Това е първият реален сигнал в Западна Европа за пукане на балона — пазарът наказва липсата на гарантиран доход.
И още един систематичен проблем. Документиран от 1991 г. в собствените отчети на Европейската комисия е така нареченото правило 80/20 — около 20% от стопанствата получават около 80% от плащанията. След четири големи реформи на ОСП (МакШери 1992, Фишлер 2003, реформата от 2013 г. с „зелено“ направление, и реформата от 2023 г. с национални стратегически планове) разпределението остава същото. Това не е провал на анализа. Това е политически провал на прилагането — всяка от четирите реформи предлагаше тавани или преразпределителни плащания, всяка беше отслабена в крайния регламент чрез изключения.
EGalim — седем години, четири кръга, една оценка: не знаем
Най-системният европейски опит за защита на фермерската позиция в хранителната верига е френският. Той заслужава отделно изложение, защото е и най-радикалният, и най-добре документираният, и същевременно — този, чиято собствена оценка от 2025 г. казва най-честно: не знаем дали работи.
Първият EGalim — loi pour l’équilibre des relations commerciales dans le secteur agricole et alimentaire (закон за равновесие на търговските отношения в земеделието и хранителния сектор) — беше приет през октомври 2018 г. след национална конференция за храните („États généraux de l’alimentation“) и протест на FNSEA и Jeunes Agriculteurs по Шан-з-Елизе. Той въведе три ключови механизма. Първо: фермерите, групирани в производителни организации, предлагат продажната цена на база разходите си за производство. Второ: задължителна минимум 10% margin за супермаркетите върху цената, на която са купили (правилото SRP+10 — seuil de revente à perte plus dix). Трето: забрана за отстъпки над 34% по обявената цена.
Вторият EGalim, приет през октомври 2021 г., добави задължителни писмени договори между фермерите и първите им купувачи. Делът на земеделската суровина в крайната цена на продукта стана не-договоряем в преговорите между преработвател и търговец — той се запазва като фиксиран ред в калкулацията на цената и не може да бъде свален.
Третият EGalim — известен като закона Descrozaille от 30 март 2023 г. — затвори някои дупки. Забрана за големите вериги да заобикалят френското законодателство чрез централни международни покупателни групи в Белгия, Швейцария или Холандия. Продължаване на SRP+10 до 15 април 2026 г.
До тук всичко изглежда добре изградена защитна система. Какво се случва на практика. На 11 февруари 2025 г. — седем години след първия EGalim — мисия за оценка, назначена от Икономическата комисия на Народното събрание, представи доклад. Ключовата формулировка на доклада, в превод от френски: „Повече от три години след приемането му, оценката на системата показва, че икономическото ѝ въздействие остава трудно за измерване.“ По-конкретно — поради ценовата волатилност 2022–2024 г. и липсата на прозрачност за маржовете на производителите и дистрибуторите, „на този етап не е възможно да се направи извод за икономическата ефективност на EGalim 2“.
Презентация на Селин Боне от Тулузката школа по икономика пред Комисията по земеделие на Европейския парламент през март 2025 г. показва защо. Делът на земеделската суровина в крайната цена на продукта варира между 5% и 75% в зависимост от продукта — за прясната кошница (хляб, паста) суровината е под 10%, за свежото месо около 30–40%, за плодовете и зеленчуците около 25–35%, за прясно мляко около 35–40%. Никое от тези съотношения не се променя значително под EGalim. Промяната, която законът внася, е процедурна — повече задължителни договори, по-ясни условия — но не материална.
Резултат: цените на храните във Франция са около 15% над средното за Европейския съюз. Френските фермери продължиха да протестират през 2024 и 2025 г. — точно тези, които законът трябваше да защити. Мисията за оценка предложи 24 нови мерки. EGalim 4 се подготвя за края на 2026 г.
Това, което френският опит показва, е важно. Не е, че EGalim е „провален“ — той не е, защото е процедурно дисциплинирал част от веригата. Това, което показва, е, че инструментите за регулация на цените и маржовете не могат да изместят структурното разпределение на стойността в хранителната верига. След седем години упорита работа, в най-законно дисциплинираната икономика в ЕС, с най-силното фермерско лоби и с най-богатия експертен ресурс — собствените оценители казват, че ефектът е неизмерим. Това не е политическа критика; това е емпиричен резултат.
Колко взема фермерът: числата от двата континента
Какво показват числата за дела на фермера в крайната цена на храната — това, което икономистите наричат farmer’s share. Те се движат в определен диапазон, който се оказва учудващо устойчив към политически интервенции.
В САЩ, по данни на Economic Research Service на USDA, публикувани през март 2026 г., делът на фермера в потребителския долар за храна за 2024 г. е 11,8 цента — спад от 12,1 цента през 2023 г. Останалите 88,2 цента отиват за така наречената marketing bill: преработка, опаковка, транспорт, дистрибуция, ритейл, услуги по веригата. За food-at-home (купуване от магазин) делът на фермера е 18,5 цента; за food-away-from-home (ресторанти, кетъринг) — много по-нисък. След отчитане на разходите за самото производство (тор, дизел, семена, енергия) на американските фермери остават 5,8 цента от долара като нетна стойност — 2,5 за растениевъдите, 3,3 за животновъдите.
По продукти числата са много нееднородни. За яйца делът на фермера е около 35%, за пресни плодове и зеленчуци — около 19%, за прясно месо — между 20% и 40%, за хлебни и сладкарски изделия — около 6%, за готови храни — често под 5%. Колкото повече преработка и услуги има в продукта, толкова по-малък остава делът на фермера. Това е структурната закономерност.
В Европейския съюз делът на земеделието в добавената стойност на хранителната верига е спаднал от 31% през 1995 г. на 24% през 2005 г., по данни от работен документ на ЕК, придружаващ комуникацията „A better functioning food supply chain in Europe“. Оттогава тенденцията продължава надолу — макар Eurostat да публикува числата фрагментарно и без редовна агрегатна оценка на дела. По данни на Eurostat за 2024 г. добавената стойност на земеделието е 1,2% от БВП на ЕС — спад от 0,1 процентни пункта спрямо 2009 г. В България делът на земеделието в БВП е 1,8% през 2024 г., в Гърция — 3,2%, в Румъния — 2,5%, в Испания — 2,3%; в Малта и Люксембург — едва 0,2%.
Средният доход на фермер в ЕС е, по оценка на Европейския икономически и социален комитет от 2024 г., е едва 46,5% от средния доход в другите икономически сектори. Това не е цифра, която може да бъде „поправена“ с регулация. Тя е резултат от структурата на разходите, на капитала, на пазара, на потреблението — всички действащи едновременно.
Тоест двата континента — единият с радикална регулация (EGalim във Франция), другият с почти никаква директна намеса в цените — стигат до сходни дялове на фермера. Около 12% от долара в САЩ; не много по-различно в ЕС. Това е централният емпиричен факт, който дебатът за „10% от маржа за фермера“ обикновено заобикаля.
Защо „10% от маржа за фермера“ е политическо число
Числото „10%“, което се появява в различни форми в българския, френския и европейския дебат, не съответства на нито една измерима структурна реалност. То е политическо число — закръглено, разпознаваемо, лесно за съобщаване, без техническа обосновка.
Във Франция SRP+10 не означава 10% за фермера. Означава 10% задължителен минимален марж за супермаркета върху цената, на която той е купил. Тоест 10% е минимум за дистрибутора, не за производителя. Това е защитен механизъм срещу дъмпинг — супермаркетите да не могат да използват храните като продукти-примамки на загуба, за да примамят клиенти за други, по-маржови покупки. Логиката е валидна, но няма пряка връзка с дела на фермера в крайната цена.
В българския проект от март 2025 г. „10%“ беше предложен като таван на надценката на фермера — тоест като максимум, а не като минимум. Логиката беше обратна на френската, и в крайна сметка проектът беше отхвърлен поради множество противоречия.
В българската версия от 2026 г. конкретно число не се споменава. Има понятието „разумна норма на печалба“ без числово определение. Това дава максимална гъвкавост на администратора, но и максимална несигурност за пазара.
Нито един от тези варианти не отговаря на въпроса „колко трябва да е делът на фермера“ с обоснован отговор. Защото такъв обоснован отговор не съществува. Делът зависи от продукта, от пазара, от структурата на разходите, от етапа на преработка, от логистиката, от качеството, от сезона. Един универсален процент е икономически безсмислица — поне толкова, колкото универсална температура в стая, без значение какво се прави в нея.
Защо делът пада навсякъде — три структурни причини
Делът на фермера в крайната цена пада в САЩ, в ЕС, в Австралия, в Япония, в Китай, в развиващите се икономики. Тенденцията е глобална, не специфично европейска. Тя има три структурни причини, които действат едновременно.
Първа — бягащата пътека на Кокрейн. Формулирана през 1958 г. от американския аграрен икономист Уилард Кокрейн в книгата му Farm Prices: Myth and Reality, тя описва механизъм, в който приемащите нова технология рано получават кратък марж, а когато технологията се разпространи, маржът изчезва, добивите растат, цените падат, и фермерът е принуден да тича по-бързо само за да остане на същото място. Печалбата от иновацията изтича към потребителя под формата на по-ниски цени. Това е валидно за всеки исторически период — от 1950-те до днес, от Айова до Добруджа.
Втора — промяна в потреблението. Все повече се яде извън дома и все повече се купува готова храна. По данни на USDA за 2024 г. в САЩ разходите за food-away-from-home (1,27 трилиона долара) надхвърлят разходите за food-at-home (901 милиарда долара). В ЕС тенденцията е същата, макар изоставаща с няколко години. В готовата храна делът на услугите (преработка, опаковка, маркетинг, ресторант) е много по-висок, а делът на суровината — много по-нисък. Това не е заговор на супермаркетите. Това е друг начин на хранене на градското население в индустриални икономики, и той математически свива дела на фермера.
Трета — концентрация в купувачите. В зърнената търговия глобалният оборот се движи през четири компании плюс китайската COFCO — ABCD-четворката (ADM, Bunge-Viterra, Cargill, Louis Dreyfus) контролира между 70% и 90% от международните потоци. В млечната преработка в Европа четири големи групи (Lactalis, Arla, FrieslandCampina, Danone) държат около 30% от европейския пазар. В семената пет-шест играча на глобално ниво (след сливането Bayer-Monsanto и ChemChina-Syngenta) контролират над 60% от търговския семенен пазар. В дребната търговия в България петте най-големи вериги (Lidl, Kaufland, Billa, Fantastico, Метро) държат над 70% от организираната търговия с храни.
Един закон може да коригира поведение в рамките на тази структура — забрана на ретроактивни намаления, задължителни писмени договори, прозрачност на условията. Един закон не може да премахне самата структура. Когато 30% от пазара се държи от четири компании, никакъв административен инструмент не може да върне положението от 1960 г., когато същият пазар се държеше от тридесет компании.
Американската система: друга философия от 1922 година
САЩ имат съвсем различен подход към същия проблем. Те не водят битка „законът срещу веригата“. Те правят нещо различно по две линии, които заслужава да бъдат разказани поотделно.
Първата линия е Capper-Volstead Act от 1922 г. Този закон, подписан от президента Уорън Хардинг през февруари същата година, освобождава земеделските кооперативи от антитръстовото законодателство (Sherman Antitrust Act от 1890 г.). Това означава: фермерите имат право да се координират при определяне на цените, обемите и условията на продажба, без да нарушават антитръст. В Европа подобна координация би била забранена. В САЩ е защитена от закона от един век.
Резултатът е реална кооперативна сила. Sunkist Growers — кооператив на 6000 калифорнийски и аризонски производители на цитруси — действа от 1893 г. и контролира около 50% от пресните цитруси в САЩ. Blue Diamond Growers — кооператив на около 3000 калифорнийски производители на черупкови плодове — държи над 80% от американското производство на бадеми. Dairy Farmers of America (DFA) — кооператив на около 11 500 млечни производители — изкупува около 30% от цялото мляко в САЩ. Когато такъв кооператив преговаря с преработвател или ритейл, той не е сам — той е икономически мащаб, който може да наложи цена или да оттегли доставка.
Към тази основа от 1922 г. се прибавят Marketing Orders (от 1937 г., Agricultural Marketing Agreement Act), които позволяват на фермерите да управляват колективно ценообразуването, обемите и качеството на продукцията си с одобрението на USDA. Federal Milk Marketing Orders — задължителна минимална регионална цена за прясно мляко. Packers and Stockyards Act от 1921 г. — защита на животновъдите от пазарна сила на големите месопреработватели. Всичко това образува правна архитектура, която дава на фермера колективна позиция в преговорите, без държавата да определя самата цена.
Втората линия е Farm Bill. Това е обширен законов пакет, който се преподписва на всеки пет години (последната версия — Agriculture Improvement Act of 2018, удължен няколко пъти, се очаква нов в 2026–2027 г.). Той съдържа два основни инструмента за стабилизиране на маржа.
Първият е Agricultural Risk Coverage (ARC) и Price Loss Coverage (PLC). Тези застраховки плащат на фермерите, когато цените или приходите им паднат под референтни нива, определени в закона. ARC плаща при спад на приходите под 86% от петгодишната Olympic average (средна без най-високата и най-ниската година); PLC — при спад на цената под фиксирана референтна цена. Това не е субсидия за притежание на земя (както директните плащания на ОСП); това е застраховка срещу пазарен риск.
Вторият е Federal Crop Insurance Program — обширна система от застраховки срещу климатичен и пазарен риск, в която държавата субсидира около 60% от премията. През 2024 г. американските фермери застраховаха над 540 милиона декара (135 милиона декара по американското измерване — около 540 милиона декара в нашата единица), с общи застрахователни обезщетения от 19 милиарда долара за същата година. Това е безпрецедентна по мащаб инфраструктура.
Към това се добавят Marketing Loans — заеми, които позволяват на фермера да задържи реколтата си, ако цените са ниски, и да я освободи на пазара по-късно, без да фалира междувременно. Plus социалната част на Farm Bill — SNAP (food stamps), която представлява около 76% от общия бюджет и насочва около 113 милиарда долара годишно към домакинства с ниски доходи за купуване на храна. Това поддържа вътрешното търсене и косвено поддържа фермерските цени.
Резултатът от тази система: farmer’s share в САЩ е 11,8 цента — почти същият като в ЕС. Тоест американската философия не дава по-голям дял на фермера. Тя дава нещо друго — значително по-малка волатилност и по-малка зависимост от пазарния шок. Американският фермер фалира по-рядко при лоша година не защото получава повече, а защото е застрахован срещу падането. Той има колективна сила, защото има корпорация (да не се бърка с кооператив или кооперация). Той има буфер срещу пазарни шокове, защото има застраховки. Той има минимална цена на млякото, защото регионалната Federal Milk Marketing Order я определя.
Победа №1 срещу Победа №2
Тук е същинският въпрос на дебата. Има две различни победи, които политически се представят като една, но не са.
Победа №1 — по-голям дял на фермера от крайната цена. Това е математически невъзможно с устойчиви средства. Структурата на потреблението и на веригата не го позволяват. Всеки опит — френски, унгарски, гръцки, италиански, испански, български — заработва за кратко, после изтласква маржа на друго място, обикновено надолу към фермера. След 9 месеца във Унгария делът на фермера в храните, обхванати от тавана, е по-нисък от преди мярката, а не по-висок. След 7 години във Франция собствените оценители не могат да измерят дали EGalim е работил.
Победа №2 — по-малка волатилност, по-предвидим доход, по-малка зависимост от пазарния шок. Това е постижимо. САЩ показват как — чрез комбинация от кооперативна сила (Capper-Volstead), застрахователна стена (ARC, PLC, Crop Insurance), регионални минимални цени за определени продукти (Federal Milk Marketing Orders), и социална подкрепа на потреблението (SNAP). Това не дава „справедлив дял“. Дава защита от падането.
Европа политически обещава Победа №1 и не я постига. Архивно се позиционира като защитник на фермера. Реално прави Победа №2 във фрагментиран и слаб вид — субсидиите на ОСП дават предвиден минимален доход, но със скритата цена на капитализацията в наемите и неравенството 80/20. Кооперативната сила в повечето европейски страни е слаба или фрагментирана (изключенията — Дания, Холандия, Финландия, Ирландия, отчасти Германия — потвърждават правилото). Застрахователната инфраструктура е разпокъсана, малка по мащаб, и обикновено със скромна държавна подкрепа.
България в тази картина
България няма работещ инструмент нито за Победа №1 (което е добре, защото такъв инструмент не съществува), нито за Победа №2 (което е лошо, защото такъв инструмент е възможен и достъпен).
Кооперативната сила е практически отсъстваща. Наследството от Трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС) от социалистическия период остави трайно недоверие към думата „кооперация“ в българския селскостопански бранш. Реалните икономически кооперативи в българското земеделие могат да се преброят на пръстите на две ръце; те покриват незначителен дял от продукцията. Това не е въпрос на закон — Законът за кооперациите от 1999 г. позволява пълен набор от кооперативни форми. Това е въпрос на доверие, на данъчен режим, на лидерска инициатива, на готовност на групи фермери да делят дохода си помежду си вместо да го индивидуализират.
Застрахователната инфраструктура също е слабо развита. Държавен фонд „Земеделие“ оперира програми за подпомагане на застраховането, но обхватът им е малък в сравнение със САЩ. Българските частни застрахователи предлагат продукти за реколтите, но с високи премии, високи отбивки, и малка популярност. Обширно покритие на риска чрез застраховки, каквото е стандартът в САЩ, не съществува в България.
Що се отнася до структурата на наема — където французите имат INSEE индекса от 1958 г., германците имат Bodenpunkte, англичаните имат Rent Review — българското право има Закон за арендата в земеделието от 1996 г., който не предвижда автоматичен механизъм за корекция в посока на доходността на сектора. Когато доходите на земеделието паднат, рентите остават залегнали в дългосрочни договори. Когато доходите се вдигнат, новите наеми ги отразяват веднага. Това е асиметрия, която работи в полза на собствениците на земя и срещу обработващите.
И накрая — антитръстовият инструментариум. Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) има правомощия да санкционира нелоялни търговски практики, и тези правомощия бяха разширени с трансопозицията на Директивата за UTPs през 2021 г. Прилагането обаче е слабо. От 2021 г. до момента КЗК е глобила за нелоялни практики в земеделската верига шест случая — на стойност под общо 3 милиона лева. За сравнение, германският Bundeskartellamt и френската DGCCRF налагат глоби в десетки милиони евро ежегодно за същите типове практики.
Това, което реално може да направи българският закон — без илюзията „защита на печалбата“ и без популизма „справедлива цена“ — е следното. Първо: индексирана рента, по модела INSEE — публикуван ежегодно индекс на доходността на сектора, който автоматично индексира договорите за аренда в посока на нея. Това няма да защити печалбата, но ще намали изтичането на стойност от фермера-арендатор към собственика-получател на рента. Второ: ефективно прилагане на UTPs — не нови закони, а изпълнение на съществуващите, с увеличаване на капацитета и санкционната практика на КЗК. Трето: преструктуриране на ОСП към активните стопанства — таван, преразпределителни плащания, минимални прагове за активна заетост в стопанството. ЕК предлага това от 1991 г.; нито една реформа не е стигнала там, но в Стратегическия план за България има маневрено пространство. Четвърто: разширено застрахователно покритие — публично-частна схема по модела на американското Federal Crop Insurance, с държавна субсидия на премията в размер 50–60% и стандартизирани продукти за основните култури и животновъдни групи. Пето: данъчен и нормативен режим, който прави кооперативната форма икономически привлекателна — облекчени данъци на разпределената печалба, по-нисък ДДС-режим за вътрешнокооперативни оборотите, прозрачни правила за управление, които да изграждат доверие.
Никое от тези пет не „защитава печалбата“ в смисъла, в който публично се говори. Всичките пет заедно могат да намалят разликата между средата и фермера, и да изградят инфраструктура за Победа №2. Това е реалистичното. Публичното говорене обикновено остава в територията на Победа №1, която звучи добре, но не дава нищо.
Седем години френски EGalim и един век американски Capper-Volstead стигат до един и същ дял на фермера в крайната цена — около 12% от потребителския долар, в двете системи. Това е границата, която законът не може да премести. Това, което законът може, е да изгради инфраструктура около бизнеса на фермера, която го прави по-устойчив на пазарни шокове, по-силен в преговорите, по-малко зависим от падането на цените в лошата година. Тази инфраструктура не се строи с обещания за „справедлива цена“. Строи се с кооперативно право, със застрахователна архитектура, с индексирана рента и с антитръстов капацитет. България няма нито едно от тези в работещ вид. Дискусията, която чакаме политическият клас да започне, не е за това дали ще има „справедлива цена“. Тя е за това дали ще има такава инфраструктура, и кой ще я започне да строи.
Ася Василева
Използвани източници
— Cochrane, W. W. „Farm Prices: Myth and Reality“ (1958) — оригиналната формулировка на технологичната бягаща пътека.
— Capper-Volstead Act, 42 Stat. 388 (1922) — закон, освобождаващ земеделските кооперативи от антитръстовото законодателство на САЩ.
— Agricultural Marketing Agreement Act (1937) — правна основа на Marketing Orders и Federal Milk Marketing Orders в САЩ.
— Packers and Stockyards Act (1921) — защита на животновъдите от пазарна сила в САЩ.
— USDA Economic Research Service, Food Dollar Series, актуализация март 2026 г. с данни за 2024 г.
— American Farm Bureau Federation, „Farmers Receive Less Than 6 Cents of the Food Dollar“, Market Intel, март 2026 г.
— Loi n° 2018-938 du 30 octobre 2018 (EGalim 1), Loi n° 2021-1357 du 18 octobre 2021 (EGalim 2), Loi n° 2023-221 du 30 mars 2023 (EGalim 3 / Descrozaille).
— Rapport d’information sur l’évaluation de la loi EGalim 2, Assemblée nationale française, февруари 2025 г.
— Bonnet, C. (Toulouse School of Economics), презентация „French EGAlim law experience“ пред Комисията по земеделие на Европейския парламент, март 2025 г.
— Европейска комисия, „A better functioning food supply chain in Europe“ (COM/2009/0591) — анализ на разпределението на стойността в хранителната верига.
— EU Agri-Food Chain Observatory (AFCO) — учредителни документи, март 2024 г.; първа среща 17 юли 2024 г.
— Директива (ЕС) 2019/633 за нелоялните търговски практики между предприятия в селскостопанската и хранителната верига.
— Ciaian, P., Kancs, d’A. — „The Capitalization of Area Payments into Farmland Rents“, изследване за Европейската комисия (2012).
— Latruffe, L., Le Mouël, C. — анализ за капитализацията на директните плащания в наемите на земя (2009).
— ОИСР, „Agricultural Policy Monitoring and Evaluation 2025“, октомври 2025 г.
— Savills Research, „UK Farmland Market Report Q4 2025“, януари 2026 г.
— Европейски икономически и социален комитет (ЕИСК), opinion „The farming profession and the profitability challenge“, 2024 г.
— Eurostat, „Key figures on the European food chain — 2025 edition“, декември 2025 г.
— Mathews, A. (capreform.eu) — анализ на предложението за МФР 2028–2034 и съдбата на ОСП.
— Архив на zemedeleca.bg: материалите за справедливата цена, за разходното ценообразуване, за кризата на маржа, за ОСП-разглобката и за надценките на Бузалов, пролет 2026 г.
Понятия и рамки
Farmer’s share: делът на фермерската добавена стойност в крайната потребителска цена на храната. В САЩ за 2024 г. — 11,8 цента от долара за всички храни; 18,5 цента за храните, купени от магазин; под 5 цента за готови храни.
SRP+10 (Seuil de revente à perte plus dix): френско правило, въведено с EGalim 1, което задължава супермаркетите да продават храните на цена поне 10% над покупната им цена. Минимален марж за дистрибутора, не за фермера.
EGalim: съкращение от френския закон „pour l’équilibre des relations commerciales dans le secteur agricole et alimentaire et une alimentation saine, durable et accessible à tous“ — за равновесие на търговските отношения в земеделието и за здравословна, устойчива и достъпна храна. Прие се в четири кръга: 2018, 2021, 2023; EGalim 4 се подготвя.
AFCO (EU Agri-Food Chain Observatory): наблюдателен орган на Европейската комисия, стартиран през март 2024 г., с цел прозрачност на цените, разходните структури и разпределението на маржовете по хранителната верига. Не регулаторен орган.
Capper-Volstead Act: американски закон от 1922 г., който освобождава земеделските кооперативи от антитръстовото законодателство. Правна основа на колективната сила на американските фермери в преговорите по веригата.
ARC / PLC (Agricultural Risk Coverage / Price Loss Coverage): двата основни инструмента за защита на доходите във Farm Bill на САЩ. Плащат, когато цените или приходите на фермите падат под референтни нива, определени в закона.
Federal Milk Marketing Orders: регионални задължителни минимални цени за прясно мляко в САЩ, определени от USDA. Един от малкото примери за пряко административно ценообразуване в американското земеделско право.
Разходно ценообразуване (cost-plus pricing): определяне на цената като функция на признати разходи плюс одобрен марж. Централен елемент на плановите икономики на ХХ век; изоставена в Съветския съюз, Източна Европа и Китай (от 1978 г.) поради четири структурни проблема — раздуване на разходите, изчезване на стимула за оптимизация, двойни счетоводни системи, сива икономика.
Капитализация на субсидията: процес, при който очакваните бъдещи плащания се вграждат в текущата цена на актива (тук — земята). Резултат: плащанията се прехвърлят от обработващия фермер към собственика-получател на рента. По изследване на Ciaian и Kancs за ЕК — между 20% и 80% от всяка субсидия се капитализира.
Технологична бягаща пътека (Cochrane’s treadmill): формулирана през 1958 г. от Уилард Кокрейн. Описва, че приемащите нова технология рано печелят кратък марж, докато при общото ѝ приемане маржовете изчезват и цените падат. Фермерът тича по-бързо, за да остане на същото място.
Победа №1 и Победа №2: формулировка на анализа в тази статия. Победа №1 — увеличаване на дела на фермера в крайната цена. Математически невъзможна с устойчиви средства. Победа №2 — намаляване на волатилността на дохода и на зависимостта от пазарния шок. Постижима чрез комбинация от кооперативно право, застрахователна инфраструктура, индексирана рента и антитръстов капацитет.
